Дейвид Линдзи
Спирала (18)

Глава 17

Когато Хейдън мина през портата и видя долу да свети, разбра, че Нина вече го е чула. Сигурно Дистал й се беше обадил. Той паркира колата и тръгна нагоре по стълбището към вратата, когато тя се отвори и Нина застана на входа, осветена от меката златна светлина на лампата. Вече беше облечена за лягане, с разпусната коса и дълга, скриваща краката нощница. Лицето й почти не се различаваше в смътната светлина, но от положението на тялото й той схвана, че е напрегната и развълнувана.

Когато той влезе, тя го прегърна и двамата останаха известно време така, прегърнати на входа, където светлината на лампата не позволяваше на напиращата нощ да влезе в къщата.

— Съжалявам — каза тя с глас, променен от значението, което влагаше в думата.

— Боб ли ти се обади? — запита той.

Тя кимна.

Той се отдръпна, поставяйки я по-далеч от напоения с кръв ляв крачол на панталоните си, но остави лявата си ръка на рамото й.

— Да се качим горе.

Качиха се заедно и той усещаше колко му е приятно да я държи в ръцете си, да я усеща до себе си, жива и успокояваща, като че самото й присъствие означаваше, че най-лошото е минало.

Когато влезе в банята и светна, първата му работа беше да се погледне в огледалото. Беше изненадан. Първото му впечатление беше, че не личат никакви промени. Зачуди се дали следва да търси признаци, че е стоял до мъртвия си приятел. Как би трябвало да му се отрази това?

И все пак, докато продължаваше да се разглежда, видя, че има известни следи. Те като че се появяваха постепенно, както подробностите на снимка, потопена във ваничката с проявител.

Първо, по дрехите му имаше кръв. Петънца колкото главичка на топлийка — на лявото рамо на сакото. Не можеше да си обясни как са се озовали там, почти не изглеждаше възможно. Само че те си бяха там, а от дясната страна на брадичката му се виждаше ръждиво петно. С потръпване си спомни, че преди малко беше прегръщал Нина. Беше ли се докоснала тя до кръвта? Главата й обаче беше от лявата му страна и косата й се беше докоснала до брадичката му. Очите му отново се върнаха на петната. Дори не знаеше от чия кръв са те.

Той свали сакото си и го хвърли на пода. Пусна душа, чувствайки нужда да слуша нещо друго освен собственото си дишане.

Отново насочи вниманието си към огледалото, търсейки видими доказателства за преживяното. Черната му коса беше примесена със сиво по слепоочията, в ъглите на очите му личаха първите намеци за бръчки. Това не беше нещо ново. Свали ризата си и я хвърли зад себе си. Разгледа гърдите, раменете, шията. Беше в добра форма. Приближи се до огледалото и забеляза някои дреболии, които почти не можеха още да се различат. Щяха да проличат ясно след две седмици, след месец. Една допълнителна бръчка край очите, малко повече сиви коси.

Изправи се, извади беретата от калъфа и я остави на едно от шкафчетата. Наведе се и свали обувките си, после чорапите и панталоните. Хвърли всичко в ъгъла, върху сакото.

Застана под душа и пусна студената вода, като че беше кислород, от който се нуждаеше. Чу вратата на банята да изскърцва и отвори очи. През водната завеса видя Нина да влиза и да прибира дрехите му. Понечи да я спре, но не го направи. Просто остана под душа и я гледаше как изважда от сакото портфейла и значката. Беше забравил за тях. След това тя провери и останалите джобове на сакото, после взе панталона. Извади гребена и носната кърпичка от десния джоб, малко монети от предното джобче. Внезапно я видя да отдръпва от себе си ръката с панталона. Тя погледна неразбиращо кръвта по крачола. Не беше я забелязала долу, на входа. Странно, той се почувства засрамен от това, че тя беше открила тази кръв, като че беше го заловила в изневяра или в някакъв скрит порок.

Подобна реакция беше абсурдна. Той притвори очи и протегна напред ръце, за да се облегне на хладната мраморна стена.

Нина беше слязла долу и беше приготвила за двамата големи чаши джин със сок от зелен лимон, които донесе в спалнята. Хейдън изгаси лампата и те седнаха един до друг на малкия диван, под бавно въртящия се на тавана вентилатор. Гледаха в нощта през прозорците на стаята. След няколко минути мълчание той заговори и й разказа всичко, което се беше случило през деня, от първата жертва до убийството на Муни. Наложи се да спира на два пъти, когато разказваше за Муни; вълнението го задушаваше и не можеше да си поеме дъх. Тя облегна главата си на гърдите му в тъмнината и той я изчака да спре да плаче.

