Дейвид Линдзи
Спирала (24)

Глава 23

Беше още на стотина крачки от вратите на дома си, когато забеляза струпаните пред тях коли. Бяха три на брой и фаровете като че му посочиха големите, ярки букви на съответните средства за информация. Те също разпознаха колата му и от вратите им на улицата бързо се изсипаха фотографи и репортери. Той натисна бутона на дистанционното управление за вратите и без да забавя ход повече, отколкото беше необходимо, за да завие и да се промъкне през отварящите се порти от ковано желязо. Като разпиля журналистите, които крещяха въпроси през затворените му прозорци и го осветяваха със светкавиците си, той се вмъкна вътре. Портата се затвори след него, без да е чул нещо от въпросите. Беше гледал право напред между лъчите на фаровете, не желаейки да вижда лицата им, зяпналите им уста.

Фасадата на къщата и входната врата бяха достатъчно отдалечени от портите, за да направят безполезни фотоапаратите, и когато Хейдън излезе от колата си, чу репортерите да потеглят на улицата. Разбираха добре, че няма да имат друга възможност и няма смисъл да висят наоколо.

Къщата беше тъмна, с изключение на входната врата и антрето. Той влезе и изгаси външното осветление, като същевременно включи за през нощта охранителната система. Беше му приятно, че си е вкъщи. Докато минаваше през антрето, погледна нагоре по извитото стълбище към площадката пред вратата на тяхната спалня. Там нямаше никого. Нина или още не беше си легнала, или беше станала по някаква причина. Колкото до Габриела, тя отдавна беше заспала.

Забеляза, че на малката италианска масичка в хола няма писма и чак тогава видя бледия отблясък върху мраморния под, плахата светлина на една-единствена лампа. Тя сигурно го беше чула, защото, когато влезе в спалнята, очите й вече бяха насочени към вратата.

Тя се усмихна леко и вдигна лице към него, когато той се наведе да я целуне. Беше седнала в едно от кожените кресла, с подвити под себе си крака и „Любовникът“ на Маргьорит Дюрас в скута.

— Извинявай, нямаше как да те предупредя за журналистите — каза тя.

— Отдавна ли ме чакаха?

— Цяла нощ.

— Трябваше да си легнеш — каза той, отивайки към бюрото си, където включи лампата със зелен абажур.

— Предполагах, че ще имаш много работа — каза тя. — И все пак не очаквах, че ще закъснееш толкова.

Хейдън свали сакото си, закачи го на облегалката на стола и охлаби вратовръзката си. После седна до нея.

— Извинявай — каза той. — Аз трябваше да се обадя.

— Искаш ли нещо за пиене?

Той поклати утвърдително глава и се облегна назад. Метна крак връз крак и я погледна. Без дори да са си казали нещо, без по лицето й да е помръднало и едно мускулче, той беше разбрал за какво мисли тя.

— Настъпиха известни промени — каза той, почувствал загрижеността в очите й, докато тя бавно затваряше книгата.

Разказа й всичко, започвайки отначало, както и предната нощ, но този път очерта по-внимателно как се развива разследването. Спомена й основните действащи лица, даде дори някои подробности — за разлика от миналата нощ — за убийствата, каза всичко, което знаеше за „бухалите“ и за Рената Ислас. Сподели мислите и чувствата, обусловили решението му отпреди само няколко часа да продължи разследването самостоятелно.

Когато свърши, впери поглед в подвързиите на книгите пред себе си. Не му идваше наум нищо друго. Поне не и свързано със случая.

Нина не каза нищо в първия момент. Постави книгата на масичката с лампата до креслото й.

— Не се колебаеш за това, нали? — попита тя.

Той я погледна.

— Знаеш, че не мога да бъда напълно сигурен.

— Но при всички случаи смяташ да постъпиш така?

— Да — каза той. — Длъжен съм.

— Длъжен ли си?

Той почувства колко глупаво беше прозвучало това. Въобще не беше успял да изрази какво чувстваше. С почти извиняващ се тон каза:

— Той стоеше непосредствено зад мен, Нина, и придържаше пантите на портата, за да не изскърцат. За бога, той беше гладен… Ние… — Напрегна се да овладее гласа си. — Нормално, логично би следвало аз да съм улучен. Бях пред него. Онзи сигурно стреляше по мен… Валверде. Трябва да ме е видял, решил е да стреля… Аз се наведох… не зная колко останах така, десет-петнадесет секунди.

Хейдън млъкна. Сърцето му биеше, опитваше се да си поеме дълбоко дъх, без Нина да го забележи.

— Още докато ушите ми звъняха от изстрелите, знаех, че съм стрелял, но не си спомнях как съм го направил. Гледах само в тъмнината и си мислех: Господи, жив съм! Цял поток от мисли и чувства, много ясни, много отчетливи, но объркани. Невероятно усещане… Несмущавано облекчение, еуфория, че съм жив. Веднага след това обаче усетих вина, огромна вина. Като че бях отговорен за случилото се. За смъртта на Муни. Той! Да, Господи, не аз. Той! — Хейдън сви ръце в юмруци. — Имах усещане, че неговата смърт се беше превърнала в нещо като талисман за мен. Просто не беше възможно да бъдем убити и двамата. — Той пак замълча. — После ме осени голата, безспорната истина: чувството на вина не означаваше нищо. По същия начин можех да бъда убит и аз. Искам да кажа, че това беше… чиста… случайност.

Хейдън се наведе напред с ръце на коленете и продължи.

