Дейвид Линдзи
Спирала (27)

Глава 26

Главното притеснение на Хейдън беше да не отиде при Енрике Кордеро Рулфо преди другите детективи. Най-малко от всичко му се искаше да попаднат на пресните му следи още тази първа сутрин, след като си беше взел отпуск. Оказа се, че няма за какво да се безпокои. Първите думи на Кордеро бяха:

— Какво става тук? Само преди два часа говорих за това с детективи от Хюстънското полицейско управление.

— Съжалявам — каза Хейдън, слагайки обратно в джоба значката си. — Шефовете са решили за двата случая да се водят отделни, макар и паралелни, разследвания. Няма никакво доказателство, че те са свързани, затова постъпваме така, с надежда, че това дублиране ще ни помогне да попаднем на следа.

Кордеро изгледа Хейдън от стола с висока облегалка зад бюрото и кимна със скептично изражение. В кабинета беше малко топло, въпреки пуснатите до долу щори. Офисът на Кордеро беше в сграда, част от парков комплекс с други подобни сгради с бюра. От едната му страна беше разположена софтуерна компания, от другата — компания, търгуваща с козметични продукти.

— Господи! — Кордеро нетърпеливо завъртя очи. — Не зная какво бих могъл да ви кажа, което да не съм споменал пред колегите ви.

— Мога ли да седна? — попита Хейдън.

— Да, разбира се — каза с примирение Кордеро. Той постави капачката на химикалката „BIC“, която държеше, и я хвърли върху бюрото.

— Може би няма да ви задавам същите въпроси — каза Хейдън.

Кордеро склони глава на една страна и се усмихна принудено. Беше около тридесет и пет годишен, по-скоро набит, с чисто подстриган дебел врат. Очите му бяха малко изпъкнали, а устата малка. Маслиновият тен на лицето му имаше меден оттенък.

Хейдън се опита да се постави на неговото място. Съгласно документите на „Теко Корпорейшън“, Кордеро ги беше регистрирал преди четири години, когато е бил тридесетгодишен. Корпорацията беше създадена от богати и очевидно влиятелни бизнесмени. Те биха могли да се обърнат към която и да е от по-големите юридически фирми в града и да поискат да ги представлява. Вместо това бяха предпочели този млад човек, чиято „фирма“ тогава сигурно е съществувала повече на книга. Хейдън беше готов да се обзаложи, че Кордеро е роднина на някой от ръководителите на корпорацията. Не чак дотам блестящ племенник, но все пак с диплома от някой от по-неизвестните юридически факултети, независимо от коя страна на границата, на когото можеха да разчитат да попълва формуляри, да съставя правилно годишната данъчна декларация — което едва ли му костваше големи усилия, доколкото корпорацията не действаше като търговско дружество — и да има готовност да служи за момче за всичко.

Хейдън си помисли всичко това, наблюдавайки фалшивата усмивка на Кордеро. Реши да не започва с въпрос, а с отрезвяващ съвет, който да пресече навреме глупостите, които адвокатът очевидно се канеше да му сервира.

— Един от вашите клиенти ще има нужда да си смени адвоката — каза Хейдън. — Затънал е до гуша в неприятности, с каквито вие не се занимавате, г-н Кордеро. — Той помълча. — Кажете на Рубио Ариспе, че ще има нужда от сериозен защитник.

Кордеро го погледна, като че в скута му бяха излели чаша ледена вода и той безуспешно се опитва да се престори, че нищо не е усетил. Не отговори нищо, може би не му идваше наум какво. Не можеше да има никакво съмнение за реакцията му при споменаването на името на Ариспе.

Хейдън си каза, че ще опита още само едно по-хазартно споменаване. Знаеше, че тактиката на Лапиер ще се основава на последователността и коректността и че той ще се стреми не само да получи доказателства, а и те да бъдат приемливи за съда. Не се съмняваше, че хората на Лапиер ще се върнат след броени часове със заповед за обиск и ще прегледат досиетата на Кордеро. Знаеше, че на Кордеро не е споменато нищо за това и че той не е очаквал нещо подобно преди това утринно посещение. Не се съмняваше, че сега Кордеро ще се подплаши и докато детективите се върнат ще пречисти документацията си от потенциално уличаваща го информация.

— Разбирате ли какво става, г-н Кордеро?

— Какво искате да кажете?

— Нали гледате новините, нали колегите вече са ви разпитвали?

Кордеро кимна, опитвайки се, не особено успешно, да изглежда самоуверен, но по лицето му се виждаше, че не разбира накъде бие Хейдън.

Това беше основателно безпокойство, още повече че и самият Хейдън не знаеше точно какво ще направи. Изведнъж му стана ясно, че няма смисъл да разговаря с Кордеро, който едва ли щеше да му каже онова, което го интересуваше. Може и да беше малко ограничен, но едва ли беше самоубиец. А не беше и сигурно дали въобще знае нещо.

— Ще бъда честен с вас, г-н Кордеро — каза Хейдън, като стана и се облегна на бюрото. — На ваше място щях да бъда нервен. Вие представлявате една организация, която е убила седем души през последните 48 часа. Един от тях беше полицай. ФБР ще ви се изтърси на главата. Ние ще ви утежним живота, а и — ако това не ви е идвало наум, време е да поразмислите — вие сте единствената ни следа към „бухалите“.

Кордеро поклати рязко глава и пълните му бузи се разклатиха.

— Някой е объркал нещо — каза той. — Аз наистина работя за „Теко Корпорейшън“, това е така. Вие знаете това, разбира се. Но този човек… Не познавам този Рубио Ариспе. Някой трябва да не е разбрал нещо.

