Евгений Велтистов
Гум-гам (6)

Всичко мога

Децата спяха дълбоко. Колкото и да ги будеха майките и бабите им, те не искаха да се събуждат — ритаха, мучаха, криеха главите си под възглавниците. А когато най-сетне се събудиха, най-напред си спомниха за лунада. Кръглите блокчета с надпис на обвивката „ВСИЧКО МОГА“ бяха в джобовете им! Лунадът не беше изчезнал, макар че вчера на поляната вече бе изяден!

В много домове закуската започна с лунада.

Петя Зайчиков, обикновено спокоен и послушен, заяви на баба си, че няма да яде овесена каша.

— Хайде, Петя, само я опитай — молеше го баба му. — От овесената каша ще пораснеш, ще станеш силен. И Иля Муромец е ял овесена каша. И спортистите ядат. Дори и конете…

— Аз не съм кон — писна Зайко.

— То се знае, че не си кон — съгласи се баба му. — С мляко съм ти я сварила. Докато се сърдиш, всичко изстина. Ей сега ще ти сипя по-топличка…

Баба му взе от котлона тенджерката, гребна с лъжицата и ахна — Петьовата чиния беше празна.

— Кога я изяде? — подозрително попита баба му.

Зайко бързо закима с глава, дори се облиза. По баба му трудно се лъжеше. Тя го заплаши с пръст и му напълни чинията.

— Не те е срам! Кога успя да я пресипеш обратно в тенджерата?

Зайко послушно взе лъжицата, глътна късче лунад и пошепна:

— Р-раз!

И чинията му отново бе празна.

Баба му се обърна, видя празната чиния и повиши глас:

— Ама ти какво? С мене на котка и мишка ли ще си играеш? Няма да станеш от масата, докато не изядеш цялата тенджера!

Зайко пребледня и тихо изрече, запъвайки се:

— Р-раз!

Баба му не можеше да повярва на очите си: кашата от тенджерата изчезна. Тя дори я попипа с пръст: да, това беше същата тенджера, в която вари овесена каша.

— Благодаря ти, бабке! — извика Зайко, вече тичайки. — Изпих си чая, нахраних се!… Ура!…

А два етажа по-долу, в 101-и апартамент, където живееха братята близнаци Миша и Сергей Сомови, по това време се чуваха звуци на пиано.

Учителката Вера Ивановна, която идваше у Сомови два пъти седмично, отвори нотите и накара отначало Сергей, като по-неприлежен ученик, да седне пред инструмента.

— Изсвири гамите, а после пиесата — помоли тя.

Сергей бавно засвири гамите. Той се беше навел ниско над клавишите, сякаш носеше на гърба си тежък товар. Пиесата, то се знае, не беше научил.

— Лошо, много лошо — забеляза строго Вера Ивановна. — Сега изсвири урока.

Сергей въздъхна, сложи ръце върху клавишите и се обърна. Изведнъж телевизорът посиня, сякаш оживя, и от целия екран зазвъня будилникът: започваше предаването за деца.

— Изключи телевизора — заповяда учителката на Миша.

— Аз не съм го включвал — каза Миша и щракна копчето.

— Ясно, разбирам — твоят телевизор се включва автоматично — пошегува се учителката и Миша наведе очи. — Продължаваме, Серьожа.

Но още щом Сергей вдигна дясната си ръка, изведнъж звънна телефонът. Миша взе слушалката, извика „ало!“ и чу в отговор продължителен сигнал.

— Няма никой — вдигна рамене Миша и седна на стола.

Третият опит на пианиста също завърши несполучливо. Най-неочаквано щракна копчето на радиото. „Ни сън, ни покой в измъчената ми душа…“ — екна мощен бас.

Това беше вече прекалено! Вера Ивановна почервеня, Миша също се изчерви, макар че не беше се приближавал до радиоприемника. А Сергей толкова силно се закашля, че лицето му стана малиново.

Вера Ивановна отиде със Сергей в кухнята и му даде вода. Като се върна, тя мълчаливо извади електрическите шнурове от контактите.

— Надявам се, че вече нищо няма да ни попречи — каза сухо тя. — Продължаваме урока. Сега е твой ред. Миша.

Миша, за разлика от брат си, знаеше пиесата: той минаваше за прилежен ученик. Но сега не можеше да свири спокойно. Удари по клавишите с все сила, но не чу звук. Удари още веднъж — клавишите глухо изтракаха. Пианистът изплашено погледна учителката ой.

Вера Ивановна докосна клавишите. Инструментът мълчеше.

— Виждам, че урокът ни се провали — каза Вера Ивановна, като си слагаше ръкавиците. — Помолете родителите си да повикат майстор да провери инструмента. И запомнете: ако още веднъж се повторят такива номера, няма да се занимавам повече с вас.

— Какви номера? — попита тихо бледият Миша.

— Вие по-добре знаете какви!…

Щом учителката си излезе, братята се разбушуваха:

— Ти беше тоя, дето пошепна „Р-раз!“ — викаше Миша и заплашваше с юмруци Сергей. — А пък тя си е помислила, че аз включвам радиото. Не е честно!

— Но аз не съм включвал телевизора! — отговаряше му Сергей. — Признай си, че ти го измисли?

Миша прибра юмруците си.

— Аз те спасявах! Ти не си беше научил урока… Дали се е досетила?

