Евгений Велтистов
Гум-гам (8)

Нищо не знам

Неприятностите в живота на Вовка Коробков започнаха от това, че вчера се успа и пропусна два часа. Вечерта Вовка подслуша разговора на малката си сестричка Альонка с приятелката й: те говореха за някакъв Гум-гам, за неговите чудеса и за това, че през нощта ще има празник на децата. Вовка също не си легна да спи, стоеше в тъмната стая до прозореца и гледаше към двора, а когато вратата хлопна и Альонка изскочи навън, Вовка хукна подир нея. Вовка беше дребен на ръст и никой дори не би предположил, че е в пети клас, а на синята поляна гледаше да бъде по-далеч от Альонка. Няма нищо чудно, че сутринта Коробков се успа и закъсня за часовете.

Той пристигна в училище, когато беше междучасие. Наобиколиха го другарите му.

— Да не си болен, Вова? Ана Семьоновна вече пита за теб, а никой не знаеше защо те няма.

— Момчета — каза шепнешком Вовка. — Сега мога и да не си уча уроците. Аз мога всичко. — И той разказа на приятелите си за нощния празник и им показа лунада с тайнствените думи: „Всичко мога“.

Звънецът би и Вовка си седна на чина. Той сви глава между раменете си, когато учителката влезе в клас. Но тя веднага го забеляза.

— Вова Коробков, защо закъсня днес? — попита Ана Семьоновна.

Коробков стана. Тридесет глави се обърнаха към него — чакаха какво ще отговори. Вова гледаше към бялата стена, а виждаше кръглата луна с отчупено крайче.

— Бях на рожден ден на един приятел — започна бавно Вова — и се успах. Той въздъхна с облекчение, защото половината от казаното беше истина.

— А защо майка ти не те събуди?

Вова ясно видя как майка му го буди сутринта, а той рита и вика: „Днес нямаме часове!“ Хубаво се подреди… Сега целият клас ще му се смее.

— Ами и тя се успа — каза той и се изчерви.

Учителката поклати глава:

— Следващия път, когато идеш на рожден ден, си лягай, моля ти се, по-рано. Виждаш ли какво става? Сигурно и уроците не си научил?…

— Научил съм ги! — радостно отговори Коробков.

— Добре, добре. Кажи тогава наизуст стихотворението — помоли го Ана Семьоновна.

Коробков застана с лице към класа и се изкашля. Другото как да е, но стихотворението го знаеше и затова ще го издекламира високо, с пълен глас. И той започна:

Лятото настъпи,

пожълтя тревата.

С голи клони махат

тъжно дървесата.

Коробков декламираше изразително и не разбра защо децата започнаха да се усмихват.

— Есента… Есента… — зашепнаха те.

— Ти сгреши. „Есента настъпи“, а не лятото — поправи го учителката.

— Ами да, есента настъпи — спомни си Вова. — Отначало ще го кажа, Ана Семьоновна.

Но за свое учудване, Вова отново каза:

— Лятото настъпи… — и се запъна. Той си повтаряше наум: „Есента… есента настъпи…“

После замълча и направи крачка напред:

— Лятото настъпи!…

Класът се разсмя.

— По-тихо, по-тихо! — успокояваше ги учителката.

Вова си спомни за всемогъщия лунад, отчупи в джоба си едно парченце и го пъхна в устата си. „Аз знам стихотворението — повтаряше си той. — Ще го кажа без лятото.“

— Не дъвчи, Коробков! — обърна се учителката към него.

— Аз не дъвча, Ана Семьоновна. Ей сега ще го кажа правилно. Може ли за последен път?

Учителката кимна и Коробков се хвърли в последния бой.

Есента настъпи,

зеленей тревата.

И тръбят унило

слонове в гората.

Вова уплашено млъкна. Какви слонове? Той самият не разбираше какво говори.

— Седни си, Коробков — каза огорчено учителката.

Вовка си седна на чина като попарен. Лято, есен, слонове — всичко се беше объркало в главата му. Той дори не чу звънеца.

— Е какво, не помогна ли вълшебният ти лунад? — попитаха го другарите му, като го извикаха в ъгъла.

— Той не е вълшебен. И само ме обърка!

Вовка се ядоса, извади лунада, смачка го с тока си, изтича до прозореца и го хвърли долу.

— Край — въздъхна той с облекчение, пъхна ръка в джоба си и извади оттам нов кръгъл лунад.

Децата го гледаха учудено. Лунадът беше ненахапан и неначупен. И на синия станиол блестяха същите думи: „ВСИЧКО МОГА“.

— От него не можеш да се отървеш — махна с ръка Вовка. — Ако искате, вярвайте, ако не искате — недейте.

В часа по география Коробков каза, че Волга се влива в Тихия океан, и получи двойка. А когато учителят диктуваше домашното, Вовка забеляза, че е написал в бележника си: „Да се научат реките на Луната.“ Той зачеркна думата „Луната“ и искаше да напише „Азия“, както беше казал учителят, но ръката му отново написа „Луната“.

Тогава Вовка за последен път изпробва силата на своя лунад. Спомни си, че когато се объркваше със стихотворението, глътна късче от него, но пошепна съвсем не тези думи. А трябваше да каже така: „Аз искам да играя на стихотворение.“ Вовка сърдито погледна бележника си: „Да се научат реките на Луната“, изяде целия лунад и пошепна:

— Искам да играя на география.

Още щом каза „р-раз!“, чинът му изведнъж излезе встрани от редицата и потегли към черната дъска.

— Коробков, какво правиш? — учудено попита учителят.

Вовка мълчеше. Той не помръдваше от мястото си — чинът самичък се плъзгаше. И децата притихнаха, вперили очи във Вовка.

