Евгений Велтистов
Гум-гам (5)

Гум-Гам, Кри-Кри и Луната

Луната увисна над жилищния блок. Небето бе обсипано със звезди. Беше нощ.

Ако тази нощ някой се любуваше на луната или гледаше съзвездията, той би забелязал висяща в небето сребриста стълба, а на нея един странен музикант. Този музикант свиреше на малка флейта, седнал на горното стъпало на стълбата. Той свиреше, навел глава, и не падаше. Дори леко потропваше с крак, забравяйки, че не се намира на естрада. А докато свиреше музиката, в жилищния блок един подир друг гаснеха прозорците.

Ако тази нощ някой надзърнеше по другите дворове, навсякъде би видял такива чудновати музиканти. Те стояха на стълбичките си — кой високо над покривите, кой по-ниско — и свиреха на цигулки, на кларнети, на малки тръби — всеки на своя инструмент. И макар че свиреха много тихо, страдащите от безсъние заспиваха, та дори и милиционерите на поста си задрямваха, спираха фургоните, разкарващи пресен хляб, спираха на местата си нощните таксита. Когато градът се успокои, музикантите се спуснаха в дворовете, леко преобръщайки стълбите си във въздуха.

Гум-гам скочи на футболното игрище, пъхна флейтата в джоба си и подхвърли стълбата на дървото. Озърна се и… „р-раз!“ — широко се разтвориха вратите на апартаментите, затрополяха нозе по стълбищата, от всички врати изтичваха деца. До този миг те лежаха в леглата си, без да се събличат, някои дори и без да се събуват, за да изтърчат по-бързо, и чакаха кога приятелят им ще каже своето знаменито „р-раз!“ А онези, които бяха заспали, но искаха да играят, въпреки това се надигнаха от тихото „р-раз!“, излязоха на двора, мигайки с ресници и потрепервайки от хлад, и видяха приятелите си, а с тях бодрия Гум-гам, готов да играе и денем, и нощем.

На лунната светлина лицето му изглеждаше тайнствено, дрехите му блестяха от извезани звезди. Гум-гам поздравяваше с шега всяко момченце, всяко момиченце. На онези, които първи дотичваха на площадката, той казваше:

— Виждам, че много искаш да дойдеш на празника. Който играе, той не спи. Вярно ли е, Зайко?… За съжаление, Великия Фантазьор дотича на финиша едва осми…

А закъснелите бяха посрещнати с всеобщ смях, защото Гум-гам шеговито забелязваше:

— Колко жалко, всички места под елхата са заети, но ние те вземаме в играта. Завържи си лявата обувка, че ще я загубиш и майка ти няма да я намери сутринта под леглото… Всички ли се събрахте? Никой ли не се е отказал? А сега — след мен!

Те тръгнаха, притихнали и сериозни, като оглеждаха необичайно спокойните улици. Жилищните блокове дремеха с отворени прозорци. Звездното небе се беше разпростряло над покривите. Топлият асфалт си почиваше от коравите колела. Половината свят спеше заедно с този град.

Но ето че по безлюдните улици — без пешеходци и автомобили, без милиционери и лавкаджии, — по съвсем пустите улици екнаха детски гласове и смях, дочуха се леки стъпки като вятър. От всички краища на града бързаха деца към парка.

И щом децата стъпиха на поляната, изведнъж тъмните ели светнаха, под нозете заблещука синкава трева, храстите запремигаха като светулчици. Децата пристъпваха предпазливо, страхувайки се да тъпчат светещата трева. Те леко вдишваха нощния прохладен въздух, вслушваха се в звънтящата тишина, взираха се в тайнствения нощен свят, който ги заобикаляше. Всички бяха развълнувани, като в цирк, когато угасва светлината и зрителите очакват какво ще стане по-нататък.

— Вижте! Синя луна! — извика някой.

Звездите угаснаха, изгря ярка синя луна, и всички лица, обърнати към нея, посиняха.

„Какво става с мен? — питаше се всеки и поглеждаше към съседа си. — Да не съм попаднал при марсианците?“

Нещо силно изплющя и тихото небе екна. Два грамадни чадъра увиснаха над поляната. С тях като с парашути се спускаха някакви чудаци. Децата се разбягаха, правейки им място за приземяване. И ето чудаците с чадърите вече докоснаха тревата — единият със сребристозвездни дрехи, вторият — със златисти.

— Това е Гум-гам! — позна Максим звездния човек.

И децата от неговия двор подеха:

— Ура! Гум-гам!

— Кри-кри! — развикаха се от другия край на поляната. — Нашият Кри-кри! — Съседният двор поздравяваше своя цар на игрите.

Изведнъж всички започнаха да говорят, да се смеят — забравиха за странното нощно светило.

