Евгений Велтистов
Гум-гам (7)

Не питай защо

Той стоеше сред широка стая, присвил очи от необикновено ярката светлина. Като се вгледа, досети се, че стените са прозрачни и лъчите на синьото слънце изпълват цялата стая: струваше му се, че ако се отблъсне лекичко от пода, ще увисне, ще заплува в синкавата безтегловност… После видя, че навсякъде по пода са разхвърляни кутии, сандъци, куфари.

Максим нерешително пристъпи напред, но някой го хвана за ризата. Момчето трепна и се озърна.

Странно същество, също като раздърпана желязна метла, го опипваше с гъвкавите си пръти, а едно черно оченце го гледаше втренчено в лицето. „Край — реши Максим, — ей сега това страшилище ще зареве: «Не питай защо!» и ще ме повлече към тъмното подземие.“

Неочаквано се разнесе приятен звън: „Едно, две, три — ела за игри…“ Навярно така гостоприемно проскърца вратата.

А след това се чу познат глас:

— Ей, Вертун, скоро на мястото си! Колко се радвам, че дойде, Максим! Много ми доскуча без тебе.

Прътите, които държаха Максим, се отпуснаха и гъвкавият Вертун отскочи към ъгъла.

Гум-гам тичаше из стаята, отразявайки се в прозрачния под. Човек можеше да помисли, че тези две синелики момчета бързат да стиснат ръката на госта.

— Добро утро, Гум-гам! — каза Максим. Той също беше радостен, че с приятеля му не се е случило нищо лошо.

— Ти позна — усмихна се Гум-гам, — при нас винаги е утрин. — И той посочи към прозореца, където светеше синьото слънце. — От сутрин до вечер е само утрин… А пък ти си юначага! — Гум-гам го тупна по рамото. — Кажи ми честно: не се ли страхуваше?

Максим си спомни как нещо го преобърна във въздуха и как видя близките звезди.

— Малко се страхувах — призна си той. — Но ще свикна.

— Обичам смелите хора! А ти какво подслушваш? — обърна се Гум-гам към Вертун. — Ех, Вертун, ти съвсем остаря, взе Великия Фантазьор за някакъв глупав прахогълтач…

Вертун нещо изписка в отговор.

— Още минута и щеше да отмъкнеш моя приятел… — мръщеше се Гум-гам. — Ще трябва да те сменя.

Максим нищо не разбираше: какъв е този прахогълтач, защо Вертун иска да го отмъкне? Но всичките пръти на Вертун трепереха и Максим го съжали.

— Аз съм си виновен — усмихна се той на приятеля си. — Не се сърди, Гум-гам. Аз не казах кой съм. — И протегна ръка към Вертун: — Казвам се Максим.

Вертун внимателно стисна ръката на момчето и изписка:

— Само щом извикаш „Вертун!“ — и начаса съм тук. — И Вертун избяга, поклащайки се на гъвкавите си пръти.

— Ние играехме на летящи прахогълтачи — кимна Гум-гам към разхвърляните кутии. — Когато има много прах, пускам прахогълтачите.

После изведнъж се спъна в някакво сандъче и се разсърди:

— Ти вечно ми пречиш! Вертун, хвърли го в сметопровода!… Това е музикален умивалник — поясни той на госта си.

— Защо го изхвърляш? Той е съвсем нов! — учуди се Максим.

— Глупости! — отвърна безгрижно Гум-гам. — Ако потрябва, ще поръчам друг, с песнички.

Вертун, избутвайки с гъвкавите си пипала умивалника, го натика зад вратата.

— Колко скучни неща има в тази къща — оплакваше се Гум-гам. — Ако не измислиш нови, може да умреш от мъка… Например знаеш ли какво изобретих наскоро? Изтрийнос! Хитро нещо. Искаш ли да ти го покажа?

Максим кимна. Той мислеше, че изтрийнос е някаква летяща или по хитър начин изскачаща от джоба носна кърпа, ала това се оказа дъска, разграфена на квадратчета и с две копчета. Гум-гам натисна едното копче и на дъската се появи кръстче, натисна другото — и на дъската изникна колелце.

