Дейвид Линдзи
Спирала (23)

Глава 22

След половин час той спираше колата си на една пресечка от дома на Гамбоа, след като отмина паркирана кола, в която разпозна охраната. Продължи до входа на имението с приготвена служебна значка и спуснато стъкло на прозореца. Спряха го веднага. Видя същите фигури пред фаровете си, същия блясък на умишлено показваните автомати, силуетите на мъжете, обръщащи се към него. Отново го осветяваха с фенерче, отново едва сдържаше гнева си.

— Бихте ли оставили само габаритите, ако обичате?

Хейдън изгаси фаровете.

Човекът до неговия прозорец се вгледа в значката на Хейдън. Беше друг, с леко издут корем и големи мустаци.

— Какво можем да направим за вас, господине? — Той наведе фенерчето.

— Бих искал да говоря с г-н Негрете. Г-н Гамбоа каза, че той ще ми помогне с удоволствие.

— Той очаква ли ви?

— Не.

Човекът се изправи и се обърна към някого, от другата страна на колата. Последваха доста приказки и Хейдън си помисли дали от полицията не са се обадили за него. В разговора вече участваха няколко души. Последва обаждане по радиостанцията. Накрая мъжът дойде отново до прозореца.

— Г-н Негрете пита дали ще ви бъде удобно да се срещнете с него утре, в десет часа сутринта.

— Не.

Човекът се намръщи и се наведе по-наблизо, като че се съмняваше дали е чул правилно.

— Извинете, сеньор.

— Казах не. Утре ще ми е късно. Точно сега е удобното време. Това не е посещение на учтивост, а официална полицейска работа.

Човекът го изгледа и отново се дръпна в тъмнината. Извика нещо, радиостанцията записука, в отговор се чу друг вик. Лицето на мъжа се появи отново до прозореца.

— Ако обичате, последвайте този човек — каза той и насочи лъча на фенерчето си към една застанала пред колата фигура.

Хейдън подкара бавно по алеята. Този път отминаха малко осветеното стълбище на главния вход и продължиха по тесен път, ограден от двете страни с висок жив плет. Придружителят се обърна и му даде знак да спре мотора и да изгаси фаровете.

Хейдън излезе от колата и водачът му застана до него и затвори вратата. Без някой от двамата да произнесе и дума, тръгнаха по пътеката, водеща между дърветата, като придружаващият носеше в ръка автомата си. Излязоха на открито, до осветен басейн, чиято неподвижна вода приличаше на стъкло.

Минаха между басейна и терасата в задната част на къщата и завиха към съблекалните в другия край на басейна. Около тях бяха насядали хора от охраната, които пушеха и ги гледаха.

Водачът на Хейдън каза нещо и те му отговориха уморено. Това беше досадата на войници, разположени на лагер. Тъкмо когато Хейдън си мислеше, че ще влязат в съблекалните, завиха вдясно, в тъмното, и след това — по една осветена алея. В мрака просветваха светулки, подобни на малки лампички, които се бяха откачили и плаваха във въздуха.

Стигнаха до слабо осветено бунгало с покрив от палмови листа. Водачът каза нещо на двамата охранители, седнали в бамбукови столове, и без да спира, отвори входната врата, давайки на Хейдън път да мине пред него.

Бунгалото изглеждаше примитивно само отвън. Вътре се набиваха в очи обичайните монитори и електрически табла на охранителните системи, осигуряващи сигурността на сградите и площите на много от заможните граждани на Хюстън. Имаше телефони, резервни радиостанции.

Каничка с кафе, което изглеждаше изстинало, седеше на малка масичка до входа. На стенната закачалка висяха два автомата и едно сако. В стаята беше почти студено — климатичната инсталация явно работеше добре — и полутъмно. Единствената светлина идваше от две слаби крушки и от синкавата светлина на мониторите. Миришеше на фасове и застоял въздух, пропит с цигарен дим.

Водачът затвори вратата и Хейдън се озова сам със слаб мъж около петдесетте, по бяла риза и с вратовръзка, седнал зад единственото бюро в стаята, който го гледаше с подутите си, зачервени очи. Лицето му беше продълговато и тясно, със също така тесен, подобен на човка на хищна птица нос. Горната му устна беше малка, леко стесняваща се в средата. При слабата, неестествена светлина, той изглеждаше значително по-тъмен от повечето мексиканци, макар и да нямаше индиански черти. Правата му коса беше намазана с брилянтин и разделена с път по средата.