Гум-гам и Кри-кри учудено оглеждаха синеликите деца — същите като тях. Сякаш ги виждаха за първи път, сякаш и двамата бяха паднали от луната.

— Охо, колко познати имаме тук! — извика Гум-гам. — И на всички, както виждам, им е много весело.

— Сериозните хора отдавна спят — подхвана с тънко гласче Кри-кри, — а тези се смеят с глас.

Децата седнаха на тревата. Тя беше суха, остра и съвсем не миришеше както обикновената трева.

— А защо да тъгуват? — каза Гум-гам. — На всичко могат да играят. Ей, ти… — И Гум-гам се приближи до едно момченце, което седеше недалеч от него. — Ти какво искаш?

Момченцето се надигна и тихо каза:

— Луна. По-точно лунен камък.

— Той иска лунен камък — повтори високо Гум-гам.

— Лунен камък ли? — извика Кри-кри. — Разбира се! Аз мога да отчупя парченце от вашата луна. Да проверим ли?

Децата се разшумяха.

— Парченце от луната ли? Ама че го каза… Нека да опитаме…

— Ей сега ще проверим. — И Гум-гам посочи на Кри-кри луната. — Моля, ето я и нея.

Кри-кри затвори чадъра си, хвана го за дръжката, прицели се в луната и го хвърли нагоре. Чадърът отлетя, преобръщайки се. Децата заръкопляскаха на веселата шега.

— Погледнете! — викаше Кри-кри и сочеше към луната, която сияеше в нощното небе.

Зрителите ахнаха. От луната се отчупи огромно парче и полетя надолу, оставяйки следа по черното небе. Всички наскачаха и си запушиха ушите с ръце.

Свистенето нарастваше. Гръм от взрив. Огнени фонтани. И тишина… В нозете на Кри-кри лежеше огромен проблясващ камък.

От елите край поляната се посипаха сини искри — толкова бурно ръкопляскаха децата. Само Гум-гам остана недоволен.

— Какво направи, Кри-кри! — възмущаваше се той. — Сега как ще играем под нащърбената луна!

Луната приличаше на пита кашкавал, от която са отчупили голямо парче.

— Това лесно ще се оправи! — отсече Кри-кри.

Той хвана парчето с една ръка. „Р-раз!“ — и го вдигна над главата си. „Р-раз!“ — и го запрати към небето. Светейки, камъкът долетя до Луната. И се озова на предишното си място. Отново пълният диск спокойно светеше на небето.

— Охо-о! Юначага! Браво, Кри-кри! — екна поляната.

— Да не си вълшебник, Кри-кри? — попита Гум-гам.

— Вълшебник ли? Говориш глупости, Гум-гам. Вълшебници няма. Аз — Кри-кри — много съм пътешествал из космоса, но никъде не съм срещал вълшебници. Аз и моите приятели просто обичаме да играем.

И Кри-кри извика към нощното небе:

— Тики-рики!… Чун-чуна… Тран-дран!…

Те се появяваха от небесните дълбини и се спускаха върху светещата трева — един на малък облак, друг — с огромно листо в ръка, трети — със сноп от балони.

Имената им звучаха загадъчно като в приказките. И макар че Кри-кри току-що уверяваше децата, че приятелите му не са вълшебници, чудно беше да се види как те скачаха на поляната право от небето. Наистина тия палавници живееха на другия край на звездния свят и може би там се смятаха за нещо обичайно имена, прилични на камбанен звън. А вместо парашут, както се вижда, използваха балони и облаци.

— Тин-лин! — извикваше Кри-кри. — Дин-дон!… Пом-лом!… Дара-даг!…

На поляната скачаха синелики пътешественици, облечени с пътни скафандри, скачаха с голямо колкото слънчоглед цвете, с въртяща се перка, с книжно хвърчило, с прозрачни криле… След като се приземяваха, те тромаво подскачаха на едно място, с любопитство оглеждаха децата и им махаха като на стари познайници.

— Моите приятели ми донесоха подарък — обяви Кри-кри. — Деца, искате ли да играем на всичко на света? Да играем на звезди, на луна, на къщи, на самолети, на марсианци, на риби, на зверове, на птици — искате ли? Да играем денем и нощем, всеки час, всяка минута — искате ли?

— Искаме! Искаме! Искаме! — нададе вик поляната.

— Раздайте на всички лунад! — заповяда Кри-кри на другарите си.

Синеликите обходиха децата и на всекиго връчиха лунад. Кръгъл като медал, със синя обвивка, с тайнствено проблясващи думи: „ВСИЧКО МОГА“.

— Какво е това? — питаха се децата.

Гум-гам вдигна ръка.