Самият той беше изненадан колко странен се беше оказал този ден, включително начинът, по който сега разказваше за него. Никога досега не беше разказвал толкова свободно подробности за работата си. Разказваше с равен, нетрепващ глас и макар че беше спестил най-бруталните моменти и не беше споменал нищо за собствените си чувства, беше споделил повече, отколкото беше очаквал. Просто беше започнал да говори, усетил, може би подсъзнателно, че за пръв път иска тя да чуе това.

Когато свърши разказа си, поседяха мълчаливо и той усети облекчението на Нина. Беше притиснал високата студена чаша до шията си. Усещаше как пулсира сънната артерия.

След миг Нина каза:

— Ами семейството му, Стюарт?

Той вече беше мислил за това, седнал на тротоара.

— Нямаше никого в Хюстън. Мисля, че има сестра в Атланта и брат в Арлингтън, Вирджиния. Капитан Мърсър се нагърби с това.

— Те семейни ли са?

— Чувал съм го да споменава децата на сестра си. Брат му… струва ми се, че също не е женен…

— Това е малко необичайно, нали? Двама братя ергени. Които никога не са се женили.

Хейдън кимна. Изглежда хората смятаха всекиго за отговарящ на средностатистическите норми, докато не умреше. Чак тогава те се вглеждаха в него по-отблизо и откриваха, че не е като всички. Истината беше, че под повърхността всеки си беше необикновен, но малцина си даваха труда да го забележат. Обяснима човешка слабост да се приема човек въз основа на онова, което се мъчи да изглежда. Да, Ед Муни беше необикновен човек, особено сега, тази сутрин. Щеше да изглежда още по-необикновен на следващия ден, когато радиото и вестниците щяха да обрисуват пред всички симпатичния детектив, харесван от всички колеги. Наистина трагична загуба.

— Какво ще стане сега? — попита Нина.

— Ще започна работа по доклада. Ще трябва да го направя преди всичко друго. На много хора ще са нужни копия с всички подробности. — Той отпи от джина си. — Ще трябва и да поговоря с различни хора, имащи отношение към разследването.

— Значи временно ще те сложат на канцеларска работа?

— За известно време. Почти са задължени да го направят, поне докато обясня всичко на екипите, участващи в разследването.

— И после какво?

— После ще зависи от Боб, капитан Мърсър и може би от психолога на управлението. Те ще решат кога ще се върна към обичайната си работа.

— Винаги ли се постъпва така?

— Да. — Той схвана мисълта й. — Обичайно е да се прибягва до психолога, когато има убит полицейски служител. И специално при случаи, подобни на този… с Муни.

— Когато се върнеш, по същия случай ли ще работиш?

— Надявам се.

— Значи ти самият искаш да продължиш по него?

— Разбира се.

— А какво мислиш за самото разследване? — попита Нина. — Какво мислиш, че е било това?

Хейдън доизпи чашата си. Слабата му поносимост по отношение на алкохола и силната смес, приготвена от Нина, вече му действаха приспиващо. Всъщност беше благодарен за това.

— Не зная — каза той. — Разследването обаче ще бъде сложно и всички го разбират отсега. Подозирам, че ще се окаже и продължително, но онова, което разкрием през следващите няколко дни, ще бъде жизненоважно. Не е най-удачното време да те залепят на бюрото.

— Но не можеш ли и в бюрото да работиш по този случай? Нали винаги има много документация и писане. Не е наложително да си на улицата, за да участваш в разследването, нали?

— Не — каза той. — Не е наложително.

Очите му вече се бяха адаптирали към тъмнината и различаваха формите на мебелите в стаята. Полежа малко с главата на Нина върху ръката си и заспа. Сънят му обаче беше неспокоен през цялата нощ. На два пъти се разбужда, седнал в леглото и плувнал в пот, с лудо разтуптяно сърце. Нина седеше до него, без да казва нищо. Втория път той стана и отиде в банята да пие вода. Изми лицето си и отново се погледна в огледалото. Когато се върна в леглото, заспа, но пак на пресекулки, движейки се в мрачните зони между съня и халюцинациите. Отново и отново го зашеметяваха оглушаващите взривове на изстрелите, идващи откъм бамбуковия гъсталак; отново и отново го разтърсваше сърцераздирателният предсмъртен вик на Муни.