Дейвид Линдзи
Спирала (13)

Глава 12

Бяха седнали вътре, под мъглявата светлина на електрическата крушка, около която в бавен трептящ танц кръжаха насекоми, единствените живи същества, които се движеха в стаята. Големият стоящ вентилатор беше поставен на един от прозорците. Беше пуснат на „силно“ и създаваше вятър, който полека се загубваше в лениво раздвижената миризма на плесен и застояло, преди да достигне до тях. Можеха да излязат отвън, на горната тераса, но инстинктивно търсеха прикритието. Отвън, между бурените и кипарисите, имаше човек на стража.

Блас Медрано беше спрял да пали цигарите една от друга и сега пушеше спокойно и размишляваше. Старата дървена маса пред него беше покрита с кафява омазнена хартия, от която вземаха и ядяха питки и палачинки с месо и подправки, купени в съседното кафене. На масата стоеше и изпразнена до половината бутилка вино с три чаши.

Блас гледаше втренчено елечето на професор Ферети. Беше от лъскав памучен плат с бродерии на предницата. Освен бродериите се виждаха и две идеално кръгли мазни петна. Блас се зачуди дали професорът ги е забелязал. Рубио също пушеше, залепил цигарата на долната си устна, и почукваше с един ключ по масата.

Ферети потисна оригването и си наля още вино. Косата му започваше да оредява — макар че едва ли имаше повече от четиридесет и пет години — а имаше и добре оформено коремче. Погледът му беше мек, резултат от дългите години общуване с цяла класна стая. Чертите на лицето му бяха дребни и почти скрити зад големите квадратни очила, които тъкмо бяха на мода в Европа. Беше гладко избръснат, а на бузите му се виждаха две розови петна, като че някой току-що му беше ударил шамар.

— Значи мислиш, че Ирено е казал всичко на хората на Негрете? — запита раздразнено Ферети.

— Всичко, което е могъл да се досети — каза Блас. — Навярно и някои лъжи. Каквото му е дошло на ума. Техниката на Негрете е на равнище и след известно време жертвите му си казват всичко, надявайки се, че той ще спре. После на него му се налага да отсява истината от лъжите.

— Тогава защо избърза със засадата?

— Точно защото знаех, че Негрете няма да успее бързо да реши кое е истината. Без да е сигурен всъщност дали това ще се случи или не, той рискува и пусна Гамбоа из улиците, вземайки предпазната полумярка да го прехвърли в друга кола след ресторанта. Рискува и късметът му проработи.

— Но той знае и за тази къща.

— Да, сега вече знае, но когато е подхвърлил трупа на Ирено, не е бил сигурен. Не е можел да рискува да си навлече неприятности с местната полиция като ни нападне, затова е подхвърлил трупа и се е отдръпнал да види какво ще стане.

Ферети изпи на един дъх виното си и каза:

— Значи аз съм в опасност.

— Разбира се, както и други. Всеки и всичко, за което Ирено е знаел.

— Кучи син — озъби се Ферети. После помисли малко и добави. — Ще им съобщя в Гуадалахара и за Теодоро. Или предпочиташ ти да го направиш?

Блас поклати глава.

— Ти им го кажи.

— Ще им кажа, че е умрял, стреляйки от мотоциклета си като истински войник. Ще им кажа, че ти лично си бил с него. Баща му ще се гордее.

— Да, кажи им го, професоре. Теодоро направи чудеса от малкия си „Кавазаки“.

Ферети го погледна изненадано. Саркастичната нотка в гласа на Медрано беше подчертана. Досега Ферети не беше се срещал с него, но репутацията му сред бухалите беше забележителна. Именно затова и той беше тук. В недрата на мрачния свят на сенки, в който се движеше и живееше, Блас беше прочут, но Ферети не беше очаквал, че ще срещне човек, толкова малко уважаващ онова, което върши.

Блас почувства върху себе си погледа на професора, но хич не го беше грижа.

— Помниш ли молитвата на Бригадата на бухалите, професоре?

Въпросът беше реторичен и той не изчака отговор.

— Аз я помня дума по дума, макар че съм я заучавал преди много време. В нея има такъв пасаж: „… ще пролея, тържествувайки, кръвта си из полята на родната ми страна, така че онези, които ще дойдат след мен, да кажат: Той умря за Бога и за Мексико!“. Боже мой, това е прекрасно — каза той със заядлив глас. — Не сте ли съгласен, професоре? Теодоро Аника: мъченик на Гвардията на избраните. — Той впи поглед във Ферети, гласът му стана нормален. — Това не означава нищо, разбираш ли? Може би дори по-малко от нищо.

Ферети издържа на погледа му. Какво означаваше това? Синът на Аполинар Медрано Мален, този легендарен бухал, специалист на трудните акции, изглежда беше стигнал близо до ръба.

