Дейвид Линдзи
Спирала (16)

Глава 15

Улиците от четирите страни на имението Белграно бяха затворени и пълни с полицейски коли, а екипи от полицаи ходеха от врата на врата във всяка от къщите, разположени срещу стените на имението. Лъчите на фенерчетата се кръстосваха в мрака през храстите, а всички прозорци на старата къща светеха, излагайки на показ голите стаи.

Дистал беше пристигнал на местопрестъплението пети по ред и за момента беше най-висшият служител от отдел „Убийства“. Преди другите да пристигнат, той отведе Хейдън настрана и изслуша разказа му. Беше добродушен, но настойчив в искането си за подробности. Разбра, че Дистал го наблюдава внимателно. Беше очаквал това. Хейдън беше постъпил безотговорно, изключвайки умишлено радиото, оставяйки Дистал да се чуди какво става, без да има представа какво ще намери. Хейдън имаше основание да очаква сега неприятна реакция.

След като го накара да разкаже всичко още веднъж, Дистал започна да му задава въпроси. Хейдън схващаше, че това е по-скоро психологическа подготовка, отколкото стремеж от страна на лейтенанта да научи фактите. Така или иначе, щеше да се наложи да повтори разказа си пред всеки от трите екипа, участващи в разследването на полицейски служител: този на управлението в Хюстън, представителя на отдела по вътрешните проблеми и следователите от службата на районния прокурор от окръга Харис. Дистал го изпитваше, насочваше го. Искаше да разбере дали Хейдън ще бъде способен да се справи и искаше да му помогне доколкото може.

Отново щеше да последва дълга нощ. Ролите бяха разпределени между същите актьори както винаги, но този път бяха включени и допълнителни роли. Освен Дистал имаше още двама лейтенанти, един капитан и един от заместник-началниците на управлението. Вечерното убийство в терористичен стил вече беше разтревожило висшите кръгове в управлението. Когато пристигнаха в имението Белграно и научиха, че Хейдън и Муни са проверявали възникналото у Хейдън подозрение, че там е скрит мотоциклета, използван при другото убийство, извършено сутринта на същия ден от латиноамериканци, най-лошите им страхове бяха потвърдени.

Застанал на улицата, на десетина метра от празните очертания с тебешир на тялото на Муни върху окървавения тротоар, Хейдън правеше всичко възможно да опише и обясни събитията от тази сутрин на малката група на струпаните около него детективи. Още нямаше писмен доклад за сутрешния атентат, тъй като той беше изместен бързо от извършеното няколко часа по-късно убийство. Не беше разполагал с време, за да напише и за разговорите си с Валверде и Гамбоа.

Голяма част от информацията, която беше събрал през този ден и беше изложил устно пред Муни, също не беше записана, доколкото Муни се беше занимавал със своите задачи, преди да придружи Хейдън до дома Белграно. Очевидно беше, че преди двете разследвания да напреднат по-нататък, Хейдън ще трябва да седне и да напише подробни доклади.

След като беше резюмирал последните събития и отговорил на въпросите им, не му беше останало много за разказване. Шефовете постоянно се дръпваха встрани, за да обсъдят как да бъдат представени нещата; засега конкретната им грижа бяха фотографите и репортерите, задържани зад бариерите. Полицаите се скупчиха да сравнят бележките си и да си набележат стратегия за работата, набелязана за следващия ден. Хейдън и Дистал отново останаха сами.

— Вземи си още една, преди да отидем там — каза Дистал, като кимна към къщата и изкара една цигара от кутията.

Бяха се облегнали на бронята на колата на Дистал и пушеха, когато, поднасяйки цигарата към устните си, Хейдън изведнъж получи неконтролируем спазъм в горната част на дясната ръка. Почти изтърва цигарата, после спусна ръката си до тялото, надявайки се, че Дистал не е забелязал нищо.

— Не мисля, че си длъжен да разказваш тази част от произшествието — каза Дистал.

Хейдън беше вече схванал позицията му, докато бяха разговаряли на улицата с полицаите и с другите детективи. Дистал беше го забелязал да поглежда към лъчите на фенерчетата, бродещи между бамбуковите растения.

— Длъжен съм да го направя — отговори Хейдън. Не каза нищо повече.

Дистал кимна и изостави темата.

— Пит ще бъде тук след секунди. Ще видиш как ще строи всички набързо. Този Пит — каза той с възхищение.

