Евгений Велтистов
Гум-гам (4)

Корабна игралка

Можете ли да играете на кораби? На истински, разбира се, а не на корабчета-играчки. Не можете ли? Какво пък, сигурно още не всички деца могат да играят на кораби. Максим, Миша и Сергей също не можеха, докато не срещнаха Зайко. Това момченце се казва Петя, а фамилното му име е Зайчиков, но то е толкова беличко и пухкавичко, че просто ти се иска да го наричаш Зайко.

Зайко ходеше по двора и разправяше на децата:

— Не знам какво да правя.

— А какво искаш да правиш? — попита го Максим.

— Нищо не искам — с тих глас отговаряше Зайко.

Той казваше истината. Още в леглото Зайко си помисли, че днес нищо не иска. И ходеше из стаите, не искаше да закусва, а баба му го питаше: „Защо не можеш да си намериш място?“ После Зайко ходеше из двора и се оплакваше:

— Просто не мога да си намеря място.

— Аз не те питам можеш ли да си намериш място — каза Максим, — а на какво искаш да играеш?

— Да играя ли?… — въздъхна Зайко. — На кораби.

— На кораби ли? — учуди се Миша. — Как така — на кораби?

— Ами как? Сядаш и пътуваш.

Зайко реши да разкаже как вчера с майка си и с баща си се возил на кораб, как блестяла реката от слънцето, как сирената свирела: „Ту-уу-у“, и как видял един странен човек със синьо лице. В първия миг Зайко дори се уплашил, но синеликият човек му намигнал и извикал:

— Чудесна игра! На кораби-вълноходи! Хубаво е временцето днес!

— Гум-гам! — Миша, Сергей и Максим се зарадваха на тази среща. — Хайде да играем на кораби, Гум-гам! Ето какво измисли Зайко!

— Радвам се да се запозная с тебе, Зайко! — каза приветливо Гум-гам. — В такава жега да играеш на кораби е по-интересно, отколкото да се излежаваш на някой облак.

Зайко, то се знае, не разбра как може да се излежаваш на някой облак, но му беше приятно, че се е запознал с пътешественика, за когото говори целият двор.

А Гум-гам се разхождаше по пътечката и обмисляше играта на Зайко. Той сякаш се беше приготвил за разходката. Имаше шлем с особена форма — като мексиканска шапка.

— Вода, ветрец и бързоходни кораби — приказваше си под носа Гум-гам. — Хайде! — вдигна той ръка. — Викайте най-големите палавници, всички, които в тази минута не могат да живеят без кораби!

Екнаха гласове на двора:

— Хей, деца, идвайте насам! Хайде на корабите!

— По-бързо! Кой друг ще дойде?

— Тебе няма да те вземем, още си малка! Недей рева, че баба ти ще те прибере вкъщи!

— А ти си вече голям, върви да учиш по аритметика!

— Готови ли сте?

— Гум-гам ни чака!

— Кой?

— Гум-гам! Оня същият, не го ли виждаш?

— Да тичаме, приятели!

Гласовете се понесоха по улицата, екнаха над реката и по зеления склон се затъркаля пъстро кълбо от панделки, роклички, ризки и кепенца.

Децата поглеждаха към Гум-гам, подсмиваха се и си шепнеха:

— Какъв е син… А шапката му… да се пукнеш от смях… Нали той отключи вратите… Трак-щрак, ето как… А кой е той? Марсианец? Аз пък си мислех… А той бил също като нас…

— Я по-тихо там! — извика Максим. — Какво чудно има — човек от космоса… Там всички хващат тен със синкав цвят. Сами ще видите какво може! Но не бива нищо да го питате…

— Гум-гам… Гум-гам… Виж какъв бил! — шушукаха гласовете.

Весел и смешен с широкополата си шапка, той много се хареса на децата.

— Някои си мислят, че най-главното за разходка с кораб е да си купиш билет — разсъждаваше Максим.

— А кое е най-главното?

— Най-главното е — подхвана Гум-гам — да намериш подходящ кораб.

— Насам! — викна Зайко. — Стигнахме пристанището!

На пристанището се виждаше бял кораб. На палубата не се мяркаше жива душа. Почивният ден за работниците по речния транспорт е понеделник — всички са се навозили през празничния ден.

Капитанът се показа до кръста от кабината и заоглежда тъжно палубата. Изведнъж се оживи, щом видя Гум-гам.

— Другарю отряден ръководител, на екскурзия ли отивате? За къде заминавате? В Залива на радостта? Или в Забравения залив?

Гум-гам вдигна вежди от учудване.

— Екскурзия ли? Хм-м… — Гум-гам сякаш се смути, че го смятат за отряден ръководител. Но още в следващия миг той безгрижно махна с ръка: — Това е игралка, капитане, нима не виждате? Ние плаваме към всеки залив, в който искате да ни откарате.

— Игралка! Игралка! — подеха децата.

— Тогава да отплаваме към Забравения залив — реши капитанът. — Качвайте се! Потегляме!

Децата и Гум-гам се качиха на палубата.