— Да поискам ли да пратят някой друг на мястото му? — попита Ферети, правейки се, че не е чул току-що казаното от Блас.

Блас поклати глава.

— Няма да е необходимо. — Той прехвърли погледа си към Рубио, който въобще не ги гледаше, вглъбен в себе си.

Мъдър койот. Това беше начинът да се оцелее. След това Блас отново погледна професора, който пак си наливаше вино. Имаше върху какво да се помисли. Ставаше дума да се прецени резултатът на месеци планиране и професорът чувстваше напрежението във везните.

Скърцащият стон на крана, товарещ търговските кораби на корабоплавателния канал, нахлу през прозореца заедно с влажната миризма на тиня от устието. Когато стонът заглъхна, в нощта се чу странният звук, издаван от бухала, идващ някъде откъм кипарисите. За Блас имаше много ирония в тази мелодрама, подобна на наивен стар филм. Не беше сигурен доколко двамата са забелязали отношението му.

Професорът може и да не беше забелязал. Беше икономист и историк. Подсъзнателните елементи в живота не го интересуваха. Интересуваше се от онова, което можеше да се докосне и да му се въздейства: да се запази демократичната система на правителството, да се спре пълзящият рак на комунизма в Латинска Америка, който заплашваше и САЩ. Безпокояха го евреите, йезуитите и контрареволюцията. И секретността, разбира се.

Ако Рубио беше чул бухала, той също едва ли беше доловил иронията на тяхното положение. За него бухалът можеше да бъде символ, тотем, знак, въздействащ на подсъзнателното в индианската му кръв. Той го чуваше, както би го чул един койот, като глас на ловец, който вижда и се движи при отсъствие на светлина, който прикрива действията си с тъмнината на нощта.

Когато бухалът се обади отново, Ферети остави чашата си на масата.

— Този път, Блас, не бива да има грешка. Никой не е очаквал да бъде лесно. Негрете е страхотен. Можем обаче да рискуваме само още веднъж. Стрелбата беше прекалено зрелищна, дори по стандартите на САЩ. Тук не са свикнали на такива неща.

— Ще си помислят, че е била свързана с наркотици — каза Блас. — Както и всички, които ще гледат вечерните новини или ще прочетат утрешните вестници.

— Навярно имаш право — каза Ферети. — Само че полицията бързо ще разбере. Ако го пропуснеш и този път и се разшуми по вестниците както за тази стрелба, те ще попаднат на следа. Негрете ще ги насочи към теб. Може да го направи, без да рискува да накърни престижа на Гамбоа. Достатъчно го бива за това.

— Той вече го е направил — каза Блас.

Ферети го изгледа.

— Как смяташ да го направиш?

Блас не обърна внимание на въпроса. Желанието на професора за подробности, за преживяване на битките чрез думите на другите, го отблъскваше. Като кабинетен генерал той обичаше да говори за бойни действия, да си представя миризмата на взрива, прилива на адреналин, героичните дела, славата на победата. Блас презираше хората от задния ешелон не защото воюваха без риск, а именно защото въображението им беше бедно, за да възприеме другата, истинската страна на медала: миризмата на повръщано и кръв, приливите на паника и ужас, проявите на страх, отчаянието на разгрома. Имаше прекалено много професори, прекалено много генерали. А имаше и много, прекалено много такива като Теодоро Аника, стремящи се да бъдат направени на парчета заради гръмки фрази и надути идеали.

— Ще стане бързо — каза Блас. — И ще бъде скоро.

Той разбираше все пак, че професорът си върши работата. Гуадалахара контролираше всяко движение на екипа. Правеха го навсякъде. Наричаха го „работа в мрежа“ и Блас често си представяше системата като паяжина. Всеки път, когато той направеше някакво движение, нишките потрепваха и до Мексико политаше съобщение. Освен това las orejas (ушите, преносно доносниците — исп.) бяха навсякъде. Такава беше природата на Бригадата — подозрителна, държаща да знае всичко.

От друга страна, в неговата собствена природа беше заложено да оцелява и той знаеше, че единствената истинска тайна е онази, която се пази само в един мозък. Всяка друга комбинация носеше риск от предателство.

Ферети понечи да каже още нещо, но Блас го прекъсна.

— Да видим сега куфарчетата.

Той кимна на Рубио, който седеше мирно, забивайки ключа си в една цепнатина на старата маса. Докато ги слушаше, беше го напъхвал все по-дълбоко. Сега го измъкна бързо и протегна ръка към първото от двете дебели петнадесет сантиметра бизнесменски куфарчета от самсонит, които седяха на пода до тях. Блас махна омазнената хартия и сложи куфарчето в средата на масата. Професорът извади собствен ключ, отключи и го отвори. Докато Рубио изваждаше парите, Блас започна да ги брои. Всичките бяха банкноти от двадесет долара. Бяха на пачки по хиляда долара, по петдесет банкноти в пачка. Когато ги преброи, на масата бяха наредени 250 пачки. Общо двеста и петдесет хиляди долара.

