Дейвид Линдзи
Спирала (20)

Глава 19

От кабинета на Дистал, през стаята на детективите, Хейдън излезе в коридора на третия етаж. Не се огледа, не размени дума с никого. Вместо с асансьора слезе по стълбището и излезе през задната врата на управлението. Следобедната горещина го лъхна, докато през вътрешния двор се насочи към вратата на гаража. Тя се отваряше мъчително бавно и се затваряше още по-бавно. Отчайващо бавен беше и самият асансьор. Когато влезе в колата, за разлика от друг път, не почака климатичното устройство да охлади въздуха в колата, преди да потегли към изхода на гаража.

Едва когато излезе на улицата и се насочи по „Вашингтон“ към центъра, усети стягането в гърдите му да отслабва малко. Ако това не беше му се случвало и преди, сигурно щеше да си помисли, че е в прединфарктно състояние.

Беше почувствал първите пристъпи на клаустрофобия още когато седеше на компютъра, довършвайки доклада си. Трудно му беше да се съсредоточи върху подробностите и на няколко пъти беше се уловил да седи, взирайки се в екрана, без да схваща какво е написал. Още преди да свърши, разбра, че няма да е в състояние да продължи в рамките, които искаха да му наложат в управлението. Когато отиде при Дистал, решението му беше вече взето. Макар и този разговор да му беше струвал много напрежение и усилие да се самоконтролира, той чувстваше, че му е необходимо да се измъкне от контрола на управлението. Ако Дистал не беше се съгласил, щеше да си подаде оставката. В течение само на час и половина този въпрос беше станал за него жизненоважен.

Дори при движението по улиците в четири, което беше започнало вече да формира задръствания, не му бяха необходими повече от пет минути до Републиканския банков център, който беше само на шест пресечки, от другата страна на устието на Бъфалоу. Влезе в гаража, взе билетчета от бръмчащия автомат и затърси място за паркиране.

И отново, както в полицейското управление, шумът на собствените му стъпки го следваше през застлания с гранитни плочки под на северното крило на партера. От телефонния автомат позвъни в юридическата фирма на Франк Сидънс на четиридесет и осмия етаж и поиска кабинета на Митчел Гарнър.

Гарнър беше млад юрист, насочил се в много търсена област на професията си. Беше специализирал международно право и с още един адвокат представляваха всички клиенти на фирмата, имащи правни спорове в Мексико. Бащата на Хейдън, чиято собствена юридическа практика включваше доста боравене с мексиканското право, беше убедил преди около осем години Франк Сидънс да наеме в собствената си кантора няколко специалисти по мексиканско право. Първият от тях, Едуард Родс, беше авторитет по мексиканско търговско право, а през 1980 г. наеха и Гарнър, когото „отвлякоха“ от Държавния департамент, предвид опита му в мексиканската политика и мексиканското наказателно право. След смъртта на бащата на Хейдън Родс и Гарнър бяха помогнали на Хейдън при разрешаването на юридическите усложнения, свързани с ангажиментите на баща му, както и при юридически съвети във връзка с племенниците на Габриела.

Когато дойде на телефона, Гарнър незабавно изрази съжалението си за случилото се.

— Тъкмо закусвах и бях включил телевизора. Обикновено не го правя, но току-що казвах на Дженис… — Той замълча насред изречението, като че се смути. — Как издържа шока, Стюарт?

— Аз съм наред — каза Хейдън. — Искам само да поговорим.

— Разбира се, разбира се. Качвай се.

— Предпочитам да не се качвам. Точно сега не ми се иска да се виждам с Франк или с когото и да било. Не можеш ли ти да слезеш?

— Разбира се. Къде си?

— Сега съм на партера, но защо да не се срещнем на моста на третия етаж.

— Искаш да отидем някъде, където да седнем ли?

— Не. На моста ще бъде най-добре.

— Ще бъда там след две минути.

