Дейвид Линдзи
Спирала (29)

Глава 28

Хейдън не можеше да каже със сигурност какво беше намерил в картотеката на Кордеро. Беше копирал един бележник с адреси, намерен в долното чекмедже на бюрото. Надяваше се да намери в него по-интересни имена, отколкото в по-достъпните картотечни шкафове или в бюрото на Ринда Солис.

Папките, чекмеджетата и картотечните шкафове съдържаха доста документи. Той търсеше преди всичко имената, които вече знаеше, но без това да го изненадва особено, не ги намери. Нищо друго не представляваше на пръв поглед интерес, докато не стигна до една метална картотечна кутия с банкови извлечения. Те потвърждаваха факта, че „бухалите“ са разполагали с имението Белграно от четири години и че са правили сделки много преди да се стигне до престрелките през последните дни. Очевидно беше, че тяхната дейност не се е ограничавала с Мексико.

От банковите извлечения ставаше ясно, че Кордеро е действал като ковчежник на организацията в Хюстън. Имаше извлечения от чекови сметки в три различни банки. Изглежда, Кордеро и секретарката му са осребрявали чековете за заплатите си от една от тези сметки, открита на името на фирмата му „Енрике Кордеро Рулфо, адвокат“. Втората сметка беше на името на „Теко Корпорейшън“. Данъците, таксите и поддръжката на имението Белграно идваха от тази сметка. Вноските бяха извършвани винаги в наличност. Третата сметка, отново на името на „Теко Корпорейшън“, беше получавала месечни вноски в налични пари и от нея бяха теглени всеки месец приблизително еднакви суми, така че сметката винаги се поддържаше с наличност от най-малко две хиляди долара. Редовността на вноските и тегленията очевидно беше умишлена, за което имаше вероятно две причини. Първо, „бухалите“ не искаха да привличат вниманието на банковите ревизори, които бяха много внимателни при значителни влогове в наличност, поради скандалите, свързани с пране на пари. Второ, изглежда Кордеро беше изразходвал средства за някакви специфични цели неслучайно, а винаги в същия размер, изпращани на един или няколко души или организации.

Каквито и да бяха причините, Кордеро определено беше играл ролята на канал за финансиране. Хейдън подозираше, че много от тези пари са били насочвани към „Служба лимузини“ или лично към Валверде. За съжаление не можеше да провери нищо там, тъй като Дистал беше запечатал кабинета в нощта на престрелката. Оставаше да се надява Селия Морено да му се обади и той отново да бъде втори поред след колегите си.

Тя живееше в мезонет на булевард „Уудуей“, недалеч от Западната транспортна детелина. Това беше скъп квартал, където човек не можеше да живее с годишен доход под шестдесет хиляди долара, много над секретарската й заплата.

Съквартирантката й отвори вратата, облечена в широки шорти, които изглеждаха като че шивачът е нямал време, когато ги е шил, и късичко бюстие, стигащо на не повече от два сантиметра от върха на гърдите й. Правата й руса коса беше вдигната над очите с бяла панделка, а на китките и глезените си имаше ленти от розова кожа. Лъхна го парфюм „Джорджо“, заедно със силните звуци на ритмична музика.

Оказа се, че Селия е отишла на погребението на брат си в десет часа сутринта, а после се канела да присъства на семейно събиране в къщата на майка си. Хейдън я попита за адреса. Съквартирантката вдигна ръце под такта на музиката, откривайки долната част на гърдите си. Разбира се, каза тя, и го покани да влезе, докато намери адреса. Хейдън отговори, че ще почака на вратата. Тя му се усмихна, протегна се още по-силно и му каза адреса. Докато слизаше по стълбището, украсено с пълзящи растения, той се питаше какви ли са точно отношенията между Селия Морено и това момиче.

Семейство Морено живееше на север от центъра, в населено с латиноамериканци предградие около „Куитман“ и „Северен Мейн“. Хейдън намери улицата, но не се наложи да търси номера. Колите на членовете на семейството и на приятелите бяха паркирани под дърветата от двете страни на тихата улица и когато той излезе от своята кола, веднага чу разговорите на хората, стълпили се в задния двор на една боядисана в синьо къща на ъгъла. Усети и приятната миризма, идваща от пекановото дърво, засилена от пладнешката жега.

