Дейвид Линдзи
Спирала (25)

Глава 24

— Какво искаше да каже? — Бениго Гамбоа беше седнал зад бароковото си френско бюро от седемнадесети век, с позлатените сфинксове по ъглите.

Двамата мъже бяха седнали в малък частен кабинет, залепен до официалната библиотека, и Гамбоа беше се приготвил за сън, облечен в бяла копринена пижама на леки райета и вишнев копринен халат, провиснал отляво под тежестта на качулка, окачена със златна верижка. Неравномерната светлина, падаща от вградения в тавана плафон, осветяваше само бюрото и предната част на тялото му, оставяйки останалата част от стаята в мрак. Посивялата му къдрава коса беше както винаги пригладена безупречно, но контрастираше с умореното изражение на лицето му и с неприятните сенки, хвърляни по него от тъмните очила. По помпозното бюро със сфинксовете нямаше нищо, нито едно листче, нито нож за отваряне на писма или, да кажем, прибор за писане. Бениго Гамбоа отдавна не използваше подобни вещи при воденето на бизнеса си. Сега работеше само с думи. Гласът и богатството му бяха достатъчни.

— Да ви кажа право, мисля, че той се опитваше да се добере до нещо — каза Негрете. Беше седнал в едно кресло, на полутъмната граница на осветената част на стаята. Цигарата му проблясваше, когато дръпваше от нея, после огънчето изчезваше, докато той издухваше дима към осветеното.

— Да се добере ли?

— И да ни предупреди.

— Не искам да ми говориш с шибани загадки — каза Гамбоа.

— Каза ми, че тук не е Мексико от времето на Портильо. Че Дурасо не управлява Хюстън. — Негрете предпочете да не споменава подхвърлянето на Хейдън за река Тула.

— Кучи син — изсумтя Гамбоа. — Какво, по дяволите, си мисли, че прави? — Той замълча и се навъси.

От мрака към светлината заплува облаче дим.

Негрете каза:

— Той знае нещо за „бухалите“.

Гамбоа, който беше потънал в креслото си, вдигна глава и втренчено погледна към смътно мержелеещата се фигура на Негрете.

— Каза, че „бухалите щурмоваци“ са замесени в опита за убийство.

— Той каза това?

Негрете кимна с глава. Съмнително беше дали Гамбоа го видя.

— Попита ме дали съм чувал за Рубио Ариспе.

Старият човек не показа, че е развълнуван, но Негрете знаеше, че споменаването на името Ариспе е за него като лоши новини от лекаря му. Внезапно животът не беше повече сигурен.

— Този Хейдън май знае нещо — каза Негрете. — Отправи ми предупреждение. Беше много ядосан за приятеля си, който бил убит.

Гамбоа го изгледа мрачно. Негрете си помисли, че старецът изглежда изтощен. Стар и грохнал. Тази работа с „бухалите“ беше го уплашила до смърт. Както се и полагаше. От фанатици човек трябваше да се бои като от дяволи или от луди. Нормалните пристрастия на останалите хора не ги засягаха; те не можеха да бъдат подкупени с песос, с жена или с пост; въобще не можеха да бъдат купени. Когато минеха известна граница, те дори не мислеха като другите хора. Не можеше да се предвиди какво ще направи един фанатик.

От своя страна Негрете също беше нервен. Да охраняваш Гамбоа в Мексико, където никой не обръщаше внимание на законите и по-голямата част от полицията и федералните служби разбираше практичността на системата и ги оставяха да вършат работата си по свой начин — това беше едно нещо. Да се опитваш обаче да запазиш стареца жив от тази страна на границата, където непрекъснато трябваше да се оглеждаш и за полицаите, и за „бухалите“, беше съвсем друго.

— Ариспе. — Гамбоа произнесе името тихо, почти като че споменаваше името на любима жена. После впери поглед в мрака пред себе си, подобен на сърдито старо куче. — Това индианче с цепната устна — каза Гамбоа без особен ентусиазъм. — Тези шибани маниаци са изпратили най-добрите си момчета, нали? — Като че изпитваше някаква мрачна гордост в това, че е заслужил вниманието на най-добрите, пък били те и убийци. — Не спомена ли и за Медрано?