Гарнър се появи до Хейдън мълчаливо. Беше запъхтян, набитото му тяло започваше да му налага своя данък при по-бързо ходене дори и на кратко разстояние. Русата му, преждевременно оредяваща коса беше късо подстригана, напомняйки за консервативното влияние на Вашингтон. Носеше само бели или светлосини ризи и раирани вратовръзки. Миналата година за пръв път се беше осмелил да сложи презрамки; оказа се, че му стоят добре и подхождат на стила и маниерите му.

— Извинявай, че те накарах да слезеш — каза Хейдън. — Благодаря ти.

— Няма нищо. — Гарнър преглътна, опитвайки се да прикрие задъхването си.

Хейдън забеляза любопитството в очите му.

— Ще говоря направо — каза той. — Адресът на „Чикон“, където убиха Ед миналата нощ, беше и мястото, където с него бяхме открили сутринта на същия ден един труп. На тротоара, пред вратата на онази стара къща, която се оказа необитаема. След като изследвахме мястото, изтичах до канцеларията на окръжния секретар, за да видя кой плаща данъците за тази къща. Излезе, че през последните четири години го прави една корпорация. „Теко Корпорейшън“.

На Хейдън му се стори, че Гарнър присви леко очи при това име, но не спря.

— Миналата нощ, когато влязохме в къщата, намерихме интересна литература в една от спалните. Крайнодесни пропагандни материали, може да се каже дори фашистки. Антиеврейски, антикомунистически, антихомосексуални. Доста груби и всичките на испански. Всичко беше печатано в Гуадалахара, Халиско. Влязох във връзка със службата на секретаря на щата в Остин и открих, че корпорацията е била регистрирана преди четири години. Всички служители са мексикански граждани. Неколцина живеят в Гуадалахара, други няколко — в Колима, трети — в Мексико Сити. — Той извади от джоба си лист хартия и го подаде на Гарнър. — Агентът, който ги е регистрирал, е американец от мексикански произход, живеещ тук, в Хюстън: Енрике Кордеро Рулфо.

Гарнър прегледа списъка. Лицето му остана безизразно и Хейдън имаше впечатление, че имената не го интересуват, като нещо, което вече беше чувал.

След прочитането на всяко име Гарнър поклащаше отрицателно глава и поглеждаше Хейдън.

— Никога не съм чувал за „Теко Корпорейшън“ — каза той, — но мисля, че зная какво е това. — Той погледна замислено листа хартия, без да го забелязва.

Изглеждаше, че не знае как да започне. Обърна се и погледна през огромния прозорец, който започваше от входа и гледаше към Луизиана Стрийт.

— Нападението на лимузината е свързано по някакъв начин с тази корпорация, нали? — каза той.

— Това е почти сигурно.

— В новините съобщиха, че между убитите фигурира и мексиканец на име Соса, Соса Реал.

— Точно така. Познаваш ли го?

— Може би да.

Хейдън си помисли колко ли такива като Соса „може би“ познава Гарнър. Реши да не споменава нищо за Гамбоа.

— Не зная, Стюарт. Ще ти кажа само какво веднага ми дойде наум. Окей? — Той се намръщи. — Щатите Гуадалахара и Колима са центрове на най-консервативното и дясно политическо мислене в цяло Мексико. В Гуадалахара тази политическа ориентация е свързана до голяма степен с Автономния университет, създаден преди няколко десетилетия от консервативни и богати католици. Системата на образование в този университет е предназначена да вдъхне на студентите тази десничарска философия. Естествено, в това по принцип няма нищо лошо. Националният университет в Мексико Сити предостатъчно компенсира влиянието му със силния си уклон в другото направление. Все пак в действителност университетът в Гуадалахара е много повече от специфична образователна система с консервативна философия. Обвиняват го, че получава средства от Агенцията за международно развитие на САЩ и от ЦРУ, както и че служи за убежище, един вид сигурно пристанище за много от членовете на скандалната гвардия на Анастасио Сомоса. Същевременно той е разсадникът, центърът на таен орден, наименуван „Лос Текос“.