Той мина между колите и влезе в двора. Ниската, подобна на верига ограда беше почти скрита под буйно израслите храсти орлови нокти. Вратата беше вече отворена и Хейдън се озова сред невеселото семейно събиране. Масите, покрити с покривки, поставени в дъното на двора, бяха отрупани с домашно приготвени ястия, салати, хляб, сладкиши и различни напитки. Цяла вана с вода, от която стърчаха гърлата на бутилки бира, седеше до една от масите.

Събралите се вече хапваха и пийваха. Няколко жени стояха зад масите и гонеха мухите от таблите и чиниите, други от време на време принасяха нови чинии с храна или кани с леден чай и пунш. Всеки беше седнал на каквото намери. Повечето мъже бяха приклекнали или седнали на тревата.

Двама млади „чиканос“ (живеещи в САЩ мексикански емигранти — исп.) забелязаха веднага Хейдън, надигнаха се от тревата и тръгнаха към него с картонените си чинии в ръце и с навъсени лица.

— Търсите ли някого? — попита по-едрият, навеждайки встрани глава. Той имаше начало на коремче и изглеждаше, че още малко от скарата може да спука панталоните му.

— Търся Селия — каза Хейдън.

— Коя по-точно?

— Сестрата на Естебан. — Това предизвика подчертано отрицателна реакция у двамата, като че Хейдън беше казал нещо неприлично относно девствеността на Селия.

— Приятел ли сте й, или какво?

— Запознавали сме се, но не съм сигурен дали ще си спомни името ми.

— Как ви е името?

— Стюарт Хейдън.

— Тук имаме семейно събиране — каза другият.

Той създаваше впечатление, че ограничава носенето на костюм само до сватби и погребения. Панталоните на костюма, който носеше, бяха прекалено големи и ципът му отпред идваше някъде малко над коленете.

— Може би ще е по-добре да дойдете друг път, а? — Набитият любопитко прехвърли тежестта си на другия крак.

— Наистина трябва да я видя сега — каза Хейдън. — Ако бъдете така добър само да й кажете…

— Ей — каза по-едрият натъртено. — Казах, друг път. — Последните думи бяха произнесени на висок глас и разговорите на близкия до тях край на масата секнаха. Всички погледнаха към тях.

Точно в този момент вратата се отвори и Селия излезе, помагайки на възрастна жена да слезе по стъпалата. Хейдън предположи, че това е майка й. Селия се канеше да продължи към масата, когато забеляза, че става нещо. Тя проследи погледите на хората към портата и видя Хейдън, който я гледаше. Тя също го загледа, доста по-дълго, отколкото му се искаше, после предаде майка си на друга жена. Мъжете, които говореха с него, я погледнаха и когато им кимна с глава, се обърнаха и се отдалечиха, без да кажат нито дума.

Докато тя се приближаваше, Хейдън беше изненадан да констатира, че тя се усмихва. Хвана го под ръка и с ловка маневра го обърна и отдалечи от гостите. Не каза нищо, докато стигнаха до широкия ствол на пекановото дърво, където тя рязко издърпа ръката си и се обърна към него.

— Как разбрахте, че не съм им казал какъв съм? — попита той.

— Разчитах, че е така — отговори тя студено. — Адски неудобно време да се опитвате да говорите с мен.

— Съжалявам — каза той. — Мисля, че въпросът не можеше да чака. — Тя му се стори по-ниска, отколкото беше я запомнил. Черните дрехи й отиваха още повече от розовата коприна. Светлосивите перли бяха безупречни.

— Защо не бяхте с детективите, които идваха тази сутрин? Очаквах ви тогава.

Хейдън почувства облекчение. Нещата се развиваха както искаше.

— Моите съболезнования за брат ви.

Тя го изгледа, като че не можеше да повярва, че е проявил лошия вкус да каже това. После разтърси глава, погледна към масата, после към него.

— Какво, по дяволите, искате?

Той беше изненадан, когато зърна сълзи в очите й и реши да не се опитва да хитрува. Нямаше нито време, нито търпение за това точно сега, а и тя беше прекалено прозорлива.

— Първо — каза той, — да си говорим направо още отначало. Съгласна ли сте?

Тя го гледаше очаквателно. Явно, налагаше се да рискува.

