Дейвид Линдзи
Спирала (21)

Глава 20

Тръгнаха с взетата под наем кола на изток, по булевард „Навигейшън“ и продължиха, докато зад тях блестящият спектакъл на града оживя на фона на отблясъците на залеза с цвят на праскова. Пред тях улиците на Ийст Енд изглеждаха мрачни и навъсени. След булевард „Уейсайд“ зърнаха един осветен кран и след като завиха по една странична уличка, пред тях се появиха цяла група разперени като пръсти пристанищни кранове.

Излязоха на „Навигейшън“, който завиваше и тръгваше успоредно на плавателния канал. Като че изведнъж от лявата им страна се изправиха товарните кораби, подобни на чудовищни левиатани, легнали един до друг в застоялата вмирисана вода, пъшкащи в съня си. В трепкащите отражения на милионите трепкащи светлини паяжината на доковете обхващаше кранове, мачти, кабели, складове, силози, влекачи и шлепове. Отминаха вдясно Канал Стрийт, после „Навигейшън“ се издигна, премина над устието на Брейс и се отправи обратно към града. Недалеч от тях разтеглената грациозна арка на моста Шерман прекосяваше канала малко под остров Брейди.

От другата страна на устието на Брейс те завиха по булевард „Кипарис“ и по малък мост преминаха на острова и се насочиха към един добре осветен паркинг. Повече от две трети от местата бяха свободни. Беше още много рано за идващите да вечерят в двата луксозни ресторанта, разположени близо един до друг на брега на канала, накъдето гледаха прозорците на салоните им. Приближиха до „Шанхайско червено“, ресторант, имитиращ обстановката от филми за Изтока според нечия представа за заведение в мръсно китайско пристанище. Минавайки бавно покрай входа му, огледаха редиците коли и продължиха към „Пристана на Брейди“, по-голямото и елитно заведение.

В края на паркинга имаше подобие на ограда от желязна верига, отделяща го от ниските сгради на складове.

Блас паркира в дъното, срещу три, наредени един след друг товарни кораба, в непосредствена близост до халета 27, 28 и 29 от другата страна на канала. Изгаси фаровете и спря двигателя.

— Да излезем и да се ослушаме — каза той. Пресегна се и изгаси вътрешното осветление.

Звуците бяха далечни и приглушени — ръмжащ мотор на кола от другата страна на водата, бръмчене на електромотор на борда на един от корабите, мъжки гласове, идващи от друг кораб, звънтене на тежък метален капак.

— Мръсна работа — каза Рубио.

— Какво има?

— Това не е хубаво. Не ми харесва. — Когато Рубио беше напрегнат, съскането от цепнатата му устна се засилваше.

— Защо?

— Не ми харесва водата; не обичам да имам работа около вода.

— Всичко е наред — каза Блас, стреснат от внезапната нервност на Рубио. Той вярваше на инстинкта на индианеца.

— Хмм. — Тонът на Рубио беше скептичен.

Блас пое глътка въздух с мирис на креозот и мръсна тиня.

Пред погледите им изпод моста Шерман се показа една моторница; мощният й двигател бумтеше, насочвайки я към центъра на канала. Когато стигна на около тридесет метра, тя полека се обърна към тях и се приближи. После двигателят млъкна.

Беше прекалено тъмно, за да може човек да различи какво става между моторницата и обраслия в бурени бряг. На борда не се виждаше никой.

Рубио свали предпазителя на автоматичния си пистолет и съсредоточи вниманието си върху близките до моторницата гъсти бурени. По палубата от фибростъкло се чуха стъпки и някой скочи на брега. Сухите треви изшумоляха под нечии крака.

— Шибани бурени — каза мъжът, стъпил на равното. Беше в униформата на пристанищната полиция. — Хей, момчета — изръмжа той с дрезгав глас, като ги изгледа. Беше набит и пълен. Коремът му изпъваше до скъсване копчетата на униформата, засуканите до лактите ръкави откриваха мускулести ръце. — Сигурни ли сте, че би трябвало да сте тук? Очаквах един специален приятел. Вие, момчета, да не идвате от негово име?