— Не знам какво значи тази дума — каза Хейдън.

— Това е съкратена форма от „теколоте“ (tecolote — бухал, исп.). Бухал.

Гарнър намръщено се подпря на перилата от ковано желязо, размисляйки как да продължи.

— Много малко конкретни неща могат да се кажат за тази организация. Искам да кажа, за „бухалите“. Това е засекретено до маниакалност движение. Така или иначе, то е типично фашистко по характер, фанатично, антикомунистическо. Антиеврейско. Фанатизирани католици… „бухалите“ не проявяват нито капка толерантност към либералния или нормален католицизъм. Когато папа Йоан Павел посети Мексико през 1983 г., техните пропагандни издания го обрисуваха като хомосексуалист, наркоман и антихрист. Тези хора са луди. Онова, което ги прави истински опасни обаче, е голямата подкрепа, с която разполагат, и рангът и влиянието на хората, влизащи в различните им крила и равнища. Бухалите са поддържани от заможни, консервативни мексикански политици и бизнесмени. Те имат тясна връзка с ръководството на Банката за международно развитие, с диктаторите в някои латиноамерикански страни, както и с фашисткия интернационал. Те са войнстваща организация.

Гарнър се прехвърли на другия крак и разгърна списъка с имената на служителите на „Теко Корпорейшън“.

— „Бухалите“ участваха като групов представител на латиноамериканската десница в Световната антикомунистическа лига на генерал Джон Синглауб. Преди няколко години стана очевидно, че те са прекалено крайни дори за Лигата. Били са изхвърлени от нея. Дезертирал член на ескадроните на смъртта в Хондурас ги обвини, че са имали значително участие в дейността на ескадроните на смъртта в тази, както и в други централноамерикански страни.

— Какво имаше предвид, когато каза, че нищо от тези сведения не може да бъде „конкретизирано“ и доказано? — запита Хейдън.

— Проблемът е същият както при събиране на доказателства, които да могат да бъдат представени и приети в съда — каза Гарнър, поклащайки глава. — Знаеш, че са напълно виновни в нещо, но не разполагаш с доказуеми факти. Никой никога не е представял необорими доказателства, че „бухалите“ са замесени в насилствени действия в Мексико или където и да е в Латинска Америка. Както ми каза един журналист от „Ню Йорк Таймс“: Търсиш ли конкретни доказателства срещу „бухалите“, все едно че си мъртъв. Не са много хората, които имат желание да задават въпроси за тях в Мексико.

— А какво отношение има всичко това към Соса?

Гарнър го погледна.

— Ти знаеш, че не Соса е бил целта, нали? Името на Гамбоа не беше споменато в новините. Всъщност него са искали да убият.

— Да, мишената е бил Гамбоа.

— Добре тогава. Хората, които можете да заподозрете, са десетки милиони. Точно сега Бениго Гамбоа е един от десетината души, спечелили си омразата от сърце на практически цялото население на Мексико.

— Като член на администрацията на Лопес Портильо ли?

— Той беше министър на държавните поръчки.

— Мислиш ли, че „бухалите“ се опитват да убият Гамбоа?

— Като се знае тяхната ориентация и извършените от него престъпления, бих взел това съвсем сериозно.

— Но този начин на ограбване държавната каса при напускане на властта е отдавнашна мексиканска традиция — каза Хейдън. — Президентите и техните кабинети винаги са напускали коридорите на властта с натрупани за сметка на държавната каса лични богатства. Това е най-големият признаван, макар и неофициално, скандал в западното полукълбо.

— Все същата стара песен — съгласи се Гарнър. — Само че „народът“ иска да промени припева. Следиш ли какво става там напоследък?

— Не много отблизо.

— При Лопес Портильо станалата наистина традиционна корупция съвсем излезе изпод всякакъв контрол. Знаеш ли колко са отмъкнали тези типове?

Хейдън поклати глава.

— Милиони, предполагам.

