Дейвид Линдзи
Спирала (10)

Глава 9

Не би могло да се случи в по-лош момент, що се отнася до движението. Наближаваше четири часа и следобедното слънце гореше под известен ъгъл точно над надлеза и движението по него беше замряло. Онези от колите, които бяха спрели над кръстовището, имаха места на първи балкон за едно първокласно клане. Движението към „Ричмънд“ беше отклонено на север и юг към „Уеслейн“, причинявайки четиридесет и пет минутно закъснение на пътуващите към Югозападната магистрала, както и на тези, пътуващи по „Уестхаймър“ и „Сан Фелипе“. Вътрешният трафик от западната страна на кръстовището на транспортния възел и „Ричмънд“ беше лесно насочено към странични улици, изолирайки по такъв начин сцената на престъплението, под надлеза, където бяха спрели окончателно лимузината и мерцедеса.

Хейдън трябваше да натисне газта и забеляза пред тях две коли в синьо и бяло. Докато стигнаха до кръстовището, лентите, ограничаващи местопрестъплението, вече бяха поставени. Всички трупове още си бяха по местата. Камионетките на съдебния лекар и на моргата чакаха с отворени врати и няколко екипа детективи гледаха вътре в двете коли или говореха с хората, случили се на кръстовището, когато се е разразила стрелбата.

Хейдън паркира на около 25 метра от кръстовището и двамата с Муни тръгнаха към засегнатите коли. Боб Дистал ги забеляза и дойде насреща им, леко привел напред мечешкото си туловище, докато ботинките му номер петдесети тропаха по горещия асфалт. Беше си нарязал парче тютюн за дъвчене с джобното ножче, което сгъна и прибра, преди да напъха в устата си тютюна. Въпреки тъмните си очила, той присвиваше очи на слънцето. Спряха при мерцедеса.

— Ако се съди по свидетелството за правоуправление на шофьора, това е… — Дистал прелисти омазнения и накапан с пот бележник. — … Раул Саенс Салес. Типът до него е… Висенте Гонсалес.

Погледнаха през разбитите прозорци двамата мъже, които като че дремеха на местата си, Саенс, облегнал глава на останките от стъкло на прозореца си, Гонсалес — с отхвърлена назад на облегалката глава, с отворена уста, като че хърка. На лицата и гърдите им си личаха дупките от куршумите, но входните рани не впечатляваха толкова. И двамата обаче бяха залепени за седалките си от голямото количество кръв, изтекла от гърбовете им, опръскала обилно седалките и прозорците.

Отидоха до лимузината. Всичките шест врати на колата бяха отворени. Някои от детективите се дръпнаха, за да им направят път.

— Първият на задната седалка е Джери С. Лоуъл от Остин, — каза Дистал, поглеждайки в бележника си. — Оня там е Рамон Соса Реал, мексиканска книжка за правоуправление, мексикански адрес, а другият е Джордж Л. Крисман, от Хюстън. Шофьор е Естебан Х. Морено, Хюстън. Колата е взета под наем, на името на Соса.

Колата вонеше на кръв и изпражнения. Жертвите трудно можеха да бъдат идентифицирани, без първо да ги почистят в моргата.

— С какво са стреляли? — попита Хейдън.

— По дяволите. — Дистал ядосано изплю струя кехлибарен сок. — Наоколо бяха пръснати четиридесет и пет гилзи.

— „Мак-10“ ли?

— Предполагам. Хората казват, че са видели момчетата да стрелят, видели са ги да сменят пълнители в „пистолетите“, но не са чули нищо. Затова мисля, че са били със заглушители. Съвсем нагласено.

— Ти каза, че е убит и единия от мотоциклетистите, нали?

— Аха. Елате насам.

Те последваха широките рамене на Дистал до предната част на лимузината. Колата беше се качила по наклона в основата на надлеза, смачквайки мотоциклета под предните си колела. Оголеното бедро на човека, разцепено чак до костта, се показваше под задното колело на мотоциклета. Главата му, в надупчения от куршумите шлем, лежеше под двигателя. Една от тръбите, излизащи от двигателя, беше се откъснала и беше пробила предната част на шлема, забивайки се там, където би трябвало да е лицето. Хейдън усети миризмата на изгоряла плът. Останалата част от човека беше премазана под мотоциклета, скрит на свой ред под колата. Светлозелена охлаждаща течност и кръв течаха заедно, образувайки мраморна локвичка под блестящата черна повърхност на предната врата на лимузината.

— Съмнявам се този тип да има документи — каза Дистал. — Не мога да кажа дори дали има регистрационен номер.