Лапиер се появи в очертанията на портата и тръгна към тях. Хейдън и Дистал едновременно се изправиха и хвърлиха цигарите си встрани. Приближиха се до тротоара и застанаха от двете страни на окървавения чаршаф, който някой беше хвърлил на мястото, където беше лежал Муни.

— Окей — каза Лапиер със странен, подготвящ следващите думи тон. — Стрелецът е бил на два и половина метра от мястото, където си стоял ти, Стюарт. — Той отправи яркия лъч на фенерчето си към гъсто израслите бамбукови стебла и освети изпотъпканата пътека между тях. — Това е била твоята линия на стрелба — каза той. — Първо е стрелял той, после ти, от леко различен ъгъл.

Те погледнаха тясната пътека, образувана между изпочупените пръчки, високи до рамото. По-близо до тях бамбукът беше прекършен по-ниско и се издигаше навътре, очертавайки траекторията на изстрела на Хейдън от приклекнало положение.

— Предполагам, че той не е видял добре — каза Хейдън. Не беше ясно какво искаше да каже.

— Отъпкали сме цял път натам — каза Лапиер.

Те го последваха по тясната просека, отворена до трупа. Той не се движеше по права линия, а заобикаляше малко, за да не се попречи на събирането на доказателства в съседство с трупа. Бамбукът беше толкова гъст, че не виждаха фенерчето на полицая, който ги очакваше, докато не застанаха на две крачки от него. Беше застанал до трупа, който беше покрит с чаршаф. Макар че се потеше обилно през цялата вечер, Хейдън временно беше забравил за това, докато Лапиер не се наведе, за да открие тялото. Тогава той усети отново как потта тече от всяка негова пора, влудяваща, задушаваща солена влага.

Стрелецът лежеше на хълбок в малкото оголено място, изсечено в бамбука, разкрачен, като че тича. Кръвта му беше разплискана като черна каша върху острите остатъци от стеблата.

Стомахът на Хейдън се сви, ушите му се изпълниха с шума на собствената му кръв, пулсираща през артериите. Очите му се насочиха към входните отверстия на раните. Те не бяха чисти. Куршумите, отклонени от първоначалната си посока от бамбука, бяха се въртели и мятали, достигайки целта. Два куршума бяха засегнали лицето: единият беше вкарал навътре лявото око, другият беше разкъсал дясната буза. Имаше рана на врата. Друга — на гръдния кош.

Хейдън гледаше, докато не чу думите на Дистал:

— Някога виждал ли си го?

Той кимна.

— Това е Джими Валверде… Сервизът за лимузини.

— Дявол да го вземе. — Дистал почти подскочи. После се обърна към Лапиер. — Добре е някой да отиде там и да запечата сервиза. — После пак се обърна към Хейдън. — Сигурен ли си?

— Валверде е — каза Хейдън, загледан в човека, който беше обичал да получава в налични и си беше играл с тялото на Селия Морено.

Под тънките потрепващи лъчи на фенерчетата, мъртвото тяло като че помръдваше пред очите на Хейдън. Той почувства, че изпада в състояние, подобно на халюцинация. Чуваше мухите, но не можеше да ги види. Усетил, че главата му олеква, той се пресегна и се хвана за едно бамбуково стъбло. Нощта беше изсмукала въздуха от бамбука и сега се опитваше да го изсмуче и от него.

Голямата ръка на Дистал го хвана за рамото.

— Хайде, Пит. — Гласът на Дистал беше напрегнат. — Да се поразмърдаме, за бога.

Тръгнаха след Лапиер през друга просека като през тунел и излязоха изведнъж на по-голямо открито място, където високо над главите им, в тъмното, се издигаха големи стари дървета. Вляво от тях се издигаше старата къща, а вдясно група детективи и цивилни полицаи бяха застанали около един осветен навес.

— Това е стар гараж — каза Лапиер, когато приближиха. — Използвали са го за гараж, където са ремонтирали мотоциклетите.

Заговориха намиращите се там. На мръсния под един до друг лежаха два големи листа шперплат, покрити с грес и мазни петна. Кутии с керосин и дизелово гориво бяха струпани безразборно до едната стена, заедно с червена метална кутия с инструменти.

— На работния тезгях има части от два различни мотоциклета — каза Нън. Хейдън го забеляза чак сега. — По пътя насам взехме някого, за когото се предполага, че ще може да провери тези части и да види дали някои от тях съвпадат с мотоциклета, използван при нападението.

