Дейвид Линдзи
Спирала (19)

Глава 18

Хейдън беше седнал на дървената пейка в кабинката на открития душ на лятната баня и гледаше как ранните слънчеви лъчи си пробиват път през лимоновата горичка. Беше само по панталона на пижамата и със сандали. На пейката до него имаше чаша с кафе и той се навеждаше от време на време да подава парченца шунка от закуската си на Синко, който лежеше на плочките пред него и дъвчеше търпеливо. След като глътнеше поредното парче, колито поглеждаше Хейдън със сълзящите си очи, за да види ще има ли още. Когато Хейдън му покажеше следващото парче, Синко махваше два пъти с опашка и той му го подаваше. И така, докато шунката се свърши.

Когато Синко въздъхна доволно и се излегна върху плочките, Хейдън седна с гръб, опрян до стената на постройката, и допи кафето си. Каменната стена студенееше на раменете му. Свежият утринен въздух успокояваше след тежката нощ. Смяташе да отиде рано в центъра. Нина беше станала преди него и беше приготвила закуската. Бяха закусили заедно и той беше слязъл да види как е Синко. Утрото беше възстановило равновесието му. Нина и утрото.

Тя знаеше, че той ще ходи в управлението и все пак го помоли да остане вкъщи, каза му, че едва ли някой го очаква там. Сигурно беше права. Само че смъртта на Муни не беше някакъв изолиран случай. Тя се беше интегрирала автоматично в схемата на едно по-комплексно разследване и никой освен него не беше в състояние да даде необходимата информация. Само двамата с Муни бяха говорили с някои хора, бяха събрали известни сведения. Никой освен него не беше направил досега връзка между събитията. Това беше факт и той не можеше да си затвори очите и да забрави за отговорността си.

Беше на път за центъра още преди движението да изпълни улиците. Не възнамеряваше да ходи в общата стая и да се сблъска с несръчните, дори болезнени опити на колегите си детективи да му кажат, че съжаляват много и че разбират как се чувства. Това, разбира се, нямаше да го облекчи, защото мъжете не могат да утешават мъже.

Ако можеше с магическа пръчка да стане както му се искаше, би предпочел да не разговаря с никого цял месец. Би се оградил с въображаема стена, със завеса от мълчание. Разбира се, знаеше добре, че това е невъзможно.

Когато влезе в отдела, беше шест и половина, половин час преди да започне сутрешната смяна. Беше спокойно и той отиде направо в стаята си, без да се оглежда. Включи веднага компютъра. Докато сваляше и окачваше сакото си зад вратата, избягваше да поглежда към бюрото на Муни. Понечи да отиде за кафе, но размисли и седна зад компютъра.

Беше работил само десет-петнадесет минути, когато чу гласа на Дистал.

— Ти въобще спа ли тази нощ, Стю?

Хейдън извъртя стола си към масивния лейтенант, облегнал се на вратата, с димяща чаша кафе в ръка.

— Всичко е наред — каза Хейдън. — А ти?

— Прибрах се късно, станах рано. — Беше гладко обръснат и миришеше на одеколон „Менен“. През последните дни беше се и подстригал. Беше стегнат както винаги, обувките му блестяха. Този свеж вид прикриваше последствията от нощта, през която не беше спал повече от два-три часа. Без да пита, Хейдън знаеше, че преди да се прибере у дома си, Дистал беше направил и едно неприятно посещение в моргата.

— Ще организирам съвещание за всички ни в осем — каза Дистал. — Имаме да наваксваме много. Тъй като ще направиш по-късно пълния доклад, ще бъде добре на съвещанието просто да разкажеш случилото се. — Дистал отпи от кафето и погледна, очаквайки реакцията на Хейдън. — От A до Z. Всички ще искат да знаят, а и това ще им е необходимо. Ще включим почти тридесет и пет детективи по този случай, докато не се открие нещо. По такъв начин момчетата ще се ориентират наведнъж и няма да е необходимо да го разказваш няколко пъти. Съгласен ли си?

— Окей — каза Хейдън. Дистал имаше право. — Имаш ли една цигара?

Дистал измъкна от джоба си бял пакет и му извади една цигара. Беше ужасна, както Хейдън беше предполагал, но той вдъхна дълбоко дима.

— Благодаря ти, че си се обадил снощи на Нина — каза той.

— Помислих си, че ще бъде добре да е подготвена — каза Дистал. — Доста тежко ти беше.

В действителност беше помислил, че не е сигурно в какво психическо състояние ще се върне Хейдън.

Лапиер и Нън пристигнаха заедно и поздравиха. Доколкото на Лапиер беше възложено да координира двете разследвания, Дистал му каза, че е решил Хейдън да информира останалите детективи.

— Това е добре — каза Лапиер, поглеждайки Хейдън със спокойните си тъмносиви очи. — Трябва да набележим колкото може по-скоро какво ще правим. С Робърт работим по списъка на свързаните със случая и връзките между тях. Стюарт, ако можеш след малко да го прегледаш, ще успеем да го размножим навреме, за да го раздадем на съвещанието. Можеш ли да се сетиш за нещо друго, което да им дадем?

Хейдън поклати глава.

— Ще се опитам да свърша доклада, преди да си тръгна днес. — Чуваше се как залата за съвещания се изпълва с детективите от дневната смяна. Всички вече бяха узнали за Муни, било от колеги, било от новините, и утринните разговори бяха по-потиснати от обикновено.

— Окей — каза Дистал, като се изправи. — Сега имам малко работа. Ще съобщя за съвещанието по вътрешната уредба, когато се освободя. До скоро.