— Е, корупцията побесня още при Луис Ечеверия Алварес, който беше президент от 1970 до 1976 г. Пресметнали са, че Ечеверия — лично — е отмъкнал между триста милиона и един милиард долара… Американски.

Хейдън го погледна със съмнение.

— Тези цифри са потвърдени от ЦРУ — каза сериозно Гарнър. — След Ечеверия идва Хосе Лопес Портильо, от 1976 до 1982 г., избраният от самия Ечеверия наследник. Той е задигнал — лично — между един и три милиарда.

— Слухове ли са това?

Гарнър поклати глава.

— Данните са потвърдени.

— Пак от ЦРУ ли?

— Те знаят доста неща — каза Гарнър. — Е, понякога информацията си набират по странни канали, но важното е, че може да й се вярва.

— И Гамбоа е участвал в това?

— Той е бил един от най-алчните, един от най-големите sacadolares (грабители на долари — исп.). От 1979 до 1982 г. той и други като него, едри бизнесмени и висши държавни служители, са изнесли от страната между 15 и 25 милиарда долара.

— Изпреварвайки девалвацията на песото навярно?

— Точно така. По времето, когато това е било вършено, през последните месеци от управлението на Лопес Портильо, при национализацията на банките, тези хора са били вече с развързани ръце. Огромни богатства — наистина богатства — вече са били на сигурно място в банките в чужбина. След това цените в Мексико хвръкнаха до небето. Мексико стана страната, заемаща второ място по задлъжнялост към чужбина. Сега обикновеният човек не може да купи брашно, за да направи питки на децата си, но тези приятели имат луксозни имения по цял свят.

Хейдън не каза нищо. В настъпилата тишина до тях долетя приглушеният говор и смях на изсипваните от асансьорите във фоайето под тях хора. Изведнъж Хейдън се почувства крайно самотен. Преди два дни по това време Муни спокойно си е седял пред телевизора с бутилка бира и е гледал вечерните новини. Вчера по същото време той е бил в стаята си в управлението, ровейки документацията на едно разследване, в което скоро след това му е предстояло да заплати с живота си.

— Бениго Гамбоа Пара е напуснал Мексико с почти един и половина милиарда долара — продължи Гарнър замислено. — Луксозни жилища в Лос Анджелис, Майорка, тук, Гстаад, Лондон. Занимава се с търговия с недвижими имоти. Синът му е в правния факултет в Харвард. Другият син се занимава с внос в Монтерей. Има две дъщери и съпруга, които могат да претендират за включване в списъка на най-добре облечените жени в света.

Гарнър се обърна и застана рамо до рамо с Хейдън.

— Докато е бил министър, Гамбоа е бил в центъра на няколко нашумели финансови скандали, което не е съвсем лесно за преживяване дори в Мексико.

— Какъв тип скандали?

— Вероятно най-значителният е изплувал отново тези дни в новините. Като министър на държавните поръчки неговото ведомство е възлагало строителните договори. Голям брой от сградите в центъра на Мексико Сити са били построени тогава за административните нужди на самото правителство. Естествено, Гамбоа е предоставял договорите на строителните фирми, които са давали най-големи подкупи. За да могат да отговорят на финансовите му изисквания, предприемачите са били принудени да намаляват разходите си и са го правили за сметка на строителните методи и материали. Не са спазвали стандартите, поставяли са по-малко желязо и по-малко цимент в бетона, използвали са по-плитки изкопи за основите… и са подкупвали строителните инспектори.

Гарнър сви рамене и поклати глава.

— После, при земетресението, правителствените сгради се срутили като пясъчни кули, каквито са били донякъде. Разбира се, в този момент Гамбоа е бил изчезнал вече от Мексико.

Той погледна Хейдън.

— Той е мръсник, Стюарт. С правителствени ръководители и бизнесмени като него — а в Мексико те никак не са малко — е чудно, че държавата е още платежоспособна. Тези типове разоряват собствения си народ, за да печелят. Това е невероятно. — Той замълча. — Истината, Стюарт, е, че ако някой го убие, светът ще стане малко по-добър.