— Ясно — каза Максим. — Игра на кръстчета и колелца.

— Как се досети? — учудено възкликна Гум-гам. — Ах, да, съвсем забравих, че видях тази игра във вашия двор. Там две момиченца я рисуваха на асфалта. А сам измислих изтрийнос! Той е ужасен хитрец — когато губи, винаги вместо кръстче рисува нула.

Гум-гам чукна по копчето и замислено каза:

— Разбира се, че си прав, Максим — това е стара игра, време е да се изхвърли… Затова пък — той се усмихна, като си мислеше нещо, — затова пък не можеш да отгатнеш с каква буква започват всички неща в тази къща!

Максим учудено се озърна, разглеждайки непознатите вещи. Някои от тях наистина вече знаеше: прахогълтач, изтрийнос…

— За нищо на света няма да отгатнеш! — тържествуваше Гум-гам — най-сетне беше предложил на приятеля си интересна игра. — Да вървим, ще ти покажа!

Какви ли неща нямаше в къщата на Гум-гам! Машини за миене на лицето, на зъбите, за избърсване, които свирукаха маршове, машини за сресване и за гимнастика — с весела музика; механични четки за скафандър, за шлем, за обувки — мъркащи като котараци; телевизори от всички фасони — колкото стена и джобно огледало, екрани за умивалника, за таблите на леглото, за масите; дори чаени чашки с екран вместо дъно. Всички тези неща странно оживяваха и още щом Гум-гам и Максим се приближаваха до тях, започваха да повтарят: „Включи ме… Включи ме…“

Приятелите стояха пред шкафа. Наглед шкаф като шкаф — най-обикновен, двукрилен. Но изведнъж вратичките се отвориха широко и Максим, неочаквано за самия него, се озова в шкафа. Той моментално се преобърна в тъмнината, излезе и се видя в дрехи на пожарникар — в огледалото, разбира се, което почтително държеше Вертун. После Максим излизаше от шкафа с дрехи на лекар, ловец, шофьор, продавач, а когато играта му омръзна, той се обезпокои:

— Как ще се върна вкъщи? С пагоните или как?

Той беше в униформа на млад барабанчик, ушита точно по неговата мярка.

— Лесна работа — махна с ръка Гум-гам. — С какво беше облечен? С риза и панталони ли? Ей сега ще ги получиш.

И Максим излезе от шкафа с нова риза и нови панталони.

— Е, отгатна ли? — попита хитро Гум-гам.

Максим погледна към забавния шкаф-облекалня и нерешително каза:

— Сигурно всички започват с „В“.

— Ето че не позна! — заплеска с ръце Гум-гам. — Всички те са машини. И всички започват с „М“. Милион различни „М“!

— А защо тогава шепнат: „Включете ме…“

— Имаш право — съгласи се Гум-гам. — Всички са едни такива досадници…

Максим съжали приятеля си: цял ден стои вкъщи и натиска милиони бутончета. Ако не беше верният Вертун, Гум-гам нямаше да има нито една свободна минута.

— Вертун — извика Гум-гам и Вертун веднага се появи. — Изхвърли ги всичките!

— Всичките ли? — изписка Вертун.

— Всичките, всичките до една! — Гум-гам въздъхна с облекчение и се засмя, измислил как да се избави веднъж завинаги от милионите досадни бутончета. — Докато трае почистването, може да си поиграем с тебе, Максим. Хайде на улицата!

Гум-гам се затича през стаята, а Максим — подир него. Като тичаше, Максим се удари с рамото в шкафа и извика:

— Вертун, изхвърли го!

— Браво, Максим! — похвали го стопанинът. — Така му се пада, щом се блъска!

Гум-гам подскочи към прозрачната стена и тя със звън се разтвори. Откри се синьо, синьо като морето безкрайно небе. В това небе пърхаше нещо пъстроцветно — пеперуди или птици, Максим не можеше точно да различи и примигаше от необичайно заслепяващата го светлина. Той погледна надолу и не видя нито улица, нито двор, нито изобщо някаква земя. Това беше така необичайно, че Максим уплашено се дръпна от широко отворената стена.