— Ще предположа, че сте им казала, че не знаете за какво говорят, когато са ви питали за „бухалите“. — Той замълча, без да престава да я гледа, опитвайки се да открие нещо в погледа й. — Ще допусна също, че сте по-интелигентна, отколкото се преструвахте, че сте, миналия следобед в офиса на Валверде и че можете да различите истинската възможност, когато я забележите.

Изражението й не се промени.

— Ще ви изложа онова, което зная — каза Хейдън. — Искам само предварително да ви предупредя, че ако се възползвате от това, аз съм в състояние да реагирам и няма да се поколебая да го направя. Всичко, което искам, са честни отговори, а в замяна съм готов да ви помогна с всичко, което мога, ако го желаете.

Тя все още не казваше нищо, но упоритият израз на лицето й беше изчезнал. Личеше си, че се опитва да прецени накъде се насочва разговорът.

— Четохте ли във вестниците за Валверде? — попита той.

— Да, видях какво пишат. — Изражението й се смекчи донякъде, но си личеше, че това не е от съчувствие или мъка.

— Аз съм във временна отпуска. Това е почти задължително, когато има убит полицай — каза той, като малко изкриви истината. — Продължавам обаче разследването самостоятелно. Мисля, че има три причини, поради които трябва да споделите с мен онова, което знаете. Едно, защото така или иначе ще го узная по-късно. Две, защото, ако ми помогнете сега, аз ще ви помогна по-късно, когато може да се нуждаете от това. Три, защото смятам, че не сте знаели, че и брат ви ще бъде убит както другите и сега се разкайвате.

— Не сте ли много самонадеян? — запита тя.

— Казах ви, че не желая да губя време и че имам да върша още много неща. Това исках да ви кажа. Поправете ме, където греша.

— Един въпрос. Щом сте „във временна отпуска“ и работите „самостоятелно“ върху случая, обяснете ми защо думата ви трябва да бъде зачитана в едно официално разследване. Щом не сте законно определен за тази работа, то и обещанията ви нямат стойност.

— Не съм казал, че работя незаконно — отговори Хейдън. — Имам неофициална свобода на действие. Не мога да ви обяснявам подробностите.

— Защо не? Нали това искате от мен?

— Вие не осъзнавате значи малката разлика между двама ни. Аз нямам никаква връзка с убийството. Няма да се нуждая от помощ, за да не прекарам остатъка от живота си в някой федерален затвор, защото съм бил замесен в политическо убийство.

Тя го изгледа и на лицето й се показа цинична усмивка.

— Исусе, само ако знаехте — каза тя. Изсмя се тихо и се отвърна.

Хейдън гледаше как тя отново се опитва да спре напиращите сълзи. Опита се да си припомни лицето на момичето, което му се беше усмихнало иззад гърба на похотливия си шеф, докато излизаше от стаята, в която беше оставила розовия си чорапогащник. Тогава тя знаеше много добре, че връзката й с Валверде е очевидна за него, но това не беше я смутило. Или това наистина й беше все едно, или беше изиграла добре някаква роля. И в двата случая беше интересно да се вникне в психологията й.

Хейдън погледна към портичката и видя двамата мексиканци, които пиеха бира, но не ги изпускаха от очи. Тя също ги забеляза и се обърна към него.

— По-добре си вървете — каза тя, като избърса ъгълчетата на очите си. — Хайде. Ще ви придружа до колата.

После още веднъж изигра ролята на добра приятелка и го прегърна през кръста. Той усети ръката й за момент да се задържа на беретата и двамата се напрегнаха за миг.

Той отключи колата и отвори вратичката, като същевременно извади от джоба си друга визитка. Използвайки Селия като прикритие от двамата й братовчеди, той написа на гърба телефонния си номер.

— Това е домашният ми номер — каза той. — Ако решите да ми кажете нещо.

Тя пъхна картичката между копчетата на ленената си рокля, без да каже нищо. Хейдън я погледна.

— Аз няма да чакам със скръстени ръце — каза той. Предложението ми не важи за неопределено дълъг срок.

Селия Морено пак не каза нищо, но се дръпна от колата. Той седна на мястото си и затръшна вратата. Включи мотора и се измъкна от редицата коли. Не се обърна и не я погледна в огледалото за обратно виждане и по-късно се чудеше дали е стояла и го е гледала, или незабавно се е отправила към членовете на опечаленото си семейство.