— Ние сме от „Теко Корпорейшън“ — каза Блас, употребявайки договорените думи. — Ирено Лопес трябваше да се обади за нас.

Човекът ги измери с поглед, после каза:

— О, добре, предполагам, че знаете за какво сте дошли?

Блас се отпусна малко, но все още не напълно. Страхуваше се, че ако мъжът не отговори точно с магическите думи на паролата, индианецът ще го застреля.

— Само двамата ли сте?

— Да.

— Добре — каза той. — Аз съм Тъки Уейт. — Той протегна ръка и се здрависа с Блас и с Рубио, който като че се поколеба да подаде ръка. — Вие, момчета, как се казвате. Обичам да зная имената на събеседниците си.

— Казвам се Блас, а това е Рубио. — Проклети тексасци, помисли си той. Как мразеше тяхната фамилиарност, като че никога не беше им идвало наум, че на някого това може да не се харесва.

— Аз съм сам на тази моторница — обади се Уейт, повдигайки панталоните си. После се засмя. Беше около четиридесетгодишен. Когато вдигна ръка, за да бутне шапката си назад, Блас забеляза черна татуировка на ръката му. — Доколкото можем да ви кажем, никой не ви е проследил на острова.

Блас кимна. Действително, всичко изглеждаше спокойно, но кои бяха тези „ние“?

— Окей. Слушайте, там по-назад, при „Шанхайско червено“, в паркинга има камионетка „Шевролет“. Върнете се там и последвайте юнака, който я кара. Трябва да се отиде на малко по-спокойно място, за да свършим работата. — Той погледна пистолета на Рубио. — Хубави пистолетчета. — Усмихна се и издаде всмукващ звук. — Само че няма да ви трябват. Да ви кажа право, тези играчки ме правят нервен. — Той се ухили на Рубио и му намигна. После погледна Блас, и докато се отправяше обратно към буренака, добави: — Само следвайте камионетката. Ще се срещнем на мястото.

— Далече ли е това? — попита Блас.

— Не е далече — отговори от тъмното Уейт. Чуха го да шумоли из изсъхналата трева, а после и стъпките му по палубата на моторницата.

Когато се върнаха на паркинга, камионетката вече излизаше. Беше с високи колела за кал, а монтираната отзад антена беше огъната и закрепена отстрани за калника.

В горната част на предницата се виждаха допълнителни фарове за мъгла.

Блас се държеше близо до камионетката, спазвайки достатъчна дистанция, за да не се блъсне, ако някой им пресече пътя. Пресечките и дърветата се разредиха постепенно, после изчезнаха съвсем, отстъпвайки място на покрита с трева равнина, осеяна с отделни, изоставени навеси и бараки, както и с останки на ръждясали машини. На два пъти пресякоха релсови пътища и излязоха до някакъв химически завод и терминал на петролна рафинерия, чиито светлини се отразяваха в изхвърляните от комините й облаци дим.

Минаха под моста Шерман, под Транспортния възел 610, и отново навлязоха в улица с дървета и къщи. Наоколо се виждаха порутени сгради и пустеещи места. Бедняшкият квартал беше разположен между извивката на плавателния канал, доковете, жп линията и устието на река Симс.

От кабината на камионетката се показа ръка, която даде знак за ляв завой. Блас зави, но изостана малко.

— Защо не използва мигача? — попита недоверчиво Рубио.

Блас сви рамене. И той се чудеше защо. Следеше внимателно пресечките, търсейки евентуални преследвачи, но такива така и не се появиха.

Ръката отново се показа от кабината, посочвайки този път десен завой. Навлизаха в района на доковете, където се виждаха редица ниски постройки и алеи между тях, а в дъното се издигаха огромните цилиндри на петролните резервоари. Отминаха складовете и забавиха хода си до пълзене, когато навлязоха между два реда резервоари.