Капитанът включи дизела. Водата се заплиска. Корабът леко се отдели от брега, като изсвири кратко и властно: „Тууу!“

— Чувате ли? — радостно извика Зайко. — Потегляме! Той изсвири „Тууу!“

— Потегляме ли? — попита едно малко момиченце с червена панделка. — Аз не чух.

— Ще трябва да повторя — каза Гум-гам. — Слушайте всички. Р-раз!

И корабът отново изсвири. Не, той не изсвири, а сякаш запя с прегракнал бас:

Тууу, тууу, тууу…

Навред по реката

аз возя децата…

Децата се засмяха.

Капитанът за миг притихна до кормилото, като се ослушваше. Той не беше натиснал копчето, а корабът свиреше, при това някак странно. Капитанът помисли, после включи сирената и чу:

Навред по реката

играя с децата…

— Когато плаваш с кораб, най-важното е да си във весело настроение — каза Гум-гам. — Слушал съм много истории, как кораби засядали на плитчини само защото возели скучни пътници… Ей, Зайко, май че ти искаше да играеш на кораби? — напомни Гум-гам.

Зайко рипна и посочи с ръка:

— Хайде да отидем там, под моста. И да изпреварим всички автомобили на брега!

— Всички да седнат на пейките! — разпореди се Гум-гам.

Децата се настаниха на палубата. Максим се замисли: „Как ли Гум-гам ще накара кораба да играе? Нали капитанът го управлява…“

А корабът се понесе по средата на реката. Тук той плавно зави и като пореше водата с носа си, се пъхна под моста. А когато излезе, пътниците веднага забелязаха с каква голяма скорост се движат: огромните блокове от двете страни на реката бързо отплаваха назад, дори колите, които пътуваха по крайбрежния булевард, не можеха да стигнат кораба, а пък облаците наистина бяха бавноходни. Отместиха се, отстъпиха каменните брегове на реката, сега те се мержелееха в далечината. Тичаше, бързаше корабът, отплаваше от града — там, към далечните зелени брегове. И дрезгаво подвикваше, развеселявайки пътниците:

Ту-тууу! По реката

аз водя децата…

„Вози ги, вози… — повтаряше си капитанът. — Като ти разглобя мотора, тогава ще те видя как ще ги возиш.“

Нещо му имаше на мотора. Колкото и да намаляваше скоростта капитанът, нищо не ставаше. Нагазил до гърди във водата, корабът летеше и не искаше да спира — не се подчиняваше на руля. И капитанът, здраво хванал щурвала, следеше да не се сблъска с някоя лодка или да не заседне на плитчина.

Така прелетяха покрай последното градско пристанище. До кея стояха празни кораби с унило увиснали флагове.

— Защо ли стоят тук? — попита Максим, като се обърна към Гум-гам. — Нека и те да пътуват!

— Да пътуват, да лудуват! — охотно се съгласи Гум-гам и щракна с пръсти: — Р-раз!

Тихото пристанище не беше чувало никога досега такъв рев. Дежурният изскочи изплашен от будката. Търкаше си очите, без да разбира какво става на реката.

Десетте корабчета изведнъж избучаха, скъсаха въжетата, с които бяха вързани, и заплаваха надолу по течението. Те не само плаваха, а се настигаха едно друго, въртяха се на място, после изведнъж се разпръскваха, сякаш играеха на гоненица. А най-отпред се стрелкаше бял кораб, целият в пяна, и от палубата му махаха детски ръце и се носеше задружен смях. Дежурният гледаше смаяно цялата тази олелия. И изведнъж си спомни, че нито един кораб няма екипаж. Дежурният скочи от мястото си и хвърляйки поглед към реката, хукна да звъни, да вдигне тревога.

Това позвъняване прекъсна едно важно съвещание. Капитаните и помощниците им скочиха в автобуса и след половин час бяха на пристанището. Те видяха корабите си мирно да дремят до кея. Дежурният със запъване разказа, че корабите сами се върнали, както и сами отплавали. Макар дежурният да се кълнеше, че казва истината, капитаните не вярваха нито на една негова дума. И все пак тук нещо беше станало: въжетата — изпокъсани, стълбите — нападали във водата… Много си изпати завеяният дежурен!…

А Гум-гам замисли нова игра. Белият дизелов кораб преследваше бързоходната горда Ракета. Пръв я видя Зайко и се развика високо, сочейки я с пръст. След Ракетата, която се носеше на подводни криле, по водата оставаше дълга сребриста следа и по тази следа я догонваше белият кораб. От капитанската кабина на Ракетата махаха с червено знаменце: пред тях имаше опасно място — железопътен мост, под който не можеха да се разминат два кораба. Но белият кораб не намаляваше скоростта си, той настигаше Ракетата и надуваше сирената из цялата река:

Ту-у-у! Ту-у-у!

Капитанът на кораба беше отчаян. Той ясно виждаше красивата кърма на Ракетата, в която след минута щяха да се врежат. Но тази кърма изведнъж започна да отива надолу, сякаш Ракетата потъваше, а корабът обратно — виреше нос. Капитанът погледна през страничното прозорче. Какво става? Неговият кораб, на който бе плавал цели единадесет години, изскочи от водата, прелетя над моста и отново се намери в реката, като вдигаше фонтани пръски и продължаваше да плава по-нататък.