Без да кажат нищо, Лапиер и Нън се върнаха към работата си, докато Хейдън седна пред компютъра. През следващите четиридесет и пет минути той писа, като прекъсна работата си само за да прегледа списъка, за който беше споменал Лапиер.

В осем всички се стекоха в залата. Столовете бяха заети до един и няколко души стояха прави или приклекнали до стените. Дистал каза с няколко думи как ще се проведе разследването, после даде думата на Хейдън, който изложи основното в своите и на Муни действия от предишната сутрин до миналата нощ. Опита се да предвиди някои въпроси, спазвайки последователността на събитията и разказвайки подробности, като че преразказваше бъдещия си доклад. Детективите слушаха внимателно и Хейдън знаеше, че всеки от тях търси в разказа фаталните грешки, без които Муни може би нямаше да е мъртъв. На тяхно място сигурно щеше да прави същото, не като осъждане, а по-скоро като един вид самотестуване. Всеки си задаваше въпроса, ако се беше случило с него, дали щеше да докладва сега, или да лежи в моргата.

Когато Хейдън млъкна, Дистал попита дали има въпроси и когато се оказа, че няма, Хейдън си седна. Надигна се Лапиер и започна да раздава копията от списъка.

— Първото, което трябва да ви кажа — каза той, — е, че не успяхме да открием някое от тези имена в компютрите на отдела ни по наркотиците или в списъците на районния прокурор. Е, почти не открихме. Шофьорът на лимузината е бил арестуван няколко пъти заради марихуана, но това е всичко. Същото се отнася и до информацията, с която разполагат колегите ни от Мексико. Следващата ни стъпка ще бъде да проверим в компютрите на ФБР и да проведем цялостно изследване на радикалните десни групи, за да определим възможно ли е те да са замесени. Неофашистката пропаганда ни е добре позната, но всичко, което намерихме, е печатано на испански, жертвата на атентата е мексикански гражданин, а е възможно същото да се отнася и за стрелците.

През следващия половин час Хейдън слушаше с половин ухо отмерената и методична реч на Лапиер, последвана от разпределение на задачите между отделните екипи.

Беше приключил доклада, беше разговарял с хората на районната прокуратура, с детективите от отдела за вътрешни проблеми и със специалистите от балистичния отдел. Сега стоеше в стаята на детективите и гледаше към кабинета на Дистал през стъклената стена. Дистал се опитваше да се отърве от някого по телефона и махна с ръка на Хейдън да влиза.

— Добре де — казваше той. — Бъди сигурен. Аха. Ще се радвам. Ще ти се обадя по-късно. — Той окачи слушалката и се облегна с движение, което накара стола да изстене. — Седни, Стю — каза той и потри очи.

Хейдън влезе, затвори след себе си и се настани на стола пред бюрото на Дистал. И той беше уморен. Денят му се струваше безкраен.

— Говори ли с хората на прокурора и с другите?

Дистал кимна.

— Не мисля, че ще има някакви проблеми.

— След колко време ще бъде решено това?

— Предполагам, че до два-три дни.

— На бюрото си ли трябва да го изчакам?

— Аха. — Дистал го изгледа. — Малко са придирчиви в тези случаи, Стю. С всичките тези стрелби. Не искат вестниците и телевизията още веднъж да ги пекат на бавен огън.

Хейдън не каза нищо.

— Какво имаш наум? — попита го изведнъж Дистал.

— Ще напиша молба за кратка отпуска.

Дистал го изгледа отново под вежди.

— Отпуска, а?

— При тези обстоятелства не е изненадващо.

— Не е — каза Дистал, поклащайки глава. — Не мисля, че някой ще се учуди. Освен мене може би.

Хейдън мълчеше.

— Никак не мога да те видя да си почиваш точно сега — каза Дистал. — Не съм мислил, че ще искаш да престоиш у дома това разследване.

— Просто имам нужда да отсъствам няколко дни — каза Хейдън.

— Искаш да кажеш, че не желаеш през следващите няколко дни да си вързан зад бюрото — контрира го Дистал. — Така да се каже, времето, което е решаващо за разследването.

Хейдън не каза нищо. Даваше възможност на Дистал да спази правилата.

Лицето на едрия мъж като че изведнъж стана сериозно и уморено. Пред очите на Хейдън напрежението и недоспиването се изписаха ясно върху него.

— Чуй ме, Стю. — Той поспря. — Такъв номер ли ще ми направиш? Трябва ли да ти обяснявам какво искаш да направиш? Ще ни се месиш в работата. Веднага щом някое от момчетата открие следите ти, ще трябва да го докладва. Ще се наложи да те отстраним. Искам да кажа, че даже не ми се ще да мисля за това, толкова е глупаво.

— Нуждая се от няколко дни отпуска — повтори Хейдън, като че Дистал не беше казал нищо. — Чувствам се изтощен психически и физически — продължи той, използвайки шаблонната фраза, употребявана в полицейското управление при подобни случаи. — Ще ми се отрази добре. Бих могъл да получа и подкрепата на психолога за това. При всички случаи ще ме пратят да разговарям и с него.

Дистал грабна един празен лист хартия от бюрото и започна да го мачка замислено. Мачка го, докато се превърна в малка стегната топчица, а мускулите на челюстта му се движеха напрегнато. После спря, разтвори ръка и остави топчето да падне върху бюрото, където се търкулна до блестящия пепелник с очертанията на Тексас, с инкрустирани на дъното прешлени от опашката на гърмяща змия.

Той вдигна глава.

— Ще придвижа молбата ти, преди да си тръгна довечера. — Понечи да каже още нещо, но се спря. После каза: — Ще ти гласувам доверие и се надявам да ми се обадиш, ако се появи нещо, което трябва да зная.

— Стига да чуя нещо — каза Хейдън.