Дейвид Линдзи
Спирала (22)

Глава 21

Жената живееше на малка, странична уличка, недалеч от канала, в едно от петте бунгала, гледащи към общ двор. Малкият комплекс беше частично заслонен откъм улицата от редица кестени с широки листа. От улицата, между дърветата, тръгваше настлана с плочки пътека, която стигаше до средата на двора и там се разделяше на пет разклонения, водещи към всеки от домовете. Оформените като резени торта лехи между петте пътеки бяха засадени с добре поддържани, но очевидно случайно подбирани цветя и зеленчуци: оранжеви и червени цинии, бамя, лилави петунии, домати, нарциси, фасул и хибискус. Вечерният въздух беше напоен с ароматите на полетите растения.

Прозорците на всички вили бяха отворени, пускайки свободно настъпващата нощ. Няколко от тях бяха тъмни; в други потрепваха пастелните отражения на цветен телевизор. Пред най-отдалечената къща няколко души бяха седнали пред външната врата.

Хейдън избра пътеката, водеща към бунгало номер три. Почувства апетитния мирис на горещи царевични питки и лук, докато преминаваше през малката циментова портичка. Самата порта и первазът й бяха отрупани с глинени саксии с бегонии, чиито дребни цветчета светеха в розово на избледняващата светлина. Тук-таме между бегониите се виждаха по-големи саксии с доколумбови мотиви и в тях той видя с изненада блестящите съцветия на бромелии: гусмания, неорегелия, тиландсия.

Хейдън се беше навел да разгледа една от тях, когато почувства някакво движение зад вратата с решетка. Не се обърна, а продължи да разглежда кървавочервения цвят, разположен в истински шадраван от продълговати тънки листа. Жената остана мълчалива, докато той мина към друг цвят, и той се зачуди защо не го заговаря. Имаше усещането, че тя знае, че той я е усетил и сама се чуди защо не се обажда.

Когато се обърна, с изненада видя през решетката жена, която изглеждаше доста по-млада от своите четиридесет и пет години.

— Извинявайте — каза той. — Аз съм Стюарт Хейдън.

— Да. — Тя отвори вратата и излезе отвън, подавайки ръка по начин, в който се усещаше подчертано вътрешно достойнство. — Аз съм Рената Ислас.

Беше с една глава по-ниска от него. Облечена беше в проста черна рокля от памучен плат, стигаща почти до петите й и пристегната в кръста, което подчертаваше, че не е отстъпила на обичайното за тази възраст напълняване. Косата й беше прошарена със сиво. Беше дълга и свободно падаше на раменете й, но Хейдън кой знае защо имаше впечатление, че тя обикновено я носи вдигната на кок.

— Надявам се, че нямате нищо против да останем тук — каза тя, посочвайки с жест двата старомодни дървени стола на входа. — Вътре нямам климатична инсталация. — Тя се усмихна, а големите й черни очи се спряха върху него с по-голям интерес, отколкото показваха изговорените с безразличие думи.

— Тук ще бъде добре — каза Хейдън, изчаквайки я да седне първа. — Възхищавах се на вашите бромелии.

— Те ми напомнят за дома — каза тя, прибирайки роклята си, преди да седне. — Да живееш, означава да си красив. Това е тяхната същност. — Тя нямаше никакъв грим, но тенът й беше хубав, с онзи деликатен канелен оттенък, който се среща при латиноамериканките.

— Напомнят ви за Халиско.

— Не, не за Халиско. Когато бях дете, живеехме в Акала, в Чиапас, до река Гриахалва. Там те се срещат в диво състояние.

За момент двамата останаха безмълвни в лилавата светлина, предхождаща здрача, когато времето като че спира и нощта е готова да чака вечно, без да идва.

— Вие искате да говорим за „бухалите“. — Тя говореше с непоколебимата прямота на човек, решил да не се предава на постигналото го нещастие.

— Точно така — отговори той.

— Той каза ли ви откъде ги познавам? — запита тя, като имаше предвид Гарнър.

— Каза само, че сте преживяла лична трагедия.

— Лична трагедия. — Тя повтори думите, като че се отнасяха за някой друг. — Колко знаете за тях?

Тя го изслуша мълчаливо, без да го гледа, вперила поглед в далечината, като че не се интересуваше от онова, което той й говори. Когато той привърши, тя каза:

— Видях новините по телевизията снощи за нападението на лимузината. Това ли разследвате?

— Да.

Тя отхвърли с пръсти падналите на очите й кичури. Промърмори нещо на испански, после каза:

— Каква точно искате от мен?

— Всичко, което можете да ми кажете за „бухалите“.

— Те са самият ужас на безумието — каза тя. — Безумие. Преди всичко трябва да знаете това. Една част от мозъка им е сляпа, а в другата постоянно пламти огън. Избрани божии синове, защитници на всичко справедливо и свято. — Тя го погледна. — Знаете ли… Бог щеше да спести на своя свят неизмерима болка и агония, ако направеше така, че тези негови избрани синове да умират още при раждането си. Тогава ние, останалите, по-малко обичаните му деца, нямаше да го призоваваме толкова за милост през живота си.

