Дейвид Линдзи
Спирала (28)

Глава 27

Енрике Кордеро се движеше по течението на трафика на запад, по Югоизточната магистрала, която напусна на изхода „Елджин“. Когато беше нервен, той гризеше ноктите си, както куче гризе кокал. Точно сега караше с лявата ръка и с вдигнат лакът на дясната се опитваше да откъсва парченца кожа около ноктите. Правеше го с усърдие, но мисълта му беше далече, докато завиваше по улиците около Студентското градче на Хюстънския университет.

Беше изненадан да види Ферети, изправен под едно дърво, до сергия с вестници, срещу малкото кафене, където трябваше да се срещнат. Кордеро беше сигурен, че Ферети е разпознал колата му, но въпреки това не се помръдна от мястото си, докато Кордеро паркираше зад ресторанта. После адвокатът отиде към входа на ресторанта и видя, че Ферети още е там, вдълбочил се във вестника си. Беше почти обед и младежта от университета скоро щеше да нахлуе на групи към заведенията за бързо хранене. Кордеро влезе в кафенето да запази сепаре. Ферети нямаше да се съгласи да разговарят, ако не бяха в сепаре. Беше много докачлив.

Избра последното сепаре, близо до входа, където щеше да има хора само от едната им страна. Плъзна се в сепарето и забеляза, че оттам може да вижда Ферети през прозореца. Държанието му беше наистина странно. Кордеро си поръча мексиканска бира и каза на сервитьорката, че чака някого.

Наблюдавайки Ферети, той пак загриза ноктите си. Изненадващо професорът си купи още два вестника, прегледа, без да бърза, основните им рубрики. После се огледа, пъхна вестниците под мишница и чак тогава тръгна да пресича улицата.

Когато професор Даниел Ферети влизаше в кафенето, група момичета се втурнаха безцеремонно, за да го изпреварят. За да привикнат очите му към пещерния полумрак, царящ в малкото заведение, му беше нужна минута. Накрая забеляза Кордеро, който го гледаше от сепарето. Ферети беше загубил шест месеца, за да научи този глупак да не му маха с ръка като идиот. Цяла година му беше отнело да го обучи да уговаря срещи по телефона, без да издава какво смята да прави. Кордеро беше като трън в петата му.

Износената климатична инсталация на кафенето беше пусната на „силно“ и миришещото на изгоряло масло въздушно течение си пробиваше път между масите и сепаретата.

Ферети отиде при Кордеро и седна в сепарето, като хвърли вестниците на съседния стол.

— Какво правеше там? — запита го Кордеро.

— Ти май имаш л… вместо мозък — каза Ферети. Той се облакъти на пластмасовата повърхност на масата. — Проследи ли те някой?

— Не — каза Кордеро, поглеждайки скептично.

— Не. — Ферети поклати подигравателно глава и кичур от дългата му права коса, която като че винаги се нуждаеше от измиване, падна на очите му. Той го отметна сърдито и погледна Кордеро през очилата си с дебели рамки. — За пръв път се сещаш за това, нали? Е, аз пък си го мислих. Опитвах се да разбера дали си довел със себе си „опашка“.

Сервитьорката дойде и те поръчаха механично, без да поглеждат менюто.

Кордеро не обърна внимание на реторичния въпрос.

— От полицията идваха при мен — каза той. После подпря лакътя си на корема и загриза пак кожичките на нокътя си от друг ъгъл.

Ферети го изгледа.

— Това изненада ли те? Полицията идвала.

— Не, разбира се, че не. Но те идваха два пъти.

— Какво искаш да кажеш? — Ферети свали очилата си и избърса дебелите лещи с полата на елечето си.

— Двама детективи идваха около девет и половина. Питаха ме за всичко, което ти беше казал, че ще ме питат.

— И ти сигурно им каза всичко, което искаха да знаят — каза саркастично Ферети.

— Не! Запазих хладнокръвие. А и те не ме пресираха. Казах им, че никога не съм се срещал лично с някого от „Теко Корпорейшън“. Че за мен това си е било рутинна работа. Приел съм по пощата да ги представлявам. Поел съм грижата за ежегодните плащания на данъците им, секретарката ми е плащала наема за имението Белграно. Казах, че аз лично не съм ходил там. Всичко мина гладко.

— Гладко. Обзалагам се, че е било така. — Ферети беше раздразнен, защото течението от климатичната инсталация духаше право в него. Изпотен от стоенето на слънце, той усещаше течението да прониква през тънката мокра риза. Сега му беше приятно, но след три минути щеше да настине.

Бузите на Енрике Кордеро се издуха като на тромпетист, когато лапна пълна лъжица от чинията си и я задържа в устата, преди да я глътне.