— Как искаш да се разхождаш? С чадър? На облак? Върху пъстроцветна полянка? — питаше го Гум-гам.

— Не… знам… — отговаряше смутено Максим.

— Ей сега ще измисля нещо интересно — обеща приятелят му.

Зад гърбовете им Вертун изхвърляше последния прахогълтач.

— Не съжаляваш ли? — сепна се Максим. — Как ще се миеш, как ще обядваш, как ще се обличаш?

— Не се тревожѝ — отговаряше разсеяно синеликото момче. — Автук ще направи нови машини.

— Автук ли? — Максим повтори странното име. — Струва ми се, че още не съм виждал Автук.

— Не сме влизали в тази стая — каза спокойно Гум-гам. — Моят Автук прави всичко на света. Всяка машина — за една секунда. Погледни — ей сега ще поискам нещо, което още никой го няма. И веднага ще го имам. Ей, Вертун, донеси ми летящи панделки!

Вертун веднага донесе две бели ленти.

— Защо са ни? Да не сме момичета? — възмути се Максим, досещайки се, че лентите могат да станат на панделки.

— Няма да съжаляваш — сияеше Гум-гам, завързвайки панделката на главата на Максим. — Аз още не съм виждал нито едно момиче, което да лети с панделки. Мое изобретение… — скромно добави той, като взе и за себе си също такава панделка.

— Нима ще полетим? — попита учудено Максим, опипвайки панделката си, която едва се крепеше на темето му.

— И още как! — възкликна Гум-гам и го поведе към отворената стена. — Не се страхувай, няма да се развърже. Р-раз! — и се гмуркаш.

Гостът се дърпаше, недоумявайки как може да лети с някаква си глупава панделка. Тогава Гумтам лекичко го бутна по гърба.

Максим ахна, политайки от корниза, пошепна задъхано „р-раз!“ и увисна във въздуха. Той почувства странна лекота, сякаш се гмурна в река, замаха радостно с ръце, зарита с крака. А до него сякаш плуваше Гум-гам и го викаше: „Хайде, след мен!“ Над главата му, над щръкналата му коса, се въртеше от само себе си мъничка бяла перка.

Сега Максим видя града, в който живееше неговият приятел. Отляво и отдясно, отгоре и отдолу висяха огромни разноцветни къщи балони. Впрочем къде беше „ляво“ и къде „горе“ Максим не можеше точно да каже, премятайки се в синкавите вълни. Едно беше ясно: във въздушния град нямаше никакви улици. Срещу нашето момче се носеше нещо много шарено, въртящо се и той едва успя да завие встрани, а като се вгледа, разбра, че това е пъстроцветна полянка.

— Току-виж ме ударило и ми излязла цицина… — измърмори Максим, когато забеляза едно летящо дърво с дебели клони.

— По-внимателно! — извика Гум-гам, приближавайки се до него.

— Виждам — отговори Максим, изви се като риба, провря се между зелените клони и въздъхна: — Опасно за живота… И как ходят тук пешеходците? — попита той, забравяйки, че сам размахва нозе във въздуха.

— Всички си стоят вкъщи — отговори Гум-гам.

— При вас никой ли не се разхожда? — учуди се Максим.

— Тук не обичат да се разхождат — каза тъжно Гум-гам.

— А през празниците? Нали в празнични дни винаги се разхождат по улицата. На гости поне ходят ли?! — възмути се Максим. — Нима не е интересно да отлетиш на рожден ден при някого?

— Разбира се, че е интересно — съгласи се Гум-гам. — Да не мислиш, че тук има само скучни хора! — добави той. — Аз и моите приятели се разхождаме, когато си пожелаем — ние сами си измислихме камъка на пътешествията.

Те прелетяха под арката на дъгата, която, изглежда, стоеше здраво на мястото си в този плаващ ведно с вятъра въздушен град.