Върнаха парите в куфарчето и Блас го постави обратно на пода, докато Рубио вдигаше на масата второто.

Повториха операцията, преброявайки още 250 хиляди в банкноти по двадесет долара.

— Това ще вкамени всички — каза Ферети. — Ще се чудят докъде ще стигне ръката на нашето правосъдие.

— Кога ще поемат отговорността за убийството? — запита Блас. Той запали цигара. Гърлото му дращеше и цигарата му беше безвкусна.

— Веднага щом бъде извършено.

— Доста скъпо ни струва — каза Блас. — Дотук загубихме Ирено и Теодоро. Щом вестниците съобщят източника на атентата, останалите обекти ще засилят предпазните си мерки. Загубите на останалите екипи сигурно ще бъдат още по-тежки.

— Това се знаеше — каза сопнато Ферети. — Виж колко членове на Бригадата загубихме в цяла Централна Америка и в Мексико. Това е война. Очаква се да има загуби. Независимо от това работата трябва да се върши, особено сега, когато в Никарагуа започнаха да носят български чорапи и да лижат пощенски марки с образа на Карл Маркс. Слабото правителство е покана за разгром. При слабо правителство не може и да се говори за национална сигурност. Гамбоа и другите като него бяха непредпазливи и алчни. Егоизмът им постави под въпрос икономическата стабилност на Мексико. Без да го желаят, по собствен начин те прокараха път за комунизма. Ще дадем с тях пример. Преди да изтече мандата на Де ла Мадрид. Държим и него под око, както и министрите му. Отсега нататък те всички ще отговарят пред нас и пред съда на справедливостта.

Блас изгледа професора, чиито бузи бяха пламнали. Не изпитваше никаква симпатия към неговите догми. Не че му бяха симпатични Бениго Гамбоа, Лопес Портильо или другите като тях. Старецът не беше правил нищо, което да не бяха правили онези, които искаха той да умре. Имаше известна разлика само в степента на престъпленията. Блас го разбираше, но това не можеше да го възмути повече от присвоеното право да се раздава правосъдие извън законите. Но и това вече нямаше значение. Преди години той беше избрал пътя си и макар отдавна да беше загубил вяра в онова, което вършеше, чувстваше, че вече е късно да го промени. Прекалено късно да протестира, да изрази възмущение.

Възбудата на професора обаче, беше разбираема за него. Той беше заседавал в съвета, беше одобрил тази стратегия и беше оказал влияние при съставяне на списъка. Макар да беше „чикано“ (мексикански емигрант в САЩ), а не гражданин на Мексико, мексиканската радикална десница му се възхищаваше и беше наела политическия му опит за постигане на своите цели. Той вярваше ревностно в теорията на доминото и считаше, че натегнатото положение в Никарагуа ще предизвика подобна обстановка и в съседните страни. От друга страна, внимаваше да не привлича върху себе си вниманието на медиите. Нямаше никакво желание да излиза на преден план. Според него онези, които наистина правят историята, са невидимите идеолози, хората, движещи се в невидимите подводни течения на политическата мисъл и влияещи на съдбата на народите от малките си кабинети, тайно канени като консултанти и съветници от суетните политици.

В политическия живот на Латинска Америка и особено Мексико той виждаше по-непосредствено резултатите на подобни влияния. Една ловка ръка можеше да твори история, защитавайки гръмко свободата и демокрацията. Сигурен беше, че марксизмът е жива и непосредствена заплаха в Америка. Трябваше да бъде спрян, после прогонен. Извънредните мерки бяха оправдани.

— Направи необходимото — каза той внезапно. — Ако потрябва, ще дадем още пари. Значението на този атентат е неоценимо.

— Не са ми нужни повече пари — каза Блас.

Професорът беше започнал да се поти обилно. Свали очилата си и избърса лицето си с полите на елечето си.

— Няма да идвам повече, освен ако пратиш да ме повикат — каза той.

— Прекрасно — кимна Блас. — Тази нощ се махаме оттук. Когато това се случи, ще го научиш.

— Добре, но трябва да оставиш и съобщение на уговореното място — новото — ако тръгнеш за Мексико. Трябва да съм в течение.

Блас отново кимна.

— И проверявай пощенската кутия два пъти на ден, за да мога при нужда и аз да ти оставя две думи. Ако няма нищо, въобще няма да използваме мястото.

Двамата станаха.

— Buena fortuna (късмет — исп.) — каза Ферети.

Рубио го придружи до вратата и след това — през изоставените тревни площи — до портата в задната част на имението.

Блас излезе на терасата на втория етаж и погледна към искрящите светлини на паметниците в западната част на града. Усети миризмата на прах, идваща от „Чикон“, която висеше във въздуха на предградието и отново си спомни за дома.