— Г-н Гарнър каза, че полицаят, който е бил убит миналата нощ, ви е бил добър приятел. Съжалявам заради вас. Това беше и единствената причина, поради която се съгласих да говоря с вас. Не зная какво има в сърцето ви, г-н Хейдън, но се надявам, че сте способен да мразите. Ако това не беше и за вас „лична трагедия“, въобще нямаше да се срещна с вас. Ако изпитвате макар и малко омраза, бих искала да ви помогна.

Тя се обърна, преглътна и прокара език по устните си.

— Ако мислите, че имате работа с „бухалите“, трябва да знаете, че всъщност става дума за определена част от тях. Los tecos de choque („бухали“ щурмоваци — исп.), щурмовите отряди, истински тайната част на Бригадата.

— Бухалът е бил избран за символ на Антикомунистическата бригада на Автономния университет на Гуадалахара, защото очите на тази птица са винаги отворени, бдителни. „Антикомунистически бастион“ на Мексико, така сами наричат себе си „бухалите“. Техните противници тълкуват по съвсем различен начин този символ, подчертавайки, че той е избран, защото те вършат мръсната си работа винаги под прикритието на мрака, на тайната.

Тя сви рамене и поклати уморено глава.

— Простият факт е, че те представляват ескадрони на смъртта. Кого убиват? Комунистите? Как разбират кога някой е комунист? В края на краищата, комунистическата партия в Мексико е легална, както и тук. Тези комунисти ли убиват, които са редовни членове на партията? Не. „Бухалите“ си изготвят свои списъци. И доколкото са крайнодясна групировка… — Тя не довърши изречението.

— Можете ли да ми кажете нещо за методите им на действие? — попита той.

— Нападението на лимузината беше типичен случай — каза тя. — Мексиканските и всички латиноамерикански убийци винаги са предпочитали пистолетите. Терористите в Близкия изток използват през последните десетилетия бомби, но за латиноамериканците на първо място си остават пистолетите. Харесва им също да действат с мотоциклети. Освен очевидните им предимства по отношение на подвижността, те съответстват и на представата им за мъжественост. Карат ги да се чувстват като каубои. Бомбите са прекалено безлични. Латинците искат да имат пряк контакт с оня, когото убиват. Това идва отвътре. Мапо а тапо (букв. ръка срещу ръка — исп.)!

— Това като че е на път да се измени — добави тя. — През март двама служители на службите за сигурност на Чили са били убити от бомба в хотелска стая. Били са примамени от нелегален радиопредавател. През юни една кола-бомба избухна пред вратите на президентския дворец в Лима. Приписаха го на крайно левичарската групировка Сендеро Луминосо (лъчезарен път — исп.). Мисля, че този начин на действие с бомби ще се среща все по-често.

— Знаете ли някои имена?

— Чувала съм имена. В Мексико съществуват групи за взаимна подкрепа, родители и семейства на desaparecidos (десапаресидос — изчезнали — исп.). — Тя го погледна отново. — Знаете ли тази дума? Означава „изчезнали“. Хора, които внезапно са станали несъществуващи. Загубени завинаги.

Тя замълча, като че въпреки себе си се беше вглъбила в смисъла на думата.

— С тези хора се срещахме редовно и сравнявахме бележките и сведенията си — продължи тя. — Координирахме начините си на протести пред правителството, молбите да ни се помогне да открием изчезналите си близки. Това се оказа отчайваща задача. В повечето случаи напълно безрезултатна. Все пак в течение на времето натрупахме значителна информация. Част от нея е от разкази на очевидци, конкретна, поставяща определени хора на определени места. Друга част са по-скоро умозаключения. Повечето сведения едва ли може да бъдат приети в съда. Но ние бяхме съпрузи и роднини, а не федерални прокурори, и правехме каквото можем. Не е грях, когато усилията ти дават малко резултати; грях е да не правиш нищо.

— Имате ли достъп до тази информация? — попита Хейдън.

Тя кимна.

— Причината да съм в Хюстън е желанието ми да се опитам да организирам някаква подкрепа за нашите усилия от тази страна на границата. Тук има семейства, които биха могли да ни помогнат. Има възможност за оказване натиск, който, макар и в отделни случаи, може да даде резултат. Хората трябва да бъдат информирани.

— Какво бихте могла да предоставите на мене?

Тя остана спокойна, загледана напред, където вечерта вече изтриваше дневните цветове. После, без да каже нищо, се надигна от стария дървен стол и тихо изчезна във вратата.

След малко Хейдън чу изщракването на ключа на осветлението и я видя през отворения прозорец да отваря вратата към друга стая. През другия прозорец я видя да сяда в старо кресло с дебела папка в скута. Започна да преглежда съдържанието на папката. По едно време написа нещо на лист хартия.