— Четох една статия. Трябва да беше преди година и повече. Ставаше дума за група физици, изучаващи механизмите на размириците и безредията. На хаоса. — Той помръдна дясната си ръка. — Ако човек сложи цигара върху пепелник в затворена стая, димът ще се издигне право нагоре. Поне до едно място, но после внезапно ще се раздели на завихряния и стълбчета, без всякаква видима причина. Този феномен не може да се обясни с никакви физически закони. Просто така се случва. Както с буреносните облаци, с внезапно появяващия се вятър, които не могат да бъдат предсказвани или обяснени.

Продълговатото лице на Лукас Негрете, тържеството му, бадемовите очи, наблюдаващи дима на собствената му цигара, изникнаха в главата на Хейдън. Това го стресна. Прогони тези образи и продължи мисълта си.

— Тези физици имат теория, че хаосът също не е изцяло случаен, че той също действа в рамките на система от закони, макар че те са още неизследвани, неопределени. Те например не могат да обяснят защо праволинейното стълбче дим изведнъж започва да трепти и да се разделя, но могат да кажат, че то не може да се отклони встрани под прав ъгъл. Това не може да се случи никога. Причината за това е, че движението на дима е ограничено от определени физически закони, от някакъв лимитиращ елемент. Те наричат този елемент „фактор на неопределеността“ и посочват, че той бележи рамките на случайността при хаоса.

Той я погледна, но тя не каза нищо. Не беше и очаквал да го направи. Когато продължи, като че говореше на самия себе си или размишляваше на глас.

— Разумът винаги е бил нещо от основно значение за нас — каза той. — Не можем дори да си представим живота без неговата гравитационна сила. Традиционно погледнато, безредиците очертават неговите граници — там, където започва хаосът, разумът отстъпва. В съвсем реалния смисъл на думата тези хора се опитват да обяснят това ирационално въздействие и по този начин да победят страха от необяснимото. — Той се поколеба за миг. — Не съм сигурен дали вярвам, че съществува отговор на всеки въпрос, „причина“ за всяко действие или идея. Все пак разбирам защо искат да вярват, че има такива отговори и причини. Човек е длъжен да търси отговор, иначе става зависим от въпросите.

Нина го погледна. Ноздрите й се бяха разширили, сигнал, че едва сдържа раздразнението си.

— Не разбирам това — каза тя.

— Просто искам да стигна до дъното на всичко.

— Не ми казвай, че действително мислиш, че имаш добри изгледи за това.

— Не. Но в случая изгледите не решават всичко.

— За теб може и да не го решават…

Той знаеше, че тя е права и че упреците не са свършили.

— Знаеш какво е отношението ми към твоята работа — каза тя. — Ако зависеше от мен, бих искала да я изоставиш, но не по този начин. Не и отстранен в края на това разследване.

— Няма да се стигне до това — отговори той. — Прекалено дълго бях живял с чувството за вина от оня случай в гробищата, за да повторя преживяването.

Нина продължи да го гледа.

— Виж — каза Хейдън, — достатъчно дълго работя в тази система, за да зная, че при подобни случаи не е възможно да имаш пълна свобода на действие. Има си определени бюрократични правила и процедури. Целта им е да не се позволява да се злоупотреби със служебното положение, но те често бавят и спъват разследването. Този път чисто и просто не искам да играя на тази игра. Казах на Дистал само, че ще поддържам връзка с него. И ще го направя.

— Но така ще поемеш по-големи рискове — каза Нина. — Няма да разчиташ на подкрепа, на помощ. Никой няма да знае къде се намираш.

— Мислих за това — каза Хейдън, без да сваля очи от нея.

— И какво измисли?

— Ще се наложи да помоля теб да ми помогнеш. Ще ти съобщавам къде отивам и какво се каня да направя. Ако нещо се обърка, ти можеш да се свържеш с Дистал.

Нина го изгледа отново.

— Не ти вярвам — каза тя. Всъщност това означаваше, че му вярва.

После тя прекоси стаята и се приближи до масата. Пеньоарът й от перлена коприна плътно обгръщаше бедрата й, падайки надолу като тънък слой вода. Тя спря до него с предизвикателен израз на лицето.

— Не зная какво мислиш, че ще направиш — каза тя сърдито. — Не виждам как ще постигнеш онова, което искаш. То е нещо по-голямо, отколкото мислиш. Знаеш какво представлява политиката в Мексико… всъщност не знаеш. Неразумно е да се залъгваш, че можеш сам да направиш нещо. — Тя търсеше отчаяно точните думи. — Ако причината е… за бога, та нали си застрелял мъжа, който е убил Ед. Какво всъщност искаш?

Гласът й пресекна и той забеляза лицето й да се напряга. Тя му обърна гръб и отиде към камината, отмахвайки от челото си непокорен кичур. Той схвана какво чувства тя, недоволна и от двамата. От него, задето се опитва да излезе от обичайния си начин на работа, и от себе си, че не може да го разбере и да намери думи, с които да го подкрепи.

После той забеляза как лицето й омекна, а раменете й се отпуснаха. Тя пристъпи към него и вдигна ръце да го прегърне. Светлината на лампата зад нея проникваше през коприната, правейки я да изглежда изтъкана от нещо по-фино и нематериално от обикновени нишки. Видя овала на гърдите й, очертанията на леко разделените й бедра.

— Ако някога ми се стори, че те разбирам — каза тя, вземайки лицето му в ръцете си, — с нас ще е свършено. Не вярвам, че бих могла да го понеса.

Той постави ръцете си на бедрата й и я притисна с лице, долепено до корема й, възприемайки бавното движение на дишането й заедно с формите на тялото й.