— Имало ли е ответен огън? — запита Хейдън, забелязал изведнъж дупките в шлема на мотоциклетиста.

Дистал поклати бавно глава, гледайки локвата пред лимузината.

— Тук има една малка подробност. Свидетелите казват, че когато този тук е попаднал под колата, вторият се приближил, след като бил разстрелял онези в колата, и го е довършил. — Той обърна тъмните си очи към Хейдън. — Как ти се харесва това?

Приближи се друг детектив и попита Дистал за процедурата по откарването на телата. Дистал се обърна, заговори с него и се отдалечи.

Муни огледа задната част на лимузината и разположението на кръстовището.

— Избрали са добро място, Стюарт. Редовното спиране на трафика от светофара им е дало време да заемат удобни места около целите. Лимузината и мерцедесът не са имали никаква възможност да избягат след започването на стрелбата в това гъсто движение. Лесен достъп до магистралата, а и мотоциклетите са могли да се промъкват между спрелите коли. Дори ако на това място е имало през цялото време полицейска кола, не би могла да ги преследва.

Хейдън кимна.

— Не изглежда да е извършено от аматьори, нали?

Спускащото се следобедно слънце още не беше достатъчно ниско, за да оцвети небето, и свирепата му бяла светлина се отразяваше като искри от хрома на паркираните и движещи се коли. Бледи отблясъци в червено и синьо от полицейските коли осветяваха основите на надлеза. Шумът на движението се смесваше с обажданията на радиостанциите.

Разследващите от службата на съдебния лекар методично изследваха труповете, започвайки с двамата в мерцедеса. Следваше ги полицейският фотограф и техниците от криминалната лаборатория.

Питър Лапиер стоеше по средата на кръстовището с бележник и молив и даваше нареждания на няколкото патрулни с рулетки за измерване. Той си водеше подробни бележки, когато те му извикваха разстоянията и размерите, дължината на белезите от куршумите, одраскванията и ъглите. Никой не можеше да надмине Лапиер в анализа на местопрестъплението и всеки екип от детективи беше получил задача по конкретен аспект. Лапиер и Нън щяха да обобщят всичко и да координират разследването.

Хейдън и Муни тръгнаха през коридора, образуван от опънатите ленти по склона на булевард „Ричмънд“ чак до „Гайтън“. Нън беше там с няколко патрулни, които се разхождаха напред-назад с наведени глави, гледайки внимателно в тревата, която растеше по склона. Далеч по-надолу един патрулен и жена от криминалната лаборатория бяха клекнали и гледаха нещо на земята. Нън погледна към тях, когато приближиха.

— Истинска каша, а? — каза той, присвивайки очи на слънцето.

— Точно така — каза Муни. — Намерихте ли нещо?

Робърт Нън беше добър партньор за педантичния Лапиер. Беше слаб мъж на малко повече от тридесет години, с руси, спретнато подстригани мустаци и права коса. Вживяваше се в работата си и безпогрешно се възползваше от възможностите да присъства на курсове и семинари, свързани със закононарушенията. Единствените му интереси бяха работата, жена му и двете му дъщери близначки, които обожаваше.

— Нищо — отговори Нън, като свали якето си и го метна през рамо. Между лопатките му, на гърба на ризата се виждаше тъмно петно от пот. — Стрелецът, който е успял да избяга, е дошъл от тази улица. Струва ми се доста възможно да е бил спрял тук някъде и да е чакал да се зададе лимузината. Ако е чакал доста дълго, помислих, че може да е пушил цигара или да е правил нещо друго. Да е дъвкал дъвка, да е ял фъстъци, да е пил „Кока“. — Той се засмя и поклати глава. — Може и да ми е оставил бележка.

— Няма ли следи от мотоциклета? — запита Хейдън.

Нън прокара пръсти през един кичур коса, провиснал на челото му и го отхвърли назад.

— Е, мисля, че намерихме нещо — каза той, като се обърна към жената и патрулния, на около двадесетина метра от тях. — Опитват се да направят отливка.

Муни продължи да говори с Нън, докато Хейдън тръгна надолу по склона към жената в бяла лабораторна куртка. Сега тя беше коленичила и бъркаше латексова смес с катализатор, опитвайки гъстотата.

— Прахът е много ситен, но се надявам напръскването с фиксаж да помогне — казваше тя на патрулния, който, също на колене, придържаше две парчета картон от двете страни на слабия отпечатък в пясъка.

