Дейвид Линдзи
Спирала (12)

Глава 11

Хейдън закара Муни обратно до полицейския участък, където той можеше да започне да работи по документацията на тяхната част от разследването и да печата доклада за убийството при дома Белграно, който трябваше да бъде оставен за известно време на заден план. Преди да излезе от управлението, Хейдън се обади на Нина в студиото, като й каза, че ще работи до късно, може би цяла нощ. Тя каза, че проектирането на дворовете върви бавно и тъй като той няма да си е вкъщи, тя ще изпрати за сандвичи и също ще работи до късно. Обеща му да си бъде у дома до полунощ.

Домът на Соса беше, разбира се, в Ривър Оукс. Хейдън не беше изненадан. Адресът на Соса в Мексико Сити беше в Ломас Алтас, един от най-престижните и модерни квартали в западната част на града. Живописната сестра на бившия мексикански президент Хосе Лопес Портильо беше си построила там екстравагантен дом със съмнителни пари още по време на управлението на брат си. Соса ръководеше една известна компания.

Нямаше нито стени, нито врати, ограждащи резиденцията в италиански стил, но всички огради закриваха самия вход от тихия булевард срещу него. Отначало Хейдън не забеляза бодигардовете, застанали до колите си във входната алея. Когато той се отби от улицата и спря до плета, мержелеещ се пред колата му, двама мъже в официални костюми изскочиха като че от синята нощ в светлините на неговите фарове. Те дори не правеха усилие да крият автоматичните си оръжия.

Като смъкна стъклото, Хейдън протегна значката си и в същия момент беше заслепен от мощна светлина. Това го ядоса, но успя да сдържи езика си и да не удари прожектора; само закри очи с ръка. Не можеше да види нищо, но чу вторият мъж да говори с някого по мобифона, който държеше в ръка.

Явно отговорът беше хаплив и човекът със светкавицата каза:

— Можете да продължите напред, сеньор. — Той насочи светлинния лъч по павираната алея, като да го ескортира. — Моля, приемете извиненията ни за причиненото безпокойство.

Хейдън беше изненадан, че въобще не го попитаха кого идва да види. Това беше всъщност добре, доколкото не знаеше дали Соса е женен и има семейство, или живее сам.

Той включи на скорост и насочи колата към дългата, меко осветена тераса, простряла се надлъж по цялата фасада на къщата. Един мъж изтича по стълбището и отвори вратата на колата.

— Моля — каза той с приканващ жест, след като беше поздравил с кимване.

Хейдън имаше странното впечатление, че са го очаквали и че само той не знае какво ще стане в следващия момент. В двата края на терасата въоръжени мъже стояха, прикрити зад колоните, а друг въоръжен човек беше застанал до самата врата. Хейдън знаеше, че в тази демонстрация на въоръжение няма директно нарушаване на закона, но все пак се чувстваше засегнат. Усещаше манталитета на хора, намиращи се в обсадно положение, което подхождаше повече на Близкия изток или на самата Латинска Америка. Същевременно това го дразнеше, защото му напомняше, че подобно демонстриране на сила все по-често се среща и между мнозина от богатите граждани на САЩ. Специално в Тексас, където правото да притежаваш оръжие беше свещено. В миналото това право беше упражнявано все пак предпазливо и в рамките на закона, но имаше сигнали, че вече не е така. Сега на всяка улица можеше да се появи въоръжен каубой. Щатът беше настръхнал от оръжие.

След като тежката дървена входна врата се отвори, Хейдън беше поздравен от слаб млад мъж с очила. Носеше скъп костюм и колосана бяла риза.

— Моля заповядайте, детектив Хейдън — каза той, като се отдръпна, за да му направи път да влезе в антрето, над което се издигаше извито двойно стълбище от гълъбовосив мрамор. От високия таван висеше огромен полилей, който увеличаваше блясъка на полирания мрамор. — Казвам се Ефрен Гамбоа. Баща ми ви очаква в библиотеката.

