Евгений Велтистов
Гум-гам (9)

Всичко знам

Нещастният Коробков седеше над учебника и дъвчеше. Той упорито гледаше в книгата, без да разбира нещо. Думите скачаха пред очите му, съединяваха се обратно и се получаваше някаква глупост. „Ливадите пасат на кравите — четеше си Вова. — Медът лети за пчели… Тревата пасе гъски…“

Вова закриваше думите с ръка, надзърташе с едно око да ги види, удряше по книгата с линийка. Но отново се получаваше безсмислица.

„Всичко пропадна — тъжно си помисли Вова. — Утре децата пак те ми се смеят. «Медът лети за пчели» — така ще кажа… А какво е това, което дъвча?“

Той изплю в ръката си лепкаво парченце и подскочи на стола: лунад! Нима, без да забележи, е ял този отвратителен лунад, който постоянно го обърква?

— Пу, омръзна ми! — рече с досада Вова и почувства в устата си ново парченце.

Този път Вова изтича в кухнята и изплю лунада в кофата. Той подозрително погледна ръката си: „Тя ли го измъква от джоба и незабелязано ми го пъха в устата? Може би ще трябва да я вържа за стола?“ — помисли си Коробков.

— Мамо, къде е въжето? — извика Вовка и едва не се задави: цяло парче имаше в устата му. Сигурно лунадът изскачаше самичък от джоба му, когато само за секунда си отваряше устата.

И Вова реши да мълчи каквото и да става. Ей сега ще му даде да се разбере на този досаден лунад!

Първото лунадче той счука на прах в хаванчето, изсипа го в умивалника и го разтвори с гореща вода. Но в джоба му се появи ново парченце и Вова със злорадство го извади. Той унищожаваше лунада по всевъзможни начини: чупеше, режеше с нож, с ножици, удряше с ютията, стопяваше в тигана, пускаше в сметопровода, хвърляше от балкона, хранеше с лунад кучето, зариваше го в градината, разтрошаваше го с тухли, хвърляше го в огъня, под тролейбусното колело, пускаше го от моста в реката…

Борейки се с лунада, Коробков отначало сновеше из двора, после бягаше по улицата и много се умори. Когато се върна вкъщи, той веднага си легна и заспа.

На сутринта го събуди изплашена майка му.

— Какво става с тебе, Вова? Целият си изпоцапан. И възглавницата, и одеялото — само погледни!

Вова показа връхчето на езика си и замуча. Страхуваше се да си отвори устата.

— Болен ли си? Какво прави през нощта?

— Ядох лунад! — не издържа Вовка.

Сега той нарочно си отвори широко устата, за да види майка му как в нея се напъхва лунадът. Но лунадът не се появи. Може би се боеше от майка му? Вова затвори уста.

— Ти си вече голям — каза с укор майка му. Шоколад ядат тайно само неразумните деца. Ти дори не си и помислил, че ще трябва да пера.

— Мамичко, аз не съм виновен… — оплака се Вова, но не се и опита да й обяснява, че й се е счуло и че той, Вова, вече не е малък и че лунадът съвсем не е обикновен шоколад.

— Какво си дете… — поклати глава майки му. — Умивай се и закусвай, иначе ще закъснееш за часовете.

Вова Коробков пристигна на училище много мрачен. Той знаеше, че вдигнат ли го на дъската, отново ще почне да разправя всевъзможни глупости. В джоба му спокойно лежеше лунадът „ВСИЧКО МОГА“, който така и не успя да унищожи.

Клетият Коробков беше готов да понася всякакви неприятности.

Но в класа никой не обърна внимание на Вова. Пети „а“ дъвчеше лунад. Всеки ученик намери под чина си кръгло блокче, прилично на медал, с надпис върху синята обвивка „ВСИЧКО ЗНАМ“ — вкусен, ароматен лунад.

— Не яжте! Това е лунад! — развика се Коробков. — Той е вреден!

— Завиждаш ли? — каза съседът му. — Под твоя чин няма нищо.

Вова попипа джоба си и се намръщи.

— Аз имам, макар и с други букви. И бих ти подарил моя лунад, ако можех. Изхвърлете го през прозореца, момчета!

Другарите на Коробков се засмяха. Къде се е чуло и видяло да се изхвърлят подаръците през прозореца!

— Ще съжалявате — мрачно ги предупреди Вова.

И в другите класове — от първия до петия стаж — имаше лунадено пиршество. Сякаш днес беше празник на ученика — всеки получи подарък. Само десетокласниците сложиха лунада в джобовете си. Да не са малки, че да ядат преди часа. Но не всички издържаха — момичетата си отчупиха по парченце.

 

 

Ана Семьоновна, класната ръководителка на пети „а“, беше приятно изненадана — всички нейни ученици прекрасно си знаеха урока. Когато задаваше въпрос, в класа сякаш израстваше гора от вдигнати ръце над чиновете — всички искаха да отговарят. Дори онези, които не бяха решили вкъщи задачите, тук, на дъската, моментално събираха големи числа и нито веднъж не сгрешиха. За половин час учителката постави дванадесет шестици.

Малко по-късно Ана Семьоновна написа на дъската новите задачи и започна да обяснява делението на сложни числа. Учениците вдигнаха ръце.

— Какво има, Смехов? — попита учителката.

— Ана Семьоновна — каза Борис Смехов, — това вече го знам: отговорът ще бъде стои пет.

— Правилно, сто и пет — потвърди учителката. — Но как го реши? Ние още не сме минавали деление на сложни числа.

— А ние го знаем! — развикаха се децата. — Това не ни е интересно.

Ана Семьоновна се обърка — нейните ученици знаеха отговорите на всички задачи.