— Искаш ли да се плъзнем по дъгата? — предложи Гум-гам на приятеля си. — Ще ти хареса…

В отговор Максим загреба с ръце във въздуха, излетя върху блестящата дъга и преобръщайки се на гръб, реши: „Ще се спусна по червената пътечка.“ В същия миг той се плъзна надолу много по-бързо и по-плавно, отколкото по заледената пързалка, и сноп огнени искри го заслепиха така, че сълзи бликнаха от премрежените му очи. Хоп! — и той вече се люшка в сините вълни, усмихва се щастливо и си мисли: „Ако кажа на мама, че съм се пързалял по дъгата, тя ще възкликне: «А-а, знам аз как е станало: легнал си по гръб и си се спуснал надолу…» Не, съвсем не е така! Когато чувстваш бързото плъзгане, когато гледаш блестящите покриви на къщите и цялата дъга като лъч на прожектор те удря в очите, а после, когато се опитваш да си поемеш дъх, гълташ през устата хладния синкав въздух — това съвсем не е само да се спуснеш надолу, това е пързаляне по истинска дъга…“

Максим отвори очи. Гум-гам се рееше наблизо със скучаещо лице.

— Ти защо не се пързаляш? — попита го Максим.

Гум-гам махна с ръка и нищо не отвърна.

— Може би ти е домъчняло за твоите машини? — попита дяволито Максим.

Гум-гам се нацупи и дори легна по гръб, с ръце на гърдите, давайки на приятеля си да разбере, че въпросът му е съвсем неуместен, просто някакъв невероятно глупав въпрос.

— Може би те боли глава? — продължаваше Максим.

— Не ме боли.

— А може би искаш да поиграеш с мен?

— Искам! — изведнъж подскочи от радост Гум-гам.

— Тогава, хвани ме!

И Максим бързо загреба с ръце и крака като плувец, чувайки как приятелят му се смее от удоволствие. Без да му мисли много, той полетя — не оглеждаше пътя, просто накъдето му видят очите, — после се озърна и като забеляза една кръгла къща, реши да се скрие зад нея. Но Гум-гам беше съвсем наблизо, почти бе уловил съперника си за петите, когато Максим, ловко извивайки се, излетя нагоре и си удари главата о нещо меко.

От две различни страни долетяха два възгласа:

— Хванах те! — викаше Гум-гам и държеше в едната си ръка сандала на Максим.

— Какви са тези глупави шеги?! — питаше с дрезгав глас някой друг.

Главата и раменете на Максим стърчаха от един бял облак, върху който седеше старец с далекоглед в ръка.

— Нима се свършиха свободните места, че трябва да безпокоите този спокоен облак? — говореше старецът, като повдигаше рунтавите си вежди. — Ти какво правиш тук?

— Разхождам се — отвърна Максим, чувствайки се не съвсем удобно в това странно положение. — А вие какво правите?

— Отдавна не съм виждал момчета, които да се разхождат самостоятелно — сякаш на себе си каза старецът. — Нима ще разбереш, момченце, защо съм на облака?

— Ще разбера — каза Максим.

— Аз се мъча да проумея как е устроен светът — отвърна старецът.

— Значи вие гледате от облака с далекоглед? — помисли си на глас Максим.

Аз изучавам всичко, което е около мен.

— А как е устроен светът? — заинтересува се момчето и изведнъж извика: — Ох!

— Какво е това „Ох!“ — сепна се старецът.

— Извинете, нищо. — Максим се досети, че Гум-гам го дърпа за крака. И макар че го беше гъдел, повече не извика, за да не отвлича вниманието на наблюдателя с далекогледа. — Извинете, как е устроено всичко?

— Аз не мога да отговоря на твоя въпрос.

Старецът доближи далекогледа до окото си.

— Какво виждате? — попита бързо Максим. Той чувстваше, че приятелят му го дърпа с всички сили.

— Виждам само синкаво пространство и никъде не виждам земя — подхвърли през рамо наблюдателят.