— Но ти каза, че „бухалите“ са подкрепяни от заможните мексикански бизнесмени и политици — каза Хейдън. — Не спада ли точно към тях Гамбоа? Как се е получило той да е на нож с хората от собствената си класа?

— Не всички заможни мексиканци са като него — каза Гарнър, поклащайки отново глава. — Зная, че на пръв поглед и те би трябвало да имат същите интереси, но на практика не е така. Гамбоа е градил личното си богатство, като е доил държавата, грабейки с две ръце, без да се интересува как ще се отрази това на страната и на хората. Ако икономиката рухне, да върви по дяволите. Той ще вземе самолета и ще живее някъде на по-приятно място.

— Мисленето на бизнесмените, свързани с движението на „бухалите“, е доста по-различно. Те са подчертано националисти: не искат да разрушат Мексико. Може също да се стремят да държат страната в подчинение с мъртва хватка, да контролират различните сектори на икономиката, политиката и политическите партии, поддържайки корупцията в чисто мафиотски стил, но те гледат да не задушат страната. Гледат да й позволяват да диша, да остане жива. Желаят дори страната им да процъфтява, стига те да могат да дърпат конците иззад кулисите. Те знаят какво ще се случи, ако убият кокошката със златните яйца. Престъплението на Гамбоа е било, че хич не му е пукало за тази кокошка.

Хейдън гледаше надолу, към фоайето. След минута каза:

— Чувал ли си някога за Лукас Негрете?

— Исусе! Ето това вече е злодей — каза Гарнър. — И той ли е замесен във всичко това?

— В известен смисъл — каза Хейдън.

— По дяволите, Стюарт, каква общо има пък той с това? — Гарнър беше опрял лакти на парапета и пръстите му въртяха листа хартия. — Постът на началник на полицията на федералния окръг на Мексико Сити е бил истински „тлъст кокал“ при режима на Лопес Портильо — каза той. — Нещо като разрешително за открит бандитизъм. Портильо го беше дал на приятеля си Артуро Дурасо Морено, който по това време е бил издирван в САЩ за търговия с наркотици. Като истински диктатор на окръга, Дурасо станал приказно богат, гребейки като с лопата рушветите, стичащи се сами към него, както сметаната сама изплува над млякото. Дурасо бил колкото алчен, толкова и безмилостен. Сформирал си лична тайна полиция, наричана „ягуарите“. Негрете бил техен шеф. Това били един вид легализирани терористи, упълномощени от мексиканското правителство. Негрете е прочут с организирането на една акция, станала известна като „клането при река Тула“. Като първи лейтенант на Дурасо той отговарял за събиране на процента от колумбийските наркокартели, използващи Мексико Сити като междинен пункт, преди да отправят стоката към крайните получатели на север. В един момент група от тези колумбийци се опитала да прескочи Дурасо. Предполагам, че са били малко наперени. Негрете организирал среща с тях, малко извън града, на река Тула. Целта била да обсъдят проблема. „Ягуарите“ избили осемдесет и седем колумбийци. Има и други подобни истории. Една след друга. Много от тях не са за вярване.

— Според Гамбоа — каза Хейдън — Негрете е неговият „съветник по въпросите на сигурността“.

Гарнър подсвирна.

— Това вече е нещо сериозно, Стюарт. Това е за ФБР.

— Те вече са се заловили с въпроса.

— Но полицейското управление на Хюстън също продължава да разследва случая, нали?

— Точно така.

Гарнър поклати глава и извади отново химикалката си. Написа едно име и адрес на листа хартия и го подаде на Хейдън.

— Правил съм известни проучвания, свързани с „бухалите“, за тази жена — каза той. — Първо ще трябва да й се обадя, за да видя дали е съгласна да поговориш с нея. Тази жена е преживяла много. Бих я разбрал, ако откаже.

Хейдън взе хартията и кимна.

— Благодарен съм ти — каза той. — Ще те моля само за една услуга, Митчел. Кажи й колко важно е това за мен.