От кобура, висящ през рамото на мъжа, се показваше голям пистолет. Той издуха на два пъти дима от цигарата си, преди да заговори.

— Аз съм Лукас Негрете. С какво мога да ви бъда полезен? — Той протегна ръка на Хейдън, но мрачното му изражение не отговаряше на произнесените думи. Ръкостискането му беше здраво. Задържа малко повече от необходимото ръката на Хейдън, гледайки го настойчиво в очите.

— Трябва да изясня някои неща относно вашата роля в случая, който разследваме — отговори Хейдън, издърпвайки ръката си.

Негрете го погледна с непроницаемо лице.

— Нещо, което съм споменал, ли ви обърква?

— Не зная — каза Хейдън. — Не съм чел доклада.

Лицето на Негрете остана неподвижно.

— Не ви разбирам.

— Детективите, които са разговаряли с вас днес, водят официалното разследване на този атентат — обясни Хейдън. — Но този „инцидент“ има различни равнища. Така че има и различни нива на разследване.

Този намек имаше за цел да засегне Негрете. Мексиканците са майстори на прикритостта, както умело го беше демонстрирал работодателят на Негрете миналата вечер. За тях това беше естествен начин да реагират при конфликт, да избягват неприятните факти или просто да излъжат. Прямотата означаваше ангажиране. Човек според тях трябваше да бъде гъвкав; извъртанията оставяха открит пътя за измъкване.

Негрете кимна, притваряйки очи, и дръпна за последен път от цигарата си, преди да я изгаси с точен жест в стъкления пепелник, вече препълнен с фасове.

— Моля, седнете, г-н Хейдън — каза Негрете, предлагайки стола от другата страна на бюрото. Той също седна и опря лакти на бюрото.

— Когато говорих миналата вечер с г-н Гамбоа — започна Хейдън, — той ми изтъкна, че няма представа кой може да иска да го убие. Спомена малко за участието си в политиката, подчерта, че всички политици си създават врагове и че може само да предполага, че заплахата е на политическа основа. И вашата оценка ли е такава?

— Това е една от възможностите — отговори Негрете. — Разбира се, че е така. Всъщност обаче не е моя работа да вниквам в идеологическите мотиви на някого, който иска да навреди на г-н Гамбоа. Това не е по силите ми. Аз съм само негов служител, отговарящ за охраната и натоварен да защитава живота и сигурността му.

— Нямате ли някакви подозрения? Някаква идея кой може да е организирал това нападение?

— Бих искал да мога да ви помогна — каза Негрете и посегна към пакета с цигари на бюрото. Предложи на Хейдън, който отказа, взе си една, оглади я между пръстите си.

— Изглежда в това са били замесени „бухалите“ щурмоваци — каза Хейдън, наблюдавайки лицето на Негрете.

— Наистина ли? — Негрете не прояви особена изненада и не изглеждаше смаян, докато палеше цигарата си.

— Не сте ли го подозирал?

— Не, сеньор.

— Знаете кои са те, нали?

— Чувал съм за тях.

— Какво сте чувал?

— Разни слухове и клюки.

— За какво?

— Чувал съм само името им — каза Негрете, отпъждайки темата с махване на ръка. — Дори не си спомням във връзка с какво. — Той замълча. — Май че бяха нещо като комунистическа терористична група.

Последната забележка съдържаше известна доза безочливост, но тя доказа на Хейдън, че Негрете е съвсем в течение на всичко.

— Знаете ли дали „бухалите“ са действали някога на територията на САЩ?

— Как бих могъл да зная нещо подобно?

— Чувал ли сте за Рубио Ариспе?

— Не, сеньор. — Отговорът дойде прекалено бързо, тонът беше съвсем равен.

Хейдън реши да опита различен подход.

— Колко души ръководите? Тук, в Хюстън.

— Шест.

— Ще ми трябват точните им имена, адреси и визите им. Ако не можете да ми ги дадете сега, ще пратя някой да ги вземе сутринта.

Негрете не прояви нито престорено безгрижие, нито перчене. Лицето му въобще не трепна.

— Защо ви са необходими тези имена, г-н Хейдън? Заподозрени ли са в нещо някои от моите хора?

Хейдън го изгледа. Искаше му се да пробие тази фасада на невъзмутимост.