— Никой нищо не е объркал, г-н Кордеро.

— Някой е споменал нещо невярно.

— Не — каза Хейдън. Той извади една от картичките си и написа нещо на гърба й. — Ако поискате да ми кажете нещо неофициално, ето домашният ми телефон. Можете чувствително да улесните положението си. — Той постави картичката на края на бюрото. — На ваше място не бих изчаквал много дълго.

Обърна се и излезе от кабинета на Кордеро, затваряйки вратата след себе си. Предното помещение беше толкова малко, че той трябваше да се обърне, за да прочете на поставената на бюрото табелка името на секретарката на Кордеро. Линда Солис беше не по-малко закръглена от шефа си и имаше най-високия бюст, който Хейдън беше виждал. Той изпъваше червената й рокля и се издигаше гордо към малката й овална брадичка. Хейдън се усмихна, поблагодари й и излезе в коридора.

Бързо зави по друг коридор, търсейки телефонен автомат. Когато го намери, набра домашния си телефон, после грабна указателя, който висеше на верижка. Бързо намери търсеното, поговори с Нина, после окачи слушалката. Тъй като не знаеше колко ще трябва да чака, нито къде е паркирана колата на Кордеро, той се върна в главния коридор и застана до стената, близо до задния вход, така, че да може да вижда кабинета на адвоката.

Наложи се да чака по-дълго, отколкото беше очаквал — девет минути — преди Кордеро да изскочи в коридора и да се насочи към главния вход. Хейдън го последва и стигна до остъклената врата тъкмо навреме, за да го види да излиза от паркинга с нов „Олдсмобил“ и да се насочва към магистралата. Почака още пет минути, преди да се върне в кабинета на Кордеро. Бяха минали почти двадесет минути, откакто беше излязъл оттам.

— Здравейте — каза той на секретарката. — Аз се върнах. От управлението ми съобщиха, че г-н Кордеро е поискал да ме види.

Очите на секретарката се разшириха.

— Наистина ли? — Тя се замисли. — Ами, не зная. Той току-що излезе — каза тя, наблягайки на последната дума.

Хейдън беше се досетил, че Кордеро не държи г-ца Солис в течение на всичките си служебни тайни.

— И кога ще се върне?

— Не каза. — Тя забарабани по долната част на брадичката си с лакираните връхчета на двата си изкуствени нокътя.

— Може би все пак да почакам няколко минути, в случай че е станала някаква грешка.

— Ами това ще бъде чудесно. — Тя се усмихна. — Но не вярвам много.

— Може ли да ползвам телефона ви? — запита той.

— О, разбира се. — Тя се усмихна и подбутна телефона към него. Тя си остана седнала, докато той застана над нея и започна да набира номера. Докато чакаше обаждането, тя вдигна очи и разбра, че той поглежда в деколтето й. Тя се усмихна и закачливо постави пълните си пръстчета върху гърдите.

Хейдън попита по телефона дали някой се е обаждал, отговори утвърдително на поставен му въпрос и после затвори. Поблагодари на г-ца Солис, която с усмивка му каза, че е на неговите услуги, и седна на един от столовете. Запрелиства едно старо списание, после хвърли поглед върху пощата на Кордеро. В този момент телефонът иззвъня и Хейдън вдигна очи от списанието. Секретарката се изкикоти на нещо, каза, че на всяка цена ще предаде на г-н Кордеро, сбогува се със сладък гласец и се усмихна на себе си, докато написваше нещо на едно листче. После напечата десетина букви на червената си „Ай Би Ем — Селектрик“, спря и извади нещо от чантичката си.

Тя още се ровеше, когато телефонът наново звънна. Хейдън я наблюдаваше иззад списанието. Тя слушаше, а изражението на лицето й от невярващо стана уплашено.

— Не… не, не съм омъжена. Сестра, да. Да, тя се казва Хуанита, не… Ху-а-ни-та. Сигурен ли сте? Сигурен? Да. О, Господи! Седемнадесет, седемнадесет, Корд. Не, не… К-о-р-д. Да! О, Господи. Идвам веднага. Кажете й, че идвам. — Тя заплака. Огромни обилни сълзи потекоха от очите й като от внезапно изстискан плод. Гримът потече по бузите й. — Да! Да, веднага. Довиждане. — Тя затръшна слушалката.

— Някакъв проблем ли има? — запита Хейдън.

Линда Солис трескаво напъхваше всичко обратно в чантичката си. Без да погледне Хейдън, тя каза:

— Този кучи син Роланд с катастрофирал със сестра ми. Знам, че е той. Хуанита дори не може да кара. — Тя изхълца и дръпна една кърпичка от поставената до телефона цветна кутия. — Трябва да отида до Бен Тауб. Кажете на г-н Кордеро къде съм. Трябва да отида веднага!

Тя скочи от стола си, заобиколи бюрото и тръгна към вратата, бъркайки в чантичката за ключовете на колата. Спря се между вратата и бюрото и размаха звънтяща връзка ключове, които биха накарали един тъмничар да почервенее от завист.

— Чуйте — каза тя. — Ако поискате да си тръгнете, просто затръшнете вратата. Не забравяйте. Господи, ще изхвръкна от работа. — Тя се завъртя, изхълца високо и излезе.

Хейдън я изчака да излезе, преди да отиде и да пусне резето. После се приближи до копирмашината и я включи, след което влезе в кабинета на Кордеро. В него имаше три картотечни шкафа. Чекмеджетата бяха маркирани по азбучен ред.