Гамбоа? Хейдън не каза нищо. Очевидно и не беше нужно. Всичко като че се движеше по програма. По нечия програма.

Двамата минаха по пода от черен мрамор и през къс коридор стигнаха до широка двойна врата с фина дърворезба. Младежът разтвори вратите и двамата влязоха в просторна и богато обзаведена стая. Хейдън бързо установи, че тя е библиотека само по име, украсена с томове, каквито специалистите по обзавеждане използват за клиенти, които държат да изтъкнат ерудицията си. Редици от томове в тъмна кожена подвързия се редуваха върху махагоновите полици с други в червен и зелен марокен, с папируси и пергаменти. В по-близкия край на залата беше поставена тежка библиотечна маса, украсена с гигантски античен глобус на бронзова поставка и превъзходни образци на статуетки от доколумбовия период, върху индивидуални пластмасови поставки.

Младежът поведе Хейдън покрай масата към другия край на залата, където се виждаха комплект френски барокови кресла в кремав цвят, наредени около голям и скъп ориенталски килим. Беше китайски с мотиви на роза в кремаво и розово.

Около шестдесетгодишен мъж се надигна от едно от креслата, в очакване младият човек да доведе Хейдън до него. Той пристъпи напред и подаде ръка.

— Моля, позволете да ви се представя, г-н Хейдън. Аз съм Бениго Гамбоа Пара. Г-н Соса работеше при мен.

Хейдън стисна ръката на Гамбоа.

— Вие като че сте ме очаквали? — запита той.

— Не вас конкретно, а полицията.

— Как научихте за смъртта му?

— Г-н Хейдън — започна Гамбоа, с израз на тъга и умора. — Загрижен съм за сигурността си. Този вид трагедии не се случват с мои хора, без да го науча веднага.

— Все пак как научихте? — настоя Хейдън. Тонът му беше учтив, но недвусмислен.

— Разбира се. — Гамбоа беше схванал правилно интонацията и кимна разбиращо. — Бях в другата лимузина. Поддържахме връзка по радиото. Чухме изстрелите и шофьорът веднага ме върна тук. Охранителната ми служба следеше цялото развитие на нещата. — Той погледна сина си, който се извини и излезе. — Моля, седнете, г-н Хейдън.

Самият Гамбоа също седна и разкопча сакото си. То беше от пепелявосив копринен плат, който подхождаше на къдравата му посивяла коса. Носеше и очила с леко оцветени стъкла.

— Зная, че имате въпроси. Ще направя каквото мога да ви помогна.

— Сигурен съм, че нямате никаква идея какво може да е предизвикало това нападение — каза рязко Хейдън, едва сдържайки гнева си.

Гамбоа усети напрежението в гласа на детектива. Той го погледна, като че му даваше време да се отпусне. Очите на мексиканеца бяха живи, макар че торбичките под тях издаваха възрастта му. В тях се четеше и нотка на меланхолия, подсказваща, че в живота му не е минало и без други такива трагедии.

— Имам милион предположения, г-н Хейдън. Не живея при такива абсурдни мерки за сигурност без причини. — Гамбоа докосна очилата си и се засмя уморено. — Доста години активно участвах в политическия живот в Мексико.

Изглежда, това му се струваше достатъчно обяснение.

— И сега ли участвате активно в политиката?

Гамбоа поклати глава.

— Оттеглих се след службата си в администрацията на Хосе Лопес Портильо. Стресът при мексиканския държавен служител не е по-малък, отколкото при вашите уважавани правителствени чиновници. Когато изтече мандатът на президента Портильо, усетих, че и за мен е време да напусна. Бях посветил значителна част от живота си на моята страна. Това беше мой дълг. Но човек не е вечен. Имам семейство, за което да мисля и да се грижа. Наистина, както видяхте, децата ми са вече възрастни хора, но в Мексико ние сме свързани със семейството по-дълго време от вас, тук. Не съм прекалено стар, за да не ми се иска да се радвам на децата си и да им помагам.

