Дейвид Линдзи
Спирала (17)

Глава 16

„Златната гълъбица“ беше истинска аномалия в този град на съвременни хотели с много стъкло, стремящи се да привлекат по-голям брой гости в своите фоайета, ескалатори, кафенета и специализирани ресторанти. Със своите само пет апартамента той беше вероятно най-малкият луксозен хотел в света. Заемаше една стара стилна сграда на булевард „Монтроуз“, служила някога за резиденция на Уолтър Дж. Фондрен, един от основателите на „Ексон Ойл“. Работеше като елегантна странноприемница, поставяща си за цел да накара клиентите да се чувстват като гости на щедър и богат приятел. Всеки от петте апартамента беше обзаведен с мебели и украса от различен старинен стил и беше ежедневно зареждан със свежи цветя, пресни плодове, кутия с шоколадови бонбони. В тоалетките имаше френски парфюми, а в хладилниците — френска минерална вода и бутилка със скъпо бренди за „добре дошъл“. Към всеки от апартаментите беше прикрепен човек от персонала, който се грижеше за всичко в него двадесет и четири часа в денонощието, като гостите бяха обслужвани с мълчалива дискретност. Всеки апартамент имаше директен телефон. Хотелът въобще нямаше номератор.

Той беше пристигнал малко след десет вечерта, без да има резервация, разчитайки на късмет. И късметът му беше проработил. Докато се регистрираше, портиерът нареди да отнесат в единствения свободен апартамент трите му кожени куфара в цвят бордо. След това си поръча вечеря от менюто и помоли да му я сервират в трапезарията на апартамента. През малкото фоайе другите гости се отправяха, без да бързат, към меко осветения салон на ресторанта, чиито широки прозорци гледаха към „Монтроуз“. Блестящите грамади на сградите в центъра се издигаха високо над тъмните корони на дърветата в стария квартал, еквивалент на бохемския Rive Gauche (Ляв бряг — фр.) в Париж.

Като хвърли поглед на малкия бар и после на библиотеката, която служеше и за общ салон за гостите, той тръгна по стълбите от тъмно орехово дърво към стаите си на втория етаж.

Пиколото беше оставил трите куфара до леглото, както беше поискал той. Завесите бяха дръпнати от прозорците, които гледаха към центъра, а само две от лампите светеха. Апартаментът беше просторен и удобен и леко миришеше на лак за поддържане на мебели и на провансалски ястия, каквито сервираха тази вечер в ресторанта на долния етаж.

Той пристъпи към малката масичка и си наля два пръста бренди. Опита го и усети топлината да минава през гърлото към стомаха му. Вкусът в устата беше отличен, но той умираше преди всичко от глад. Отпи още глътка и огледа стаята. Обиколи я, после влезе в трапезарията и се върна в спалнята, усещайки паркетът да се помръдва под персийските килими.

Застана сред стаята с чаша в ръка и се замисли. Почукването на вратата го стресна. Беше прекалено бързо, за да е вечерята. Оказа се обаче, че е точно вечерята и прислугата, мъж и жена, преместиха цветята и сръчно наредиха порцелановите чинии и сребърните прибори, а след това и съдовете с carre d’agneau (агнешки котлети — фр.). Смути го мисълта колко време е стоял с чаша в ръка, загубил представа за времето, изпаднал в приятна забрава. Те привършиха сервирането и се отдръпнаха назад, готови да го обслужват. Той им поблагодари и ги освободи.

Седна сам на масата и започна да се храни при слабата светлина, която предпочиташе. Агнешкото беше приготвено по-добре, отколкото беше очаквал — всъщност беше превъзходно — и той умишлено си наложи да яде бавно, да усети вкуса на задушените зеленчуци и ментовия сос. За накрая беше избрал силно гватемалско кафе. Беше безупречно.