Те не обърнаха никакво внимание на Хейдън, който застана зад жената и поглеждаше иззад рамото й. Жената изля внимателно сместа, която приличаше на гъсто мляко, в отпечатъка. Розовеещата течност се втвърди за броени минути. Когато тя измъкна отливката, Хейдън видя, че тя е по-ясна, отколкото беше очаквал. Не можеше да се сгрешат подобните на рибена кост очертания.

— Ясна е — каза тя доволна. — Може би гумата е била нова.

Хейдън се обърна и тръгна обратно към Нън.

— Каква марка е бил мотоциклетът? — запита го той.

Детективът се ухили.

— Тъкмо казах на Муни, че зависи с кого говориш. Само трима души в цялото това движение са обърнали внимание на това. Двама от тях казват, че е бил „Кавазаки“, третият държи, че без съмнение е бил „Сузуки“. — Нън погледна отново към тревата. — Вероятно е бил „Харли“.

— Някой знае ли дали нападателите са били бели или латиноамериканци?

Нън поклати глава.

— Носили са затворени шлемове с отразяваща повърхност. Може би ще могат да ни кажат нещо за оня там, макар че от лицето му не е останало много.

— Благодаря, Робърт — каза Хейдън. — Ще се видим по-късно.

Нън кимна и продължи да гледа надолу встрани от пътя.

Когато наближиха мерцедеса, Дистал проверяваше остатъците от документи в портфейлите на двамата пътници.

— Тези момчета са работили за охранителна фирма тук, в Хюстън — каза той, показвайки пластмасови лични карти. — Бодигардове.

— Трябвало е да гледат поне още един филм по специалността си — каза сухо Муни. — Да потренират още малко.

Първите, отнесени от местопрестъплението и поставени в камионетката на моргата, бяха труповете от мерцедеса. После дойде влекачът на „Пътна помощ“ и отнесе самия „Мерцедес“. Друга кола на моргата се нареди до лимузината. Там Хейдън забеляза четирите телевизионни камери, насочени към тях от надлеза, и двамата репортери, записващи на „мястото на престъплението“, докато завитите трупове бяха изнасяни през отворените врати на лимузината и положени върху алуминиевите носилки. Случаят не беше негов, затова той премълча и се измъкна встрани от полезрението на камерите.

Когато и последният от четиримата убити беше натоварен и камионетката се оттегли, приближи се втори влекач, за да отмъкне лимузината. Детективите постепенно изоставиха заниманията си и се събраха около смачкания мотоциклет, с гърбове към слънцето. Сега щяха да видят дали можеше да се научи нещо от онова, което беше останало от мъртвия убиец.

Никой не каза нищо, когато хората от третата кола на моргата започнаха да измъкват мотоциклетиста изпод разкривения мотоциклет. Изкараха го на три парчета, които наредиха в приблизителния им ред върху носилката. Дистал им каза да махнат настрани винтягата му, за да може да провери затворените с цип джобове. Бяха празни. Празни бяха и джобовете на дънките. Маратонките бяха като милиони други. Заедно с последната част от трупа, която качиха на носилката, на земята падна и автоматичният пистолет, с огъната цев и прищипани за спусъка два отрязани пръста. Хората от моргата покриха подредения труп с чаршаф и пъхнаха носилката в камионетката.

Шофьорът на влекача се опита да отстрани от лимузината колкото може повече от отчупените части от мотоциклета, за да не паднат на улицата.

Детективите се събраха на групичка до бетонните колони в средата на надлеза и като сравняваха бележките си, слушаха общите резюмета на събраната през последния час и половина информация. Когато бяха преровили наново повечето от установените факти, последва кратко мълчание, след което Дистал каза:

— Окей, Пит, обхванато ли е всичко?

Лапиер погледна бележките си.

— Маршал и Коутс се заемат с двамата от мерцедеса. Сингълтън и Уотс — с шофьора на остина, Лоуъл и Крисман. Хейдън и Муни — ще се заловят със Соса, шофьора и компанията за коли под наем. Нън и аз ще проследим за отпечатъците, заключението на съдебния лекар и балистичните изследвания. Останалото трябва да извърша заедно с вас.

— Дотук добре — каза Дистал. — Преди да се махнем оттук, някой да желае да каже нещо?

Никой не каза нищо. Всички знаеха какво ще последва.

— Окей — каза с въздишка Дистал. — Трябва да потърсим да ги идентифицираме със сигурност и да съобщим на семействата. Това може да отнеме цяла нощ, затова да тръгваме. Всички да са утре на работа, спали или не. Искам да се заловим с това здраво, за да стигнем до нещо по-конкретно.