— Добре разбирам на какъв натиск ви подлагат вашите отговорности. Задачата не е лесна — да се охранява човек като г-н Гамбоа. Може би не е дори изпълнима. Безпокойството ми обаче е свързано с факта, че не отчитате обстановката. — Той направи пауза, за да подчертае думите си. — Това не е Мексико по времето на Лопес Портильо. Артуро Дурасо не контролира Хюстън. Устието на Бъфалоу не е река Тула.

Този път самоконтролът измени на Негрете. Очите му блеснаха и мускулите на челюстта се напрегнаха, после пак се отпуснаха. Хейдън реално почувства как между тях протече някаква енергия, различаваща се от обикновения гняв, който беше очаквал.

Само след броени секунди обаче Негрете беше възстановил спокойния си вид и заговори с предишния равен глас.

— Страхувам се, че сте получили някаква объркваща информация, господин Хейдън. Мисля, че ще се наложи да проверите източниците си.

— Източниците ми са добри.

Негрете поклати глава.

— Не зная какво може да сте чул, господине, но мога да ви уверя, че единствената ми грижа тук е да осигурявам безопасността на г-н Гамбоа. — Той погледна цигарата в пръстите си, като че изучаваше дима.

Наблюдавайки го, Хейдън с изненада забеляза нещо ново. Очите на Негрете, които му бяха направили впечатление с това, че са подути и зачервени, се оказаха красиви, съответстващи на шаблонната фраза „бадемови очи“.

Докато Хейдън го гледаше, Негрете вдигна очи и каза:

— Надявам се, не забравяте все пак, че г-н Гамбоа има значително влияние и в САЩ, както и в Мексико.

Хейдън не отговори в момента нищо. Продължи да гледа Негрете в очите, без да бърза, оставяйки тишината да подчертае предварително онова, което щеше да каже.

— В такъв случай, г-н Негрете, мога да ви обещая, че това няма да има никакво значение. Тук съм, за да ви кажа, че ще бъдете наблюдавани. Имам информация за досието ви в Мексико. Ако реша, че присъствието ви тук е „несъвместимо с общественото благополучие“, ще извадя досието ви. Ще ви депортирам за двадесет и четири часа.

Негрете стана рязко. Лицето му беше помрачняло. Дръпна отново от цигарата си и попита:

— Имате ли други въпроси?

Хейдън почувства парване в стомаха. Вбеси го не господарският, пъдещ жест на Негрете, не уклончивите му, напомнящи игра на котка и мишка, отговори, нито безочието му. Беше разгневен на нетърпението на мексиканеца да се отърве от него, като че разследването на Хейдън не изискваше цялото му внимание или реално уважение, като че убийствата през миналите двадесет и четири часа можеха да бъдат пренебрегнати с високомерен жест.

Той се изправи бавно, без да знае какво ще каже или направи в следващия момент. Вече прав, насочи ръка с изпънат показалец под самия нос на Негрете.

— Партньорът ми беше убит от тези хора. — Говореше с грижливо премерен тон, но гласът му беше напрегнат, а гърлото — пресъхнало от гняв. — Вие се занимавате с тях… което значи, че имате общо и с убийствата… а това значи, че и вие представлявате интерес за мен.

Той задържа обвинително вдигнатия си пръст, докато мексиканецът вдигна очи към него. С всеки миг ядът на Хейдън нарастваше, но Негрете не продума нищо. Двамата останаха известно време като вкаменени.

Изведнъж Хейдън се обърна и излезе от бунгалото, следван в горещата нощ от дима на цигарата. Придружителят, който го беше довел дотук, се надигна от мястото, където беше клекнал и разговаряше с един от охранителите. Той веднага забеляза, че нещо не е в ред, хвърли поглед към вратата на бунгалото, после побърза да настигне Хейдън, който крачеше, без да го чака, между дърветата. Мина отново покрай съблекалните и басейна, покрай терасата, докато стигна до алеята при входа.

Водачът изтича напред и отвори вратата на колата. Хейдън запали и включи фаровете. Измъкна се от алеята, преди хората на Гамбоа да са се раздвижили.

Докато излизаше през портата, си пое няколко пъти дълбоко въздух, опитвайки се да се успокои. Исусе Христе, какво си мислеше той, че прави? Първата му мисъл беше да се самопорицае; това беше напълно ирационален порив. Можеше да постъпи по-добре. После осъзна, че старите аргументи тук не бяха в сила. В крайна сметка, какво беше направил? Беше изпуснал нервите си. За бога, Муни беше убит, а той се упрекваше, че не се е сдържал!