— Желая ви да откриете Земята! — извика момчето, измъквайки се от облака.

— Ти толкова дълго разговаря, че съвсем забрави за играта! — обидено забеляза Гум-гам. — Вземи си сандала.

— Разпитвах го — започна да разказва Максим, опитвайки се да седне във въздуха и да си закопчее сандала. — Разпитвах го, а той гледаше през далекогледа.

— И отговори ли ти на въпросите?

— Не. Той съвсем не може да намери Земята.

— Така си и мислех — каза Гум-гам. — Дори мъдрият учен е забравил всичко и нищо не знае.

„Та ето каква била тази СТРАНА НЕ ПИТАЙ ЗАЩО — помисли си Максим. — Тук никой нищо не знае. Сигурно отдавна, много отдавна всичко са забравили. А може би всичко знаят, но не искат да говорят? Играем заедно с Гум-гам, виждам неговата страна, а съвсем не мога да разбера, защо тя е НЕ ПИТАЙ ЗАЩО?“

И той се обърна към приятеля си:

— А вие имате ли изобщо земя? Или само въздух?

— Струва ми се, че имаме — измърмори Гум-гам. — Чувал съм, че имаме. Някъде долу. Казват, че там имало диви гъсталаци, страшни зверове… Но точно не мога да ти кажа — въздъхна Гум-гам. — На земята никой не е бил…

— Здравейте! — извика някой отгоре.

От синия облак, който преминаваше покрай тях, някой провесваше глава. Максим позна Кри-кри.

— Какво правиш там? — попита Гум-гам по-големия си брат.

— Умирам от скука — отговори Кри-кри. — Приличам се на слънцето и за нищо не мисля. А вие?

— Ние играем на гоненица! — извика Максим.

— На гоненица ли? Какво е това гоненица? — И Кри-кри се приповдигна на облака си.

— Ей сега ще видиш — обеща Максим. — Хайде, Гум-гам, качвай се на другия облак!

— Защо?

— Как защо? Ще гоним Кри-кри на облака!

— Това се казва игра! Гоненица-хващаница — засмя се Кри-кри и помаха с шлема си. — Хайде, опитайте се да ме настигнете!

А Гум-гам вече беше оседлал малкото гълъбово облаче и викаше на приятеля си:

— Насам!

И още щом Максим седна до него, гълъбовото облаче се стрелна подир синьото. Максим се настани зад Гум-гам, хвана го през кръста, като поглеждаше иззад гърба му — толкова мъничко беше това облаче. А Кри-кри тичаше от единия край на своя син облак до другия, озърташе се и потропваше с крак: „По-бързо, по-бързо!“

Колко приятно беше да препускат върху облака! Той летеше във въздушните вълни, плавно заобикаляше къщи, дървета, насрещни облаци и малко по малко настигаше Кри-кри.

— Дръж се, Кри-кри! — ликуваше Гум-гам. — Ей сега ще те хванем и тогава ти ще ни гониш!

— Няма да ме хванете! Ей вие, бавноходци! — отговаряше им Кри-кри.

Синьото облаче литна настрани, а гълъбовото пропадна в някаква тъмна яма и увисна на едно място. Максим сякаш изведнъж оглуша — такава тишина настъпи. Той вдигна глава и видя как синият облак бързо отплава нагоре с танцуващата фигурка на Кри-кри.

— Какво стана? — извика Максим, тупвайки приятеля си по рамото, но не чу гласа си.

Гум-гам се обърна и замърда беззвучно устни. Досещайки се, че неговият спътник нищо не разбира, Гум-гам извади бележника си, написа на него нещо с молив и го подаде на Максим.

„Тукъ времету прави крък“ — прочете Максим израза, който го учуди със своята загадъчност — граматическите грешки той не забеляза.

„Какъв кръг?“ — надраска в отговор Максим и подаде бележника на спътника си.

Гум-гам изразително повдигна рамене: той не отговаря, така да се каже, за странните шеги на времето в своята страна.