— Коробков, спри! — строго го предупреди учителят и прегради пътя на чина. Но беше принуден да отстъпи — Вовка се движеше право към него.

Чинът с петокласника Коробков обиколи катедрата, а после се покатери по стената, където висеше географската карта. Той се движеше по континентите и океаните и Вовка започна да се усмихва: стори му се, че се катери по истински планини, плува по истински морета. Чинът тихичко слезе от стената на пода и застана на мястото си.

Учителят се приближи и хвана Вовка за ръката.

— Коробков, да идем в учителската стая.

Петокласникът заплака. Той плачеше не защото се страхуваше от учителската стая, а защото нищо не разбираше от цялата тази история със стихотворението, с географията и с лунада.

Ана Семьоновна седеше на дивана в учителската стая и спокойно гледаше към влизащите. Географът обясни какво се е случило. Ана Семьоновна стана от дивана.

— Не плачи — каза тя на Вовка. — И разкажи всичко поред.

— Ами Гум-гам е виновен. И Кри-кри. И аз също… — каза хлипайки Коробков.

— Кой Гум-гам? — учуди се Ана Семьоновна.

Вовка се успокои и разказа всичко от самото начало.

Учителите мълчаха. Мълчеше и Вовка.

— Да-ак… — само можа да каже географът. Всичко това приличаше на измислица, ако той самият не беше видял как чинът с ученика се движеше по стената. — Хайде, покажи си лунада.

Географът повъртя в ръката си кръглото синьо блокче, прочете тайнствените думи на обратната страна, усмихна се и върна лунада на Коробков.

— Върви си, Коробков, вкъщи — каза Ана Семьоновна. — Почини си и си научи уроците за утре.

Коробков въздъхна и излезе. Ана Семьоновна сложи тетрадките в чантата си и каза на географа:

— Нищо не разбирам. Ще ида да поговоря с децата.

Учителката завари в беседката почти цялата компания: Миша, Сергей и Зайко. Те си похапваха лунад.

— Кой от вас е Петя Зайчиков? — попита Ана Семьоновна.

— Аз! — скочи Зайко от пейката.

— Кажи, Петя, какво прави тази нощ?

— Как какво? Спах — отвърна Зайко.

— Цяла нощ ли спа?

— Цяла нощ и цяла сутрин. Вярно ли е, Миша? Ти ме събуди.

— А ти, Миша, доволен ли си от синия камък, който получи? — обърна се учителката към Миша. — Макар че го получи, струва ми се, не ти, а Максим.

— Но кой ви каза за камъка? — наостри уши Миша.

— Едно момче.

— Ученик ли?

— Ученик.

— Сънувал е всичко това вашият ученик — отговори мрачно Миша.

Когато Ана Семьоновна каза довиждане на децата и си отиде, Сергей пошепна:

— Учителка… Веднага я познах: очите й строги, в ръцете — чанта. И аз излъгах, защото някой се е изпуснал за нашата игра.

— Лошо стана — разстрои се Миша. — Излъгахме не кого да е, а учителката.

— Да, лошо стана — потвърди Петя. — Хайде да идем в училището, всичко ще разузнаем…

Пред входа на училището децата шумят. Никой не иска да си отива вкъщи. Тридесет свидетели от пети „а“, прекъсвайки се един друг, разказват за чина на Коробков. Дори седмокласниците не се разотиват, много им харесва как Коробков съчинявал стихотворения на дъската.

— Ей, дечковци! — извика един седмокласник, когато видя тримата приятели. — Нямате ли излишен лунад? Поздравете Гум-гам!

— Предател е този Коробков! Дрънкало! — говореха момчетата, връщайки се в беседката. — Ама и ние сме едни зяпльовци, не подозирахме… Сега всички знаят. Ех, няма го Гум-гам, той щеше да измисли какво да направим. Само да каже „р-раз!“

И отново момчетата се убедиха в могъществото на космическия пътешественик: в същата минута пред тях се появиха Гум-гам и Максим. Наистина Сергей, Миша и Зайко не знаеха, че техните приятели току-що се бяха спасили от голяма опасност. И сега нова неприятност — предателството на Коробков!

Вие помните ли как се разсърди Гум-гам? Той много мрачно предсказваше какво ще стане по-нататък. Родителите, научавайки за нощния празник, ще забранят на децата си да излизат от къщи. Учениците, още щом Гум-гам се появи в двора, ще започнат да задават глупави въпроси, от които му бучи главата. А учителите ще поискат да разберат всички тайни.

— Къде ми е стълбата? — попита мрачно Гум-гам. — Аз, струва ми се, ти я подарих, Максим?…

— Не си отивай! — развикаха се в един глас момчетата.

— Ние ще вземем лунада от Коробков! — предложи Зайко.

— Сега не само Вовка, а и цялото училище знае за нашите игри — напомни Максим. — И всички искат лунад.

Изведнъж Гум-гам се усмихна и плесна с ръце.

— Оставам! Великият Фантазьор както винаги ни спаси: измисли чудесна игра. Ние ще играем на училище и ще почерпим всички ученици с лунад. Разбирате ли ме?

— Не-е-е! — извикаха децата.

— На този лунад ще бъдат написани съвсем други думи — продължи Гум-гам: — „ВСИЧКО ЗНАМ“. За учениците е много важно всичко да знаят. Сега те всичко ще знаят и ще забравят за нас.

Гум-гам пощракваше с пръсти и очите му блестяха: той вече си представяше какво ще се случи в училище.

— А Коробков също ли ще получи нов лунад? — попита Максим.

Гум-гам се намръщи.

— На неговия лунад пише: „ВСИЧКО МОГА“, а това е съвсем друго нещо. Той искаше да ме излъже. Но не е така лесно да се излъже Гум-гам. Вовка Коробков още ще се помъчи със своя лунад!