— Имате ли и други деца?

— Двама сина и две дъщери. Ефрен е по-малкият ми син. Учил е право в Харвард. Алма-матер и на нашия президент Де ла Мадрид. Добър избор за млад човек.

— Какви бяха отношенията ви със Соса?

— Рамон беше мой близък приятел и съдружник от много години. Преди да навляза в политиката, бях успяващ бизнесмен. Тъй като не можех да продължа търговската си дейност, докато се занимавах с политика, делегирах правата си на г-н Соса. Той застъпваше във всичко моите интереси, докато аз се опитвах да служа на интересите на Мексико.

— Имате ли някаква идея защо е бил убит?

Гамбоа отново поклати глава, като бавно затвори и пак отвори очите си.

— Не. Според мен целта им не е бил бедният Рамон. Мислили са, че в лимузината съм аз.

Хейдън го разгледа.

— Изглеждате сигурен в това.

— Както казах, имам причини за мерките за сигурност.

— Вие считате, че животът ви е в опасност, във връзка с политическите борби в Мексико, така ли? — Хейдън още не виждаше добре връзката.

— Г-н Хейдън, Мексико е пълно с фанатици. Това е нашата гордост и нашият срам. В края на краищата, човек може да нарече фанатици бащите на нашата революция. Както и вашите, между впрочем. Но всички мексиканци са буйни хора, не само „подбудители и треперковци“, както ги наричате вие тук. Може да е имало фанатици, несъгласни с моята политика. Никой не може да очаква всички да го обичат. Особено пък член на правителството. Ако е бил обичан, сигурно не си е вършил работата. Просто не е реалистично. В Мексико има хора, за които един човек е престъпник, щом е богат. В моята страна има на какво да разчитаме за бъдещето, но не може да се отрече, че твърде много хора са неграмотни. Невежеството между бедните там е напаст за всички ни, защото разочарованието, с което се сблъскват в живота, ги кара да мразят онези, които имат повече от тях. Подучват ги, че тяхната бедност е пряк резултат от нашето богатство. Огорчението и омразата им са неизбежни и е разбираемо, че левичарите го използват.

Гамбоа въздъхна.

— Мексико има своите проблеми, г-н Хейдън. Те може да ви изглеждат примитивни. Може да ви учудва, че не можем да се обединим, за да постигнем напредък. Че не можем да образоваме нашия народ, че съществува ужасяваща пропаст между богати и бедни, че не можем да постигнем по-голяма производителност, че не сме по-честни. По-подобни на вас, североамериканците. — Очите му се спряха върху Хейдън. — Е, въпреки всички тези недостатъци ние поне не се самозалъгваме. Със страх ще встъпим в двадесет и първия век, но знаем, че ще бъдем там, наред с всички други. И следващото ни поколение ще се изправи пред проблемите, с които ние се сблъскваме днес. Дано да даде повече отговори. Да оправдае повече надежди.

Израз на отчаяние бавно измести просветналата за момент надежда в очите на Гамбоа.

— Междувременно ние сме изправени пред сурови реалности — каза той. — За да отговоря на въпроса ви: Не зная кой може да е искал да ме убие, г-н Хейдън. Зная само, че съм принуден и за миг да не оставам незащитен. Нито за миг да не оставям затворени очите и ушите си.

Хейдън седеше мълчаливо и наблюдаваше Бениго Гамбоа. Чудеше се на сложната истина, скрита в думите му. Не вярваше, че старецът няма никаква представа кои са били нападателите. Сигурно беше вярно, че той има много безименни врагове, но Хейдън беше още по-сигурен, че той познава поне някои от тях.

— Г-н Гамбоа, познавахте ли друг някой от убитите при нападението?