— Честно, Даниел — каза той, — няма никакъв проблем. Вторият детектив обаче беше странен. Дойде няколко часа по-късно. Каза, че участва в един вид паралелно разследване. Каза ми да предам на Рубио Ариспе да си намери добър адвокат, по-добър от мене…

— Какво? — Ферети се наведе рязко напред. — Какво каза?

— Казах, че той ми каза да кажа…

— Не, дявол да го вземе! Какво му каза ти?

— Нищо.

— Нищо?

— Аха. Не му казах нищо.

— По дяволите! — Ферети говореше с дрезгав шепот. — А какво направи? Хвърли му един от твоите рибешки погледи ли?

— А какво искаш да му кажа?

— Не разбираш нищо, Енрике. Нищо не си разбрал! И после, какво стана, за бога?

— Той каза, че съм натясно, тъй като съм бил единственият, който има връзка с „бухалите“ и че те ще изстискат всичко от мен — полицията и ФБР.

— И…?

— И аз казах, че никога не съм чувал за никакъв Ариспе.

— И…?

— И той ми даде визитката си, в случай че поискам да му кажа нещо неофициално.

Ферети се облегна назад.

— Исусе. В един нормален свят сигурно не би се налагало да работиш с нечии роднини. Дай ми касетата.

Кордеро бръкна в джоба на сакото си и извади малка касета, която постави на масата. Ферети я пъхна в касетофончето, което беше донесъл със себе си, и пъхна в него кабелчето на слушалка. Пренави лентата, което Кордеро не беше се сетил да направи, и заслуша разговора. Това беше мярка на предпазливост, която беше решил да вземе, когато научи, че къщата Белграно не е повече сигурна. Доколкото Кордеро беше единственият, който знаеше за нея, той беше и в най-уязвима позиция — най-вероятно беше да разпитват него. Не можеше да се разчита, че този плиткоумен племенник ще му каже точно всичко, което е казал на полицията. С касетофончето Ферети щеше да чуе всичко, дума по дума. Сам можеше да чуе доколко се е накиснал Кордеро.

Касетата съдържаше около четиридесет минути запис и той ги изслуша, докато ядеше пилешката си пържола с картофено пюре и грах, поливайки я с няколко чаши разтворим леден чай. Ядеше с дясната ръка, докато със средния пръст на лявата запушваше ухото си, за да спре все по-силните звуци, с които се изпълваше кафенето. Докато се хранеше, съвсем престана да обръща внимание на Кордеро и само слушаше записа. Десертът беше включен в цената на гумената пържола: парче сух сладкиш с жълта захарна глазура. С него Ферети се справи на три хапки. Приключи с храненето, преди да е доизслушал касетата, и седеше, чоплейки предните си зъби с ъгълчето на сметката, оставена от сервитьорката. За миг погледът му се спря върху цинично стихче, надраскано на масата, до хромираната поставка за салфетки.

Накрая измъкна слушалката от ухото си и щракна бутона за пренавиване.

— В теб ли е картичката на Хейдън? — запита той.

— Аха, ето я. — Кордеро прерови три джоба, преди да я открие.

Ферети пое картичката и я разгледа, обръщайки я отвсякъде, като прегледа и телефонния номер, написан на гърба от Хейдън. После сложи картичката в джоба си и погледна втренчено Кордеро, който пиеше втората си бира и беше изгризал до кръв нокътя на безименния си пръст, който беше заприличал на кренвирш.

— Не съм сигурен доколко е вярна тази история за паралелното разследване — каза Ферети. — Някак не ми звучи правдоподобно.

Щеше да попита Кордеро какво мисли, но се отказа, след като го погледна в очите.

— Енрике — каза Ферети. — Слушай ме внимателно. Искам да се върнеш веднага в бюрото си и да извадиш от картотеката си всичко, свързано с „бухалите“. Искам единственото, което полицията може да намери, да бъдат документите за корпорацията. Ако някъде се споменават някакви имена, извади този документ. След това искам да заминеш веднага за Мексико…

— Но от полицията казаха…

— Дявол да го вземе, няма значение какво са казали. Изчезваш. Недей със самолет. Не преминавай на граничните пунктове. Иди в нашите мезонети в Браунсвил и нека Ернан да те преведе с лодка до Матаморос. Разбираш ли? — Ферети се наведе и заговори бавно и натъртено. — Енрике, оттук отиваш направо в офиса. И то бързо. Напълваш резервоара на колата и потегляш направо за Браунсвил. Не се връщай в квартирата си. Разбра ли?