Хейдън чакаше.

След двадесетина минути лампата изгасна и жената се появи на вратата. Приближи се до него и му подаде лист хартия, макар че беше твърде тъмно, за да може да го прочете. Тя не седна отново, а спря до вратата, наведе се и откъсна един цвят от бегония. Щурците изпълваха тишината със звуците си. Семплата рокля и дългата разпусната коса я превръщаха в индианката, каквато може би е била край Гриахалва.

След миг мълчание тя каза:

— Много рядко попадаме на нещо, свързано с тях тук, в Щатите. Обикновено става дума за хора, избягали от Мексико от страх пред „бухалите“ и дошли тук при близки или приятели. Макар че обикновено са дошли нелегално, ние им помагаме, доколкото е по силите ни. Въобще не мислим за международните отношения, за имигрантските квоти или за преразглеждане на условията за предоставяне на политическо убежище. Както знаете, в момента всичко това не се отнася тук за Латинска Америка.

Тя споменаваше една болезнена истина. Човек можеше много по-лесно да получи политическо убежище, ако идваше от Полша или от Иран, отколкото ако беше се спасил от Гватемала. Емигрантът трябваше да е избягал от отговарящото на американските разбирания „лошо“ управление.

— Все пак този мъж — този Рубио Ариспе — чието име съм написала на това листче, на два пъти е преследвал жертвите си в Тексас. Убил е един човек в Сан Антонио и друг — тук, в Хюстън.

— Сигурна ли сте в това?

— Само колкото съм сигурна и във всичко останало. Сигурни сме, но не можем да го докажем пред съда.

— Проверихте ли в полицията?

— И двете убийства още се водят неразкрити. Един приятел, адвокат в Сан Антонио, е говорил с тамошния отдел „Убийства“, за да види могат ли да открият нещо за това име. Проверили са в техния компютър, националния криминален списък или нещо подобно…

— Националния център за криминална информация.

— Да, точно това. В него обаче името на този човек не фигурирало.

— Проверили ли са и местните си досиета?

— Да. Нищо.

— Ами тук?

— Да. Г-н Гарнър го извърши, за да ни помогне. Нищо.

— Какво всъщност знаете за този човек?

— Само че е от Гуадалахара и че е бил разпознат няколко пъти от семейства на изчезнали.

— Имате ли негова снимка?

— Не.

— Защо мислите, че именно той е преследвал тези хора в Тексас?

— Вероятно защото е живял тук доста дълго и познава добре района.

— Но той е мексикански гражданин, нали?

— Доколкото знаем.

— Проверили ли сте дали има семейство тук?

— Да! Има само седем души с фамилно име Ариспе в телефонния указател, но никой измежду тях не е казал, че го познава.

— Подобно ли е положението и в Сан Антонио?

Тя кимна.

— Щом нямате негова снимка, как са могли да го разпознаят тези хора?

— Както ви казах, ние сравняваме информацията си. Този човек е бил разпознат от някого в Гуадалахара, който е познавал неговия брат и ги е виждал заедно. Оттам знаем името му. Така можем да разберем, когато е участвал в някоя акция — разбира се, ако е имало свидетели. Винаги са го описвали като „човека с цепнатата устна“. Долната му устна е разцепена, почти в средата. Мисля, че е от порязване, а не вроден дефект. Двоен минус за него, защото винаги го разпознават.

— Има ли и някой друг отличителен белег?

— Той е индианец. Не е висок и има доста тъмна кожа. Това е всичко, което съм чувала за него. Извън другото, което вълнува само жените и дъщерите на жертвите.

— Какво е то?

— Че е жесток.

Хейдън я погледна. При чезнещата окончателно светлина можа да забележи напрегнатите жили на шията й и разбра, че тази жена от дълго време не е прекарвала спокойна нощ.

— Благодаря ви — каза той. После попита: — Откога се занимавате с това?

— От три години. — Тя се поколеба, гледайки цветето в пръстите си. — Моята „лична трагедия“, г-н Хейдън, се състои в това, че загубих син и съпруг, убити от „бухалите“. От шест години живея в сянка.

Отново тази дума. Загубен. Тя никога не беше го поразявала, както миналата нощ, на грапавия тротоар, край имението Белграно и сега тук. Загубени. Без надежда. Както при окончателен разгром. Загубен. Когато нещо е изчезнало, но съществува, то само не е тук. Но ако вече не може да бъде намерено, то е… загубено завинаги. Както Муни. Както мъжете и синовете на тези жени. Загадъчната тайна на „никога вече“.

В дълбокия виолетов здрач, поглъщащ постепенно очертанията на портичката, Хейдън още успяваше да различи цветовете на бромелиите и по-светлите бегонии. Още се забелязваха и пасивните очертания на глинените съдове, напомнящи за маите и за безкрайната печал в очите на Рената Ислас.