— Това не е обикновен лунад, а лунад за игри — обясни той. — В него има лунен прах и звездна светлина. Оня, който вземе лунад и отхапе парченце от него, е най-щастливият човек. Може да изпуснеш лунада от прозореца и отново да го намериш, може да го изядеш и отново да го извадиш от джоба си… Но може и завинаги да го загубиш…

Децата мълчаха смаяни и разглеждаха загадъчния лунад. Никой не се решаваше да разгъне синята обвивка.

— Не се страхувайте, лунадът ще ви се хареса — усмихна се Гум-гам. — А няма ли да попитате какво ще поискаме срещу лунада? Нищо! Само нови игри, на които ще играем заедно. Междувпрочем — продължаваше Гум-гам, — моят приятел Максим измисли лунада. И аз го нарекох Велик Фантазьор.

— Къде си, Велики Фантазьоре? — извика Кри-кри. — Покажи се!

Максим стана. Стотици очи гледаха към него.

— Аз ти подарявам камъка на пътешествията — каза Кри-кри. — Той е в джоба ти.

Великия Фантазьор пъхна ръка в джоба си и извади кристал, блестящ като малко слънце, същия, какъвто подхвърляше във въздуха Гум-гам, връщайки се у дома си. Децата, които бяха седнали край него, зажумяха.

— Знаеш ли как да си служиш с него? — попита Гум-гам.

— Да — кимна заслепен Максим и скри камъка.

— Максим ни научи да пускаме хвърчилото и да играем на пеещи врати — обяви Гум-гам.

— И на въртележка, и на летящи кораби — подсказа Кри-кри.

— Корабите измислих аз! — изписка Зайко от орляка деца.

Тогава всички се засмяха, разшумяха, закрещяха.

— Ура! Ще играем! Да живее лунадът!

Гум-гам обгърна с поглед децата и хитро се усмихна:

— Виждам, че някои вече са опитали лунада и чакат какво ще стане по-нататък. Кажете сега: „Р-раз!“

Палавниците уплашено наскачаха, без да разбират къде изчезнаха приятелите им. Току-що седяха до тях, приказваха си, дъвчеха лунад — и изведнъж ги няма, само следи от утъпкана трева са оставили.

— Вече легнаха да спят — обясни спокойно Гум-гам. — А утре започва нова игра.

„Р-раз!… Р-раз!… Р-раз!…“

Сякаш вятър издухва момчетата и момичетата от поляната. Най-смелите вече спят по домовете си. Най-нерешителните се бавят, пристъпят от крак на крак, а ръката им сама поднася лунада към устата и устните сънливо шепнат:

— Р-раз!…

Тишина. Угасват сините ели. Тревата потъмнява.

Изведнъж изпод елите пламнаха разноцветни балони, сякаш огромно, многооко същество надзърна от гората — това бяха космическите любители на игри, които се завръщаха у дома си.

И веднага след това припламване — вик:

— Гум-гам! Гум… га-ам!

По поляната тичаше момче.

— Гум… га-ам!

— Ти ли си, Максим?

От тъмата изплува познатата фигура в звезден скафандър: Гум-гам се бе спуснал отгоре с чадър и Максим изтича при приятеля си.

— Кажи — попита задъхвайки се момчето, — кажи ми къде ще се озова, ако подхвърля камъка? В космоса има милиони и милиони звезди, а планетите са още повече.

— Ще се озовеш на моята планета — обеща Гум-гам, — при мене, у дома.

— А как се нарича твоята планета? Твоята страна…

— Не е ли все едно как се нарича? Ела, когато пожелаеш.

— Не, ти ми кажи.

— По-добре не ме питай, Максим — отговори синеликото момче. — Нарушаваш забраната.

— Ти се страхуваш от нещо — досети се Максим.

— От Автук — загадъчно пошепна Гум-гам.

— От Ав-тук — повтори момчето странно звучащата, непозната за него дума.

— Автук управлява всичко на света — продължаваше Гум-гам. — Попиташ ли нещо Автук — и играта свършва…

Максим си спомни как паднаха прозрачните му криле, когато разказа за Гум-гам, как се посипаха цветчета, трева и листа от децата…

Максим искаше да разбере какво е това Автук, но не се реши.

— Ще ти дойда на гости — обеща Максим на приятеля си. — И няма да ти досаждам с глупави въпроси.

— Всичко сам ще видиш — отговаряше Гум-гам. — Моята планета се нарича Синята планета… Моята страна — Гум-гам въздъхна, — моята страна се нарича СТРАНАТА НЕ ПИТАЙ ЗАЩО. — И той добави уморено: — Лека нощ, Максим! Не скучай!

Синята луна се скри зад облаците и изплува обикновената, лимоненожълта луна.

По безлюдната улица вървеше самотно момче и държеше в ръката си блестящ камък.