Като насън Хейдън последва отново Лапиер по настланата с чакъл алея до задната страна на старата къща, където през задната врата влязоха в кухнята. Макар и да не беше оборудвана, както е била при нормални обстоятелства, лесно се забелязваше, че е била използвана редовно напоследък. Няколко тенджери и тигани бяха сложени, обърнати обратно в панерчето за оцеждане, до умивалника. Големият килер беше празен, но на една от полиците имаше кашон, пълен с консерви, които изглеждаха нови. Имаше и една пластмасова бутилка с препарат за миене на съдове. Контролната лампичка на газовата печка, която беше измърсена, светеше.

Излязоха от кухнята и през коридора минаха в предната част на къщата.

— По-голямата част от долния етаж е празна — каза Лапиер. — В няколко от стаите има метални койки с матраци, но не изглежда да са били използвани скоро. Прилича повече на един вид скривалище, място, където хора минават от време на време и го използват като временно убежище. От друга страна, е сравнително чисто. Било е поддържано.

Хейдън се движеше като автомат, без да се опитва да вникне в това, което вижда. Схващаше, че влизат във всекидневна с камина в единия край. Видя техниците от криминалната лаборатория да вземат отпечатъци от кутии от „Кока-Кола“ и „Севън ъп“. Една жена с хирургически ръкавици се беше надвесила над кухненската маса, отрупана с карти за игра, и вдигаше всяка карта с пинцет, за да бъдат взети отпечатъци.

Продължи да върви след Лапиер и Дистал до горната площадка на стълбището, като и тримата избягваха да се хващат за перилата. Той разбираше, че се опитва да изглежда в нормално състояние и чувстваше колко усилия му струва това. Абсолютно не беше обърнал внимание на петното от кръвта на Муни, което беше избило по панталона му.

Когато стигнаха до горе, разпитаха стоящите там полицаи и забелязаха трептящите светлини, просветващи от една от стаите.

— Тук има пет спални — обясни методично Лапиер, показвайки вратите, излизащи на откритата тераса. — Две от тях са празни, а в третата има две неизползвани кушетки. В четвъртата и петата са спали. Най-непосредствена информация изглежда може да се получи от ей онази стая, до предния прозорец.

Полицейският фотограф тъкмо излизаше от стаята, когато те приближиха. Вътре няколко детективи бяха започнали да претърсват стаята. В допълнение към двете кушетки, застлани с чаршафи и пъхнатите под тях мръсни дрехи, те видяха и няколко дървени сандъка, обърнати и явно използвани като маси. Имаше и известен брой празни каси от пълнители и куршуми за деветмилиметрови парабели, една каса, пълна с празни бутилки от бира и пожълтели копия от различни, излизащи в Хюстън, вестници на испански. На перваза на прозореца, гледащи към улицата, лежеше брой на „Пентхаус“.

— Тук няма нищо особено — каза един от детективите. — Само тези боклуци. — Той подаде на Лапиер един вестник, издаден в Гуадалахара и няколко книжки с мека подвързия, съдържащи сладникави романчета с продължение. — От миналата седмица са — каза той.

— И тези също — каза детективът на Лапиер, като му подаде три или четири броя от евтино списание, напечатано на долнокачествена хартия, наречено „Реплика“. Кориците им бяха украсени с ярки илюстрации, свързани със заглавията вътре, предупреждаващи кой заплашва демокрацията: очилати евреи със злобни погледи, наведени над кабалистични знаци; женствени хомосексуалисти в предвзети пози, покваряващи деца, на които предлагат бонбони и порнографски книжки; политическа карикатура на партизанин с гигантски ръст, с дълга коса и сърп и чук на кепето, облечен в маскировъчен костюм, поглъщащ една след друга страните от Централна Америка, протегнал ноктестата си ръка и към Мексико; заговорнически поглеждащ йезуит, облечен в черно расо, чиито щръкнали зъби отговаряха на символичните изображения на църквата в стенописите на Сикейрос.

— Я да видя — каза Хейдън.

Лапиер им подаде по един брой и тримата ги запрелистваха.

— Какво, по дяволите, е това? — възкликна Дистал.

Хейдън трябваше да направи усилие, за да остане на крака. Вдъхвайки дълбоко застоялия въздух от старата къща, той усещаше мъртвата, празна миризма на квартала.