— Да. — Гамбоа кимна бавно. — Да. Имаше двама бодигарда в един мерцедес. Не ги познавах лично. Бяха наети от тукашна агенция. Шофьора на лимузината наемахме редовно от няколко години, но също не го познавах лично. С всички подобни въпроси се занимаваше Соса. Освен това в лимузината бяха г-н Крисман и г-н Лоуъл. Тази сутрин аз и г-н Соса се срещнахме с тях двамата, за да обсъдим възможностите за закупуване на известна поземлена собственост в Остин от г-н Лоуъл.

— Той е посредник, нали?

— Да, търгуваше с поземлена собственост.

— Крисман също ли беше търговски агент?

— Не. Той беше адвокат, тук, в Хюстън. Срещнахме се в неговата кантора в Крайбрежната кула на Грийнуей Плаза. Той служеше за връзка между мен и г-н Лоуъл. Стигнахме до устно съглашение по сделката тази сутрин и аз ги поканих да обядваме заедно. Обедът продължи дълго, тъй като надълго и нашироко разговаряхме за земята. Накрая пийнахме още по чашка и си тръгнахме. Рамон и г-н Крисман трябваше да заведат г-н Лоуъл в хотела му.

— Къде беше отседнал той?

— В „Уестин Галерия“. След това Рамон щеше да върне г-н Крисман в кантората му.

— Защо не отидохте и вие с тях?

— Аз често си тръгвам с кола, различна от онази, с която съм пристигнал в ресторанта или на делова среща. Това урежда началникът на охраната ми.

— Очаквахте ли подобно нападение?

— Не повече от всеки друг път, както вече казах.

— Защо охранителите са следвали лимузината, вместо вашата кола?

— Не зная подробности. Всички разпоредби в това отношение дава началникът на охраната ми, Лукас Негрете. Можете да поговорите с него за това.

Началник на охраната. Гамбоа продължаваше да използва езика на висшите правителствени служители. Някак си обаче Хейдън чувстваше, че това е по-малко навик, отколкото речник на човек, който се чувства не по-малко важен от който и да е висш чиновник.

— Отдавна ли работи за вас г-н Негрете?

— От четири години, почти пет.

— Кои членове на семейството ви живеят в момента с вас в Хюстън?

— Само синът ми, когото видяхте. Съпругата и дъщерите ми пътуват и се връщат в Мексико.

— А по-големият ви син?

— Той живее със семейството си в Монтерей, където има собствена фирма. Тук идва от време на време.

Хейдън помисли малко.

— Г-н Гамбоа, можете ли да се сетите за нещо, което би могло да ни помогне в това разследване? Има ли някои конкретни политически групировки, левичарски организации, дисидентски движения с предполагаеми или известни връзки в Хюстън, които биха могли, макар и косвено, да са свързани с нападението?

Гамбоа отново поклати глава още докато Хейдън говореше.

— Нито една — каза той със слаба, извиняваща се усмивка. — Всъщност аз правя всичко възможно въобще да не мисля за това. Няма никакъв смисъл в подобни тревоги. Гледам да ги оставя на другите.

Хейдън кимна и се надигна.

— Нали ще се разпоредите да бъде уведомено семейството на г-н Соса?

— Разбира се. Лично ще изпратя някого при жена му. Хората ми ще направят всичко необходимо, що се отнася до тялото.

— Благодаря ви — каза Хейдън. Беше ядосан на самия себе си. Имаше неприятното чувство, че се е оставил да го манипулират при този разговор, който уж той беше насочвал. — Сигурен съм, че ще се наложи да говорим пак.

— Разбира се. — Гамбоа също стана и придружи Хейдън до вратата на библиотеката.

Когато излязоха в антрето, Ефрен Гамбоа се обърна от прозореца, до който беше застанал със скръстени ръце и гледаше към терасата. Лицето му беше прекалено сериозно за възрастта му. Изглежда не беше свикнал и с хълмчето, което оръжието правеше на сакото му.