Като се обърна надясно, той погледна през прозорците към разноцветните светлини на града и видя да го гледат чифт трескави, хлътнали очи, чийто вид спря дъха му. Това, което го стресна, не беше странното им изражение, а това, че ги разпозна. Как беше стигнал дотук? Беше се отдалечил толкова от себе си, от човека, когото му се струваше, че разбира в младежките си години. Човекът, чиито очи видя сега, беше съвсем различен. Мъжът, боднал парче агнешко на сребърната си вилица, мъжът, чието отражение беше зърнал…

Веднъж отец Донато го беше ударил. Свещеникът беше чувал какви ли не провокиращи го приказки от младежите, на които преподаваше. Всички те разбираха някои неща, които мислеха, че не е знаел никой преди тях. Бяха сигурни, че виждат по-ясно от бавните, предпазливи свещеници, които ги учеха. Предлагаха еретични теории, докосващи границата на анатемосването, но Донато успяваше винаги да запази душевното си равновесие. Не охулваше техните прекалявания, а се стремеше да насочва любопитството им, да използва устремността на собствените им въпроси, за да ги води към по-пречистени истини. Блас го видя да губи контрола над себе си само веднъж.

Това беше се случило, след като той беше приет в Автономния университет, изоставил вече отдавна предишните си намерения да встъпи в ордена на йезуитите. Донато беше му простил и това, макар че беше силно разочарован. Блас отдавна беше разбрал, че е станал за свещеника нещо повече от ученик, почти син.

Неизбежно политическата му ангажираност се превърна в най-важното нещо за него. Беше станал „бухал“, немигащото око на справедливостта, съдник на корупцията и измамата, един от избраните пазители на демокрацията. Просветлен от консервативната политическа философия, доминираща в университета, той беше станал страстен проповедник на новото революционно течение, в което идеалите на Джеферсън играеха по-голяма роля, отколкото при мексиканската революция от 1910 г., изваждана от нафталина от мексиканските политици преди всеки избори и връщана обратно там на другия ден, след като ги изберяха. Между изборите всички управляваха, затънали в корупция и измама.

Беше четвърти курс в университета и се опитваше да обясни на отец Донато значимостта на философията на „бухалите“. Свещеникът, чиято черна къдрава коса беше посивяла силно през изминалата година, го изслуша, без да каже нищо. Когато Блас завърши накрая с дръзкото си изложение, ръката на отец Донато се появи като че от нищото и го удари по челюстта. Блас отчетливо си спомняше как в последния момент успя да удържи инстинктивната си ответна реакция под горящия поглед на свещеника.

— Не може да се създава чрез разрушаване — изсъска отец Донато. — Не и когато става дума за живота на човешки същества. — Сълзите в очите на йезуита изскочиха моментално, като че за да изгасят проблесналия в тях огън. — Нима на нищо не съм те научил, Блас? Нима съм заблуждавал и двама ни?

Блас беше изскочил от стаята, без да каже дума, преследван от очите на свещеника. Дълбоко хлътнали в очните ями, те отразяваха същата тревога, която сега беше забелязал в собствените си очи, гледащи го от отражението в стъклото.

Той се обърна и остави вилицата си. Бил ли е този наситен с взрив разговор политически или теологически? И в двете области човек трябваше да се вживява в изучаваното, иначе то нямаше стойността на убеждение и оставаше безполезно. Отец Донато беше зърнал тогава открилата се между тях бездна, която Блас не можеше да види.

След този случай Блас беше разговарял с отхвърления си възпитател само още веднъж. Беше две години по-късно и Блас вече беше навлязъл в кариерата, която щеше постепенно да изсмуче от него всичко, на което го беше учил старият свещеник. Беше чул, че отец Донато е сериозно болен и в едно несръчно усилие за сдобряване отиде да го посети. Срещата излезе неуспешна. След няколко опита да завърже разговор Блас му разказа за свой неотдавнашен сън, опитвайки се да поразвлече стария човек. Това беше странен сън, подобен на объркана приказка, в която той се беше загубил и се чувстваше изолиран от всички. Болният свещеник се разплака. Смутен и притеснен, Блас се обърна и си излезе. Всъщност те въобще не бяха разговаряли. Шест седмици по-късно научи, че отец Карлос Донато е бил намерен мъртъв в стаята си.

„Господи Боже на армиите, главнокомандващ Бригадата, нека бъда най-отпред в битката, не ми отказвай тази чест. Дай смелост на горещото ми сърце, за да мога да се подчинявам без въпроси.