— Не.

— Как ли е стигнал до името на Ариспе, без при това да научи и името на Медрано? — На лицето на Гамбоа се появи лека полуусмивка. — Това е смешно, а? Май този хитър полицай не знае много? Няма какво толкова да се безпокоим за него.

Негрете се въздържа. Добре. Много добре, сеньор Гамбоа. Да не се безпокоим за този детектив, както преди няколко дни не трябваше да се безпокоим за маршрутите на лимузината. Гамбоа беше проявил нетърпение по отношение на сложните предпазни мерки на Негрете, но Негрете беше настоял. Само вътрешното чувство го беше накарало да прехвърли Гамбоа в друга кола при напускане на ресторанта. Старецът беше се дърпал, беше раздразнен от тази непредвидена промяна, почти беше отказал да се подчини. След това „бухалите“ бяха унищожили всички в лимузината. Гамбоа не беше казал нито дума. Беше се оплакал само от загубата на Соса, това беше всичко. Никакво „благодаря, Лукас“, задето още веднъж му беше спасил живота. Нищо. Сега пък Негрете не трябваше да се безпокои за този детектив. Благодаря ти, Бениго, за този добър съвет. Изобщо по отношение на сигурността Гамбоа беше имал досега само едно добро решение: когато си беше осигурил услугите на Лукас Негрете.

— Тези гадни tapatios (прякор на жителите на гр. Гуадалахара в Мексико — бел.пр.). — Мисълта на Гамбоа беше се прехвърлила към неприятеля. — С тяхната лайняна гордост, с шибаната им представа за чест. Те въобще не познават думата „прагматизъм“. — Той наклони глава в знак на отвращение. — Шибани романтици. — Раменете му увиснаха, когато се облакъти на блестящата повърхност на бюрото. — Е, и какво правите?

— Още се опитваме да разберем…

Гамбоа вдигна ръка.

— Без имена — озъби се той.

— Човекът с експлозивите, името, което измъкнахме от Ирено. Момчетата откриха дома му и го наблюдават, но той не се появява. Поне засега.

Гамбоа прекара длан по гладката лакирана повърхност на бюрото. Негрете го наблюдаваше. Това беше лицето на Гамбоа, познато само на Негрете, скрито от всички останали, дори от семейството му и от съдружниците в бизнеса. То отразяваше най-добре душата му, истинската същност на Бениго, която Исус Христос щеше да оголи на Съдния ден, преди Сатаната да го дръпне надолу, към ада. Поне така вярваха онези католици, „бухалите“. Те вярваха в справедливостта. Негрете виждаше нещата по съвсем различен начин. Той се стараеше Бениго да живее приятен и удобен живот и хич не го интересуваше какво ще стане с него след смъртта му. Истината беше, че Гамбоа беше спечелил много от това, че не беше честен. То му беше осигурило всичко, което беше пожелавал, и през последните пет години Негрете беше се залепил за него като риба-лоцман за акула. Когато Бениго печелеше, печелеше и Лукас. Да бъдеш охрана на този човек, беше далеч по-добре, отколкото да бъдеш „ягуар“ при Дурасо. Тази работа беше по-порядъчна, не толкова мръсна, не толкова опасна. Или поне не беше опасна, преди да се появят „бухалите“. Сега беше станало не по-малко опасно от онова, което беше вършил в Мексико Сити за Дурасо. „Бухалите“ заплашваха не само Бениго, а и много удобното съществувание, което Негрете държеше да си запази.

Затова той не можеше да приеме напълно казаното от Бениго Гамбоа в следващия момент.

— Въобще не ме интересува как ще го направиш, Лукс. Не ме е грижа, ако е необходимо да им извадиш червата през носа, но не желая тези „бухали“ да направят още един атентат срещу мен. Нека помислим как стоят нещата. — Той помълча. — Щом заловиш някой, свързан с тях, убий го. За отмъщение. Искам да изям този „бухал“ късче по късче — каза той, правейки жест, като че къса нещо на парченца. — И искам той да ме гледа как лапвам всяка хапка. Да разбере какво е да те изяждат жив.