„Какво ще стане сега?“ — попита Максим с криви букви на ново листче.

„Ще почаками, докату времету се превърне на вятър“ — написа Гум-гам не по-малко загадъчно изречение.

Те висяха неподвижно в тъмна яма. Нейде в далечината смътно се провиждаха куполи. Отгоре вторачено гледаше ококореното око на Слънцето. Нищо не прелиташе наблизо.

„Какво представлява времето? — запита се момчето. — Секунди, минути, часове? При нас времето върви спокойно, без да спира. Стрелките на часовника се движат в кръг, времето тече като река — ден подир ден. А в този кръг на времето е като в празна бъчва: нищо не виждащ и нищо не знаещ. Може би кръгът се върти на едно място, тогава може да си стоиш тук цял ден, цяла година или цял живот?“

— Гум-гам! — извика с цяло гърло Максим, забравяйки че това е безполезно.

Той измъкна бележника от приятеля си и бързо написа:

„Хайде да си направим платноходка.“

„Каква платноходка?“ — написа с почуда моливът на Гум-гам.

Максим се изправи на крака, съблече си ризата и с жест показа на Гум-гам как трябва да се държи за ръкавите, за да се получи платноходка.

Като същински корабокрушенци те застанаха накрая на гълъбовия облак, опъвайки спасителното платно. Ръцете им вече се умориха да го държат, когато платното изведнъж трепна, опъна се и облакът бавно потегли от мястото си.

Все по-бързо и по-бързо се плъзга облакът! Платното просто се изтръгва от ръцете им! Сега вече може да си облече ризата, да поседне.

Приятелите навлизат в синкавия простор на небето. И точно пред себе си виждат танцуващия върху облака Кри-кри. Гледай ти! Оказва се, че Кри-кри не е успял да избяга, докато са се въртели в тъмния кръг на времето. И сякаш не забелязва, че неговите преследвачи са изчезвали и отново са се появили. Той е съвсем близо до тях, маха им с ръка, дразни ги:

— Ех вие, бавноходци!

— Ти си бавноходец! — изрева като слон Гум-гам, учудвайки се на дебелия си като от бурия глас.

— Дръж го! — крещи Максим и се радва, че най-сетне може да вика и да чува всички звуци на света. — Няма да ни избягаш, Кри-кри!

Кри-кри дори се уплаши. Той се хвърли по корем върху облака и зашляпа с ръце: „По-бързо, по-бързо!“ Гоненицата продължаваше.

Дали облакът на Кри-кри се оказа по-бързоходен, или на мъничкото облаче му беше по-тежко да лети с двамата ездачи — така или иначе Кри-кри се изплъзваше от гонитбата.

Той не скриваше радостта си: подскачаше, смееше се с глас, правеше гримаси… Ето облакът му зави покрай една къща и се скри от погледите им.

Приятелите препускаха върху гълъбовото облаче, минаваха между къщите кълба и подвикваха нетърпеливо:

— Кри-кри!… Хей, Кри-кри!…

Кри-кри сякаш беше изчезнал във въздушните глъбини.

— Развали цялата игра! — ядосваше се Гум-гам.

— Сигурно е избягал толкова надалеч, че не може да ни намери — предположи Максим. — Да бягаш, е по-интересно, отколкото да гониш… Колко е часът, Гум-гам?

— Може би един. А може би пет часът. Това няма значение — лекомислено отговори Гум-гам.

— Как така? Ако е пет, мене вече отдавна ме търсят…

— Нали виждаш — слънцето си е на същото място.

— Какво от това? — попита Максим и погледна към спокойното синьо слънце.

— Нали ти казах — при нас винаги е сутрин — напомни му Гум-гам. — Все едно на кои цифри стоят стрелките на часовника. Часовникът може да върви, а времето не се движи. Времето прави кръг и се превръща във вятър. А вятърът носи със себе си къщите, дърветата, пъстроцветните градинки и нас двамата с тебе… Вярно ли е, Максим, че хората растат през нощта?