— Може ли да кажа, Ана Семьоновна? — вдигна ръка Льова Тряпкин.

— Да, разбира се.

— Ана Семьоновна, аз мога да умножа тези числа наум — и Льова Тряпкин издекламира отговора.

— Правилно! — потвърдиха в хор петокласниците.

Ана Семьоновна учудено огледа класа.

— Добре тогава — каза най-сетне тя. — Щом знаете делението на сложни числа, тогава си повторете вкъщи правилата.

Само Коробков седеше тихо в клас. Той се мъчеше да си спомни в какви случаи лунадът може да изчезне от джоба завинаги. И съвсем не можеше да си спомни. Трябваше нещо да попита. На какво?

— Защо съм толкова нещастен? — шепнеше Коробков, стискайки лунада. — Защо не ми върви в живота?… Защо този досаден лунад не изчезва?…

Нищо не помагаше! Лунадът дори не се топеше в потния юмрук на Коробков.

… През следващите часове стана ясно, че петокласниците знаят всички стихотворения, напечатани в учебника, всички исторически събития от най-древни времена до наши дни, всички реки, езера, морета, градове, океани и дори височината на планинските върхове. Направо можеш да ги прехвърлиш от пети клас в седми!

А къде да прехвърлиш осми или десети клас? Там — във всички съседни класове — също ставаше нещо невероятно. Щом учителите отваряха уста, учениците веднага викаха: „Знаем! Знаем!“ Колко шестици се появиха този ден в бележниците — нямат чет! А един осмокласник каза, че знаел наизуст романа в стихове „Евгений Онегин“, и започна да декламира. Той казваше стиховете наизуст чак докато изби звънецът и дори се обиди, защото не бе свършил: на четиристотин двадесет и петия ред прекъсна…

През последния час изведнъж от само себе си затракаха капаците на чиновете, замигаха лампите, зазвъня кой знае защо звънецът. Изпопадаха картите от стените, затъркаляха се по пода глобуси — децата се спуснаха да ги събират. Но какви занятия може да има, щом звънецът дрънчи непрестанно.

А под прозорците се бяха събрали малчугани, които още не бяха дори първокласници, скачаха на един крак и викаха:

Да учиш, е скучно

за теб и за мен.

Тогава играйте!

Играйте цял ден!

Два часа учителите обсъждаха в стаята си поведението на своите ученици. Тях, разбира се, ги радваха шестиците. Но откъде знаеха децата всички уроци, дори онова, което не бяха минавали? Не можеха за една вечер да изучат учебниците от кора до кора!

— Ако продължават така и по-нататък, ние не сме им нужни — пошегува се историкът.

Учителите се усмихнаха. На масата пред тях лежаха сините обвивки. Някой взе една от тях и прочете на глас:

— „ВСИЧКО ЗНАМ“. Наистина, странно съвпадение!

— Какво общо има тук шоколадът, лунадът, марсиадът — не мога да кажа точно как се нарича това! — заяви строго директорът. — Ако знанията можеха да се получават с лунад-шоколад, ние отдавна нямаше да работим тук, а в шоколадена фабрика. Но нека видим какво ще стане в класовете утре.

А утрешният ден в училище се оказа най-обикновен ден, дори по-лош от обикновения. Никой от учениците — от първи до десети клас — не си беше научил уроците. Този път нямаше лунад под чиновете. Ето защо в класните дневници само за един ден бяха поставени сто осемдесет и седем двойки и една тройка. Тройка получи петокласникът Вова Коробков, който с мъка си спомни реките в Азия.

Както е известно, вчера вечерта Вова се мъчеше да се избави от лунада, докато капна от умора. Но се постара да не говори, прочете една страница от учебника по география и нещичко запомни. А през нощта си върза устата с пешкир.

След часовете Коробков потърси в двора Максим, който играеше с приятелите си, и го помоли да му открие тайната — как да се избави от лунада. Той разказа как е страдал цялата вечер, как е спал със завързана уста, как ненавижда тоя лунад — и Максим се смили над клетия Коробков.

— Опитай се да кажеш така — предложи му Максим и се смути, като си представи, че сега го слуша тайнственият Автук, същият оня Автук, който за наказание свали от него летящата панделка. — Опитай се да попиташ: „Защо лунадът може всичко?“ Хайде!

— „Защо лунадът може всичко?“ — повтори пребледнелият Коробков.

— „Защо може всичко на света?“, „Защо ми е нужен?“

— „Защо ми е нужен?“ — като ехо повтори петокласникът и учудено погледна празната си длан. Пъхна ръка в джоба си и подскочи на място. — Ура, лунадът изчезна! — развика се радостно Коробков. — Ура, аз съм свободен! Благодаря ти, Максим! — И побягна.

„Щастлив човек!“ — помисли си Максим за него и въздъхна.

А кой ще му подскаже на него, на Максим, как да помогне на своя приятел?

Скоро след това той попита баща си:

— Какво трябва да прави човек, за да порасне?

— Всяка сутрин да яде каша — пошегува се баща му.

— Не питам за кашата, а най-сериозно.

— Трябва да прави гимнастика, да се занимава със спорт.

— Ами ако човек изобщо не расте? Минава година след година, а той все си е такъв.

Баща му внимателно го изгледа и каза:

— Знаеш ли, ти си типичен Максим Защото. — А какво значи ти-пи-чен?

— Ти, както и много други деца, непрекъснато задаваш въпроси, на които е много трудно да се отговори.

„Да — каза си Максим, — никой не може да отговори на най-простия въпрос. Нито на Земята, нито в СТРАНАТА НЕ ПИТАЙ ЗАЩО…“