— Така значи! А ти нали си го научил, искаше да се похвалиш. Дрън-дрън, а пианото мълчи. Така ти се пада, да не се мислиш за толкова умен…

С други думи братята се скараха и се разделиха. Единият отиде да се къпе на плажа, а другият си взе ските и си обу обувките. Нищо чудно: с лунад в джоба те можеха да играят на каквото си поискат.

Всички на двора видяха как Миша Сомов излезе със ските. Без да обръща внимание на подхилването, той започна да се пързаля доста умело по пясъчната пътечка, после по тревата като по сняг. Скиорът пухтеше и смешно размахваше щеки, но това беше само защото отдавна не беше тренирал, пък и слънцето приличаше съвсем не както през зимата.

А малцината, къпещи се на градския плаж, забелязаха как реката неочаквано се развълнува и бързи вълни се втурнаха към пясъка. Тук, до самата вода, някакъв чудак беше изнесъл стайната си лампа и под нея лежеше един малчуган, още необгорял от слънцето. Това беше Сергей. От време на време той хвърляше камъчета към вълните, слушаше морския прибой и съвсем не го учудваха виковете на къпещите се: „Братлета, ами че тук водата е солена!“

Ако учените от Академията на науките бяха дочули какво става в десететажния блок на улица „Гарибалди“ и около него, биха закарали в тайнствения двор всичките уреди от лабораториите си. Трудно е да се каже какви открития биха направили учените, наблюдавайки обичайните игри на децата, но науката несъмнено би се обогатила. Науката например още не познава такива случаи, когато на единия край на двора вали дъжд и слънце грее, децата скачат по гащенца във водата, а на другия край сред преспи от сняг две банди се сражават със снежни топки.

Градинските пейки бръмчаха като автомобили. Седемгодишни юначаги повдигаха с лекота над главите си ръждива ос от запорожец. А неуморният изобретател от десети апартамент — Льоша Попов — дълго оглеждаше едно парче тръба, от което искаше да измайстори ракета. Тръбата беше тясна и Льошка съвсем не можеше да се напъха в нея. Когато изстрелването се провали, изобретателят изтича зад блока и с едно махване на ръката премести дългата стрела на строителния кран. Крановикът, който обядваше долу на дъските, се задави с млякото и се покатери по стълбата да изключи стоманеното чудовище.

Единствено Максим на нищо не играеше, не дъвчеше лунад и ходеше с наведена глава из двора. Викаха му:

— Ей, Максим, ела да играем на зоопарк!

— Не искам!

— Хайде да се спускаме от височинката!

— Оставете ме на мира!…

— Защо?

— Така защото! — отговаряше Максим на приятелите си, също като Гум-гам, когато бе сърдит.

А какво значи „така защото“? Слънцето свети, защото е звезда. По чепатата топола са покарали лепкави листенца, защото е пролет. И Нина с жълтата панделка, страхопъзлата Нина, която се боеше от пеперудите, за миг отгледа от малкия слънчоглед огромна, колкото колело голяма шапка от черни семенца, защото отхапа лунад и заповяда на слънчогледа: порасни! Виж я, лющи семчици като катеричка, при това поглежда да види много ли са останали…

Всичко си има своето „защо“. Само една-единствена на света е тайнствената и непозната СТРАНА НЕ ПИТАЙ ЗАЩО…

Така размишляваше Максим и не можеше да проумее каква е тази СТРАНА НЕ ПИТАЙ ЗАЩО.

Максим непрекъснато вадеше синия камък, който проблясваше с безбройните си стени, присвиваше очи, поглеждаше го и с въздишка го скриваше в джоба си. Все пак е страшно да прекрачиш от познатия ти двор направо в космоса, да потънеш в някакъв черен кладенец със звезди… Ето го Максим, лети, разперил ръце в тъмнината, и вика: „Гум-га-а-ам! Гум-га-а-ам!…“ Викът му не се чува. Никой не отговаря…

Максим се озърна: колко е хубаво, че е на двора. Тичат край него деца, дъвчат лунад и подражавайки на Гум-гам, дръзко подвикват: „Р-раз!“

„А нали лунадът е направен в СТРАНАТА НЕ ПИТАЙ ЗАЩО?“ — помисли си Максим.

И си представи димящ казан, а около него синелики готвачи. Сипват от чувалите лунен прах… хвърлят с лопати от космическата тъмнина, изливат гърнета с течна звездна светлина… примесват прах от метеорити… Варят готвачите своето вариво, намигат си един на друг и току повтарят: „Лунад низакакво, лунад ниоткъде, лунад нитозащо…“

— От какво да се страхувам! — каза високо Максим, като се смееше над своята измислица. — Аз не съм страхливец!

Тогава си спомни колко печален беше вчера Гум-гам, когато изрече загадъчното име „Автук“. Ами ако Гум-гам случайно беше издал тайната? Ако строгият Автук го е наказал? Не, той няма да остави приятеля си в беда!

Максим повече не се колеба: извади камъка на пътешествията и го подхвърли нагоре.

Той дори не разбра какво се случи с него в следващия миг. Някаква сила го завъртя във въздуха, той видя ярки звезди и чу приятен звън. Ризата на Максим сякаш се изду отвътре с въздух.

„И аз ли пътешествам със скафандър“ — успя само да си помисли момчето.