Господи Боже на армиите, дай ми удовлетворението да видя победата, но ако тази молба е прекалена, позволи ми да умра за теб, така че душата ми да може да те съзерцава век след век. Пролей, тържествувайки, кръвта ми по полята на родината ми, така че тези, които дойдат след мен, да кажат: Той умря за Бог и за Мексико.

Господи Боже на армиите…“

Може би отец Донато наистина беше прозрял в бъдещето. Може би беше видял в съня на Блас предсказание за окончателен разгром на неговата борба, по-погрешна и от най-погрешните политически решения. Блас беше загубил вече способността да вниква, дарбата да различава. За него моралът беше се превърнал в гола и пуста равнина, без всякакви ориентири. Границата между добро и зло беше изчезнала.

Той остави кърпата на масата и се изправи. Вечерята не го привличаше повече и той се запъти към спалнята. Хвана първия куфар, хвърли го на леглото и нагласи комбинацията на ключалката на цифрите на номера на имението Белграно. Отвори го и извади опаковани в пластмасови пликове пакети с ново бельо, нови чорапи, ризи, вратовръзки, две кутии със скъпи обувки, нов комплект прибори за бръснене. От другото отделение на куфара разопакова два нови луксозни костюма, два официални тъмни панталона и едно спортно сако. Беше ги купувал в три различни магазина в течение на два часа. Първо костюмите, за да има време да нанесат някои дребни поправки, докато пазарува. Беше платил щедро за поправките. Отдавна беше разбрал, че парите са кръвта на истинската аристократичност.

Когато извади всичко, той сложи изпразнения куфар на пода до гардероба и постави на леглото втория. Набра първите три цифри от телефона на баща си и ключалката изщрака. Отвори внимателно двете отделения на куфара. Отгърна загръщащото ги парче плат и извади брезентова чанта с име на авиокомпания, парче шперплат, широко четиридесет сантиметра, малък ръчен трион, набор отвертки и винтове за дърво с различен размер. Всичко това си беше с етикетите от магазина.

От второто отделение измъкна запечатана пластмасова торбичка с жълт надпис „Поуст Оук Хоби Шоп“. Разкъса я и извади кутия с червен триъгълник над думите „Футаба: номер едно за модели с дистанционно управление“. Откъсна единия ъгъл на кутията и извади двуканален радиопредавател, сервомоторче и две батерии. Комплектът беше прекрасен. Гринговците улесняваха всичко. Просто влизаш в магазина и го купуваш. Невероятно.

Първият проблем беше да среже шперплата така, че да влиза в чантата, при това без да го чуе никой. Пусна радиото до леглото си и избра канал, на който свиреха джаз. Саксофонът звучеше подходящо силно. Постави шперплата между два стола, постави отдолу вестници, прецени размера и започна да реже. Вървеше бавно, защото спираше всеки път, когато музиката затихваше. Постави отрязаната плоча на леглото и нареди от едната й страна приемателя и едната батерия. Закрепи ги с винтове и опъна сгъваемата антена по цялата дължина, така че да осигури максимален потенциал за приемане. След това закрепи и превключвателя с по-къси винтчета. Прикачи го при изключено положение с единия край на щифтче, влизащо в едно от малките гнезда на серводиска. После свърза сервомоторчето с приемното устройство и батерията. Присъедини към веригата и малка сигнална крушка чрез проводниците, излизащи от превключвателя. Беше готово.

Вдигна така приготвеното табло от леглото и изгаси осветлението. Прекоси пипнешком апартамента и постави таблото на масата в трапезарията. Върна се при леглото, провери батериите на предавателя и опъна антената. Завъртя ключа. Предавателят имаше два канала и той беше се погрижил да свърже сервомоторчето, поставяйки вдясно контролното лостче. Сега го превключи вляво, опитвайки се да прецени колко разстояние изминава лостчето, преди да се задейства устройството. Беше много малко. Натисна го докрай и сигналната лампичка светна. Превключи го надясно и лампичката угасна. Вляво — включено, вдясно — изключено.

Опита още няколко пъти. Включено. Изключено. Включено. Изключено. Седнал в тъмното, впи поглед в светналата лампичка, концентрирайки се в нея, докато започна да му се струва, че се движи през дълъг, тъмен тунел. Светлината нарастваше, първо бавно, после все по-бързо, докато накрая избухна като огнена топка пред очите му.

Изключено.