— Така е — каза убедено Максим. — Веднъж за една нощ аз пораснах с цял сантиметър. Вечерта баща ми ме измери колко съм висок, а на сутринта се получи един сантиметър повече.

— В моята страна никога няма нощ — каза печално синеликото момче.

Максим внимателно погледна Гум-гам, сякаш го виждаше за първи път. Сърцето му тревожно биеше. Той чувстваше, че ей сега ще научи нещо много важно в живота на приятеля си.

— На колко години си, Гум-гам?

— Аз ли? — Гум-гам позамълча. — Може би на десет… А ти, Максим?

— Аз съм на седем и половина. Роден съм на пети декември. А кога е твоят рожден ден?

Не помня… Последният път, когато имах рожден ден, бях навършил десет години. Но това беше много отдавна, дори съм забравил кога. Ето защо казвам: може би на десет.

Максим се уплаши. Спокойното синьо слънце гледаше студено в лицето му. В синия простор плуваха нанякъде къщите балони. И никъде не се виждаше земя.

— Ти ще идваш на всичките ми рождени дни — каза развълнувано Максим.

— С удоволствие — съгласи се Гум-гам. — Но аз не мога да те поканя на мой рожден ден. При час винаги е „днес“ и никога вече няма да бъде „Утре“. Защо така се е случило?

— Не знам — простодушно каза момчето със синьото лице.

— Дори това да е тайна — горещеше се Максим, — все пак някой трябва да я знае. И тогава нещо може да се направи…

— По-добре не питай — успокояваше го приятелят му. — Нека да се веселим.

— Знаеш ли? Сетих се! — извика Максим.

— Остави! — прекъсна го Гум-гам.

— Сетих се! Трябва да попитаме Автук…

— Мълчи! — развика се Гум-гам.

Но вече беше късно. Бялата панделка перка леко се плъзна от косите на Максим и момчето полетя като камък надолу, към обраслата с диви лесове земя, към страшните зверове, които никой никога не беше виждал.

Гум-гам дръпна панделката от главата си и се впусна след падащия си приятел. Прескочи насрещния облак и успя да го улови за ризата, а после го хвана много здраво с едната си ръка, а с другата започна да опипва джоба си. Още няколко мига — и Гум-гам извади синия камък на пътешествията и го хвърли надолу, към приближаващата се земя…

Нещо рязко преобърна Максим във въздуха и изведнъж настана тъмнина. После тъмнината се разсея и като през мъгла изплуваха лицата на приятелите му — Миша, Сергей, Зайко. Някой здраво го държеше за раменете. Беше Гум-гам. Гум-гам го пусна едва щом видя, че са преминали през космоса и са се озовали в познатата беседка — лице срещу лице с тримата приятели.

— Благодаря, Гум-гам — каза уморено Максим и въздъхна. — Колко съм тежък! — След внезапното падане му се подкосяваха краката. Той седна на пейката, примижавайки от ярката слънчева светлина. — Какво ни зяпате! — рече той на приятеля си. — Ние пътешествахме.

— Играхме на нова игра, на гоненица — уточни Гум-гам и изпитателно погледна Миша, Сергей и Зайко. — Защо така странно ме гледате? Да не би да се е случило нещо?

— Случи се! — отвърнаха в хор и тримата и един през друг заобясняваха: Вовка Коробков раздрънкал на цялото училище!… Той има лунад!

Учителката те търси, Гум-гам! Какво ще стане сега?

— Кой е този Вовка Коробков? — попита разтревожен Гум-гам.

— От пети „а“.

Гум-гам се заразхожда нагоре-надолу из беседката.

— Брей, какви умници! — мърмореше си той. — Значи учениците се бъркат в нашата игра! И искат всичко да развалят! Трябва нещо да измислим!

— Да накажем Коробков! — каза Максим и заплаши с юмрук. — Почакай, и с теб ще си премерим силите!

Никой от приятелите му, дори Гум-гам, не се досети, че Максим се заканва с юмрук на невидимия враг, който бе свалил от него летящата панделка и едва не го преби на земята.