Когато камионетката зави в една от алеите между резервоарите, Блас и Рубио смъкнаха стъклата на прозорците. В колата се вмъкна киселият въздух, идващ от рафинерията. Спряха до последния резервоар, до самия канал. Пред тях имаше къса алея, настлана с натрошени мидени черупки, която водеше към малък дървен пристан, вдаден в канала. В самия край на пристана Блас видя ламаринен навес, иззад който се подаваше задната част на моторницата.

Вратата на камионетката се отвори и от кабината излезе дългурест младеж, който се насочи към тях. И той носеше вездесъщото бейзболно кепе и черна тениска, напъхана в дънките, които на свой ред бяха натикани във високи каубойски ботуши.

Блас отвори вратата на колата и излезе, преди младежът да стигне до тях.

— Готови ли сте? — попита той.

— Да.

— Окей. Тъки е ей там, под навеса. При него е онова, което търсите.

— Сам ли е?

Юношата кимна.

— Вашият човек ще дойде ли с нас? — Гледаше към останалия в колата Рубио.

— Не. — Блас прикани с жест Рубио да излезе и каза: — Мисля, че вие с него ще трябва да останете тук. Аз ще отида сам.

— Тъки не беше казал да го направим така — каза младежът.

— Не мога да оставя колата — обясни Блас.

Момчето го погледна с несигурен, навъсен поглед, после погледна и колата.

— Виждам какво искате да кажете — каза то.

Блас беше сигурен, че неговото настояване не му е ясно, но това, че младежът не беше протестирал активно, беше добър знак. След това забеляза кабелчето и пъхнатата в ухото на младежа минислушалка. Беше сигурен, че има и предавателно устройство. Тези хора явно бяха предпазливи.

Рубио се облегна на бронята на колата и постави пистолета си върху капака. Младежът погледна пистолета, погледна Рубио, после Блас.

— Когато излезете на пристана, придържайте се в дясната му страна — каза той. — Има няколко разклатени дъски на средата на пътя към навеса. — Той погледна Блас. — Няма да вземате пистолет. — Това никак не звучеше като въпрос.

Блас не каза нищо, разбирайки, че това беше казано, за да го чуе Уейт. Изгледа Рубио и тръгна по късата, настлана с черупки пътека.

Не се съмняваше, че наоколо има и други хора, не само онзи дървеняк и мършавият младеж. Тръгна в дясната страна на пристана, както му беше казано, и приближи тъмнеещия вход на навеса. Когато стигна на няколко крачки, различи зеленикавия блясък на газовия фенер, блещукащ под тавана на навеса. Спря се на два метра от входа.

— Влизай — чу се гласът на Уейт. — Всичко е наред.

Във всяка акция има моменти, когато човек съзнателно се излага на сляп риск. Просто няма начин да постъпи иначе. Доверяваш се на нещо неособено разумно, без да имаш право да очакваш, че ще получиш онова, което си се надявал. Доскоро сам той живееше заради тези моменти, но сега само се страхуваше от тях. Устата му се изпълни с отвратителния и познат вкус на йод, докато пред очите му се появяваше образът на Теодоро, който продължаваше да стреля, падайки под ръмжащата лимузина.

Вътре видя набитата фигура на Уейт на носа на моторницата. Беше стъпил с единия крак на пристана. Блас бързо огледа около навеса. Не се виждаше нищо освен навеса и моторницата. Бяха сами, освен ако имаше някой скрит. Единствените звуци бяха тихото плискане на водата в борда и съскането на фенера.

— Сега е деликатната част — ухили се Уейт.

— Първо, трябва да видя с какво разполагате — каза Блас. Вече беше забелязал кабелчето, излизащо от джоба на ризата на Уейт и извиващо се до ухото му.

— И аз това исках да кажа — засмя се Уейт. — Искам да видя какво имаш ти.

Блас започна да разкопчава ризата си и я разтвори, показвайки кожения колан с парите.