Кордеро кимна. Изглеждаше изплашен. Този глупав племенник можеше да провали всичко. Все пак Ферети не можеше сам да рискува и да отиде да изчисти досиетата. По-добре да рискува Кордеро, а ако успееше и да се измъкне от Щатите, щяха да си отдъхнат. Не беше очаквал да се стигне дотук толкова бързо. Знаеше, че не може да разчита на Кордеро, но никога нямаше да разбере каква лудост беше обхванала иначе заслужаващия доверие Валверде да стреля по детективите в имението Белграно. Точно това убийство щеше да насочи към тях пълната сила на закона, под формата на широко разследване. Убийството на детектив Ед Муни беше тази непредвидима и непредвидена променлива, която се явява скрита заплаха за всяка нелегална акция. Няма значение колко точен е планът, няма значение колко опитни са изпълнителите; при всеки случай човек остава под заплахата на подобни случайни неизвестни.

— По-добре тръгвай — каза Ферети. — Щом свършиш в офиса и тръгнеш да излизаш от града, спри на някой телефонен автомат и ми се обади.

Кордеро отново кимна.

— Някакви въпроси?

Кордеро поклати глава и преглътна.

— Окей, тръгвай.

Ферети остана в сепарето и изяде парченцата лед от празната чаша от чая. Извади от джоба си визитката, на която Хейдън беше записал телефонния си номер, и я разгледа още веднъж. Как, за бога, този човек се беше добрал до името на Рубио? Рубио нямаше никакви лични връзки в САЩ. Ферети знаеше, че Ариспе е идвал и преди в Тексас, но само по работа. Той беше самотник и не оставяше следи. Хората от Гуадалахара бяха казали, че са успели да проверят дори досиетата на Националния център за криминална информация — и там нямали никаква следа за Ариспе или Медрано. Откъде, по дяволите, го беше научило това ченге?

Да, той си спомняше името. Този Хейдън беше партньор на убития детектив и беше странно, че той се беше обадил на Кордеро отделно от другите детективи. Прекалено странно, за да не го счита човек за многозначително, и то прекалено многозначително, та чак застрашаващо организацията и акцията. Не можеше да допусне да стигне дотам, до където беше стигнал Валверде. Операцията нямаше да преживее два подобни провала. Поне той трябваше да бъде аналитичен, да бъде готов да реагира рационално на изненадите.

Бяха минали малко повече от 36 часа, откакто беше разговарял с Блас. Нямаше представа как щеше да се отрази на плановете на Блас престрелката в убежището. Блас беше казал за акцията „скоро“. Щеше ли сега да се ускори заплануваното или да се забави? Убийството на полицая беше раздвижило гнездото на осите, което нямаше да улесни работата. Блас обаче и преди се беше сблъсквал с подобни затруднения.

Въпросът беше колко сериозно е онова, което този детектив знае за Ариспе и за възможното му участие в акцията? Дали то беше достатъчно, за да използва Ферети тайното място и да предупреди Блас и Рубио? Опита се да прецени какво отражение може да има това, че знаят името на Ариспе. На първо място, защо детектив, участващ в подобно разследване, ще намеква подобно нещо? Защо ще „предупреждава“ най-възможния заподозрян? Само една причина му идваше наум и колкото повече мислеше, толкова по-смислена му изглеждаше тя: Хейдън не знае нищо за Рубио Ариспе, а просто опитва наслука, опитва да блъфира. Може би се надява да подплаши някого. Това беше жест на човек, който няма какво да загуби, защото нищо не рискува. Ферети поемаше рискове. Нямаше да използва скривалището. Засега.

Междувременно трябваше да внимава да не влоши положението. Току-що беше се занимал с главния, изглеждащ свободен, край на кълбото. Кордеро беше непосредствената му грижа. Ако не беше се обадил сам, щеше да се наложи да го потърси. Не биваше Кордеро да разговаря надълго с полицията, макар и да не знаеше практически нищо. Нищо за убийството.

Вторият проблем беше в това, че „бухалите“ не разчитаха на подкрепата на властите, както в Мексико Сити, защото ставаше дума за акция в САЩ, а и главната мишена беше мексиканец.

Все пак Гамбоа беше създал проблеми и на мексиканските власти и те можеше въобще да не се разтревожат, ако му се случеше нещо. „Бухалите“ обаче не желаеха да поемат риска акцията да бъде отменена, затова след едно съвещание на високо равнище беше взето решение тя да се проведе без по-нататъшни съгласувания. Сега той беше сигурен, че са по следите им, но не беше получил тревожни сигнали след престрелката в Белграно. Това му изглеждаше заплашително, макар че беше решил да не отговаря, дори и да получи подобни сигнали.

Третият проблем беше Селия Морено. Беше очаквал и тя да му се обади досега.

Като се обобщи всичко, „бухалите“ се канеха да проведат една силно рискована операция.