— Е, да ме вземат мътните — каза Уейт изненадан. Изправи се и пристъпи до една малка купчинка. Посегна към нея и хвана края на едно въженце. Задърпа го и извади от водата кошче за раци, което плясна на пристана. Той клекна над кошчето и извади от него пакет, оформен като тухла, от висящия на пояса му калъф извади сгъваем нож и го разтвори. С леко движение на острието направи разрез в пластмасовата обвивка. Изправи се и се отдръпна, хилейки се.

Блас коленичи и отчупи парченце с размер на грахово зрънце от сивото, приличащо на маджун за прозорци, блокче. Опита го на вкус, после извади от джоба си малко шишенце и капна малко от съдържанието му върху мострата.

— В това блокче има шест кила и четвърт — каза Уейт. — Има още три такива блокчета във водата. Двадесет и пет килограма взрив.

Блас се надигна, свали колана с парите и го подаде на Уейт.

— Преброй ги — каза той.

Докато Уейт изсипваше парите на носа на моторницата, Блас извади и останалите три пакета и ги опита, след като ги нареди на дъските на пристана. Задоволен, той ги уви отново и започна да закопчава ризата си, след като я напъха в панталоните.

Уейт приключи с броенето и се обърна.

— Аз съм доволен — каза той. — А ти?

— Не съвсем. Това е само основа.

Уейт го погледна лукаво и бавно се ухили.

— Точно така — каза той. — Такава беше сделката. — Като отнесе парите със себе си, той пропълзя в задната част на моторницата и взе да рови в един дървен сандък, откъдето измъкна тенекиена кутия от кафе с пластмасова капачка. — Дръж — каза той и я подхвърли на Блас. — Пудра — каза той. — От най-добрата.

Блас опита съдържанието на кутията и кимна. Стоката беше добра, прясна и хомогенна.

— Донесох нещо и за нас, да се почерпим — изръмжа Уейт, вдигайки малка синя хладилна чанта. Скочи с нея на пристана и извади торбичка с натрошен лед и опаковка с шест кутии бира. Постави на дъното на чантата четирите тухлички и ги покри с лед, после измъкна кутиите с бира и ги постави отгоре. — По-добре носете отделно детонаторите — каза той. Взе една от кутиите с бира от леда и откъсна капачката. — Искаш ли една?

Блас поклати глава.

— Исусе Христе.

Двамата хванаха по една от дръжките на хладилната чанта и излязоха от навеса. Минаха отново по пристана, заобикаляйки бавно разклатените дъски, после се насочиха към камионетката.

— Буено — каза Блас на Рубио, когато приближиха до колата.

Рубио се дръпна назад, отвори багажника и придържаше капака, докато Блас и Уейт нагласяха вътре хладилната чанта. После затръшна капака и тримата се върнаха до предницата на колата.

— Е, приятно ми беше да работя с вас, момчета — каза Уейт и отпи от бирата си. — Сега ще се обадя на хората си да ви оставят да излезете. Имаме малко осигуровка — обясни той, като кимна към два от резервоарите, издигащи се край пътя. — Руби, сестричке — каза той, говорейки над джобчето на ризата си. — Остави ги да минат. Сделката приключи успешно. — Той се обърна ухилен към Блас. — Тези момичета имат инфрачервени бинокли. Нищо не мога да направя без госпожичките. — Той отпи шумно от бирата. — Ще намерите ли обратния път?

Блас кимна.

— Ще се оправим. — Ако този човек не беше подставено лице, той беше цяло откритие. Двамата с Рубио влязоха в колата.

— Добре тогава — каза Уейт. — И кажете на вашите хора, ако им дотрябва нещо друго, да се сещат за нас. Оправни сме и има смисъл да се работи с нас.

Блас включи двигателя и Уейт се отдръпна. Поздрави ги ухилен, вдигайки кутията с бира.

Рубио не спусна предпазителя на пистолета, докато не минаха под моста Шерман. После завиха по „Бродуей“.