Едва сега капитанът здравата се уплаши, но не за себе си, не за кораба, а за пътниците. Току-виж някой паднал зад борда?

И той започна бързо да брои главите. Момчетата и момичетата заедно с отрядния си ръководител седяха на палубата мокри от главата до петите, малко изплашени, но щастливи.

— Така й се пада на тази Ракета! — викаше Максим. — Нека знае, че не може да ни изпревари!

— Ура, задминахме я! — шумеше палубата. — Напред, бързоходко!

Максим с гордост погледна своя приятел: сега всички се убедиха, че Гум-гам може да играе. Сигурно има милион кораби на света, но само един от тях стана летящ. Зачервен от преживяното вълнение, Максим се мъчеше да разбере какво е това чудно нещо, което стана с него преди минута. Той, Максим, живият човек, сякаш изведнъж бе станал моторен кораб. Почувства как бие моторното му сърце, как лудо се върти живото витло и как треперят железните му хълбоци — дори и кораба малко го е страх, когато прелита през мост. А щом корабът човек отново бухна във водата и усети силния удар по дъното, тогава въздъхна с пълни гърди и посрещна вълната. Той с радост си помисли, че също така лесно може да полети в морските простори, в небесните висини и космическите далнини. Той е победил своя земен страх!…

Капитанът видя познатите брегове и въздъхна с облекчение: „Ето го Забравения залив…“

Корабът се втурна в залива, обрасъл с върбалак, и за ужас на капитана, прескочи дървените мостчета и се плъзна по крайбрежната лъка. Нито една песъчинка не изскърца, сякаш корабът оглади с дъното си копринената трева, а после нагази с кърмата във водата.

Какво ще правиш с такъв развилнял се кораб, който не признава никакви пътища, не различава точните граници между вода, небе и суша!

— Чудесен кораб имате — каза отрядният ръководител на капитана и намигна на децата.

— Такъв си е — отвърна мрачно капитанът. — Извинете, ако има нещо… Това е Забравения залив. Престой два часа. Ще свирнем, когато стане време за връщане.

След като свалиха пътниците на брега, капитанът и морякът тръгнаха да оглеждат двигателя.

Всичко в този залив беше зелено: водата, дърветата, земята, дори небето, ако гледаш отдолу, изпод клоните. А най-зелена беше лъката край брега, накъдето веднага хукнаха децата, сякаш бяха почувствали, че тя е най-дъхавата, най-слънчевата и всичко най, най. Тук може да се премяташ презглава, да скачаш на куц крак, да тичаш, да пълзиш, да лежиш на тревата, да късаш глухарчета, да плетеш венци, да ловиш пеперуди… Какво друго трябва на хората, избягали от прашния град!

Изведнъж нещо зачука по листата, и на полянката заваля дъжд — едри капки, примесени с жарки слънчеви лъчи.

— Деца, елате при мен! — завика Гум-гам. — Ей сега ще имаме покрив!

Той беше видял голям репей, каза „Р-раз!“ и репеят моментално порасна пред очите им и се превърна в огромен зелен чадър.

— По-бързо насам, по-бързо под чадъра, докато премине дъждецът!

— Какъв е този чуден репей? — попита едно момченце. — Откъде е?

— Ш-ш-ш… — Гум-гам долепи пръст към устните си, напомняйки условията на играта. — Иначе ще останеш без покрив.

Децата се струпаха накуп, опипваха дебелия като на дърво ствол — ахкат, чудят се, гледат нагоре, към зеления покрив и се смеят.

А когато дъждът внезапно престана, започнаха други молби:

— Гум-гам, направи тази мравка голяма, много голяма!

— И калинката!

— И червейчето. Моля ти се, Гум-гам!

— А бръмбара — колкото танк! Тревичката — колкото сабя! Ще се сражавам с тях!

— На мен лодка от тресчица! И платно от тролейбусен билет. Ще отплавам далеч от вас!

Така викаха всички — Максим, Миша, Зайко, Сергей, Лена, Вовка — всички момчета и момичета от блока. Новият им приятел Гум-гам, също такъв запален по игрите като тях, триеше чело, изслушвайки молбите. Не, той не се съмняваше в своето могъщество — всички разбираха това; той просто размисляше на коя игра да даде предпочитание.

— Олеле! Олеле! — чу се изведнъж вик.

Децата се озърнаха и видяха, че пищи момиченце с рокля на точици. То размахваше ръце, подскачаше — и също така смешно подскачаха червените и сините точици на рокличката му. А сълзите просто се лееха от присвитите му очи.

Максим пръв дотича до него:

— Какво има?

— Махни се! Махни се! — писна момиченцето.

Максим щеше да му обърне гръб, но момиченцето отново се развика:

— Не ти! Не ти!

Дотичаха и други деца, наобиколиха ревлата. — Защо плаче, Максим?

— Тихо! — рече шепнешком Максим, а на момиченцето заповяда: — Стой! Не мърдай!

Той беше видял от какво се е изплашило момиченцето. Лимоненожълта пеперуда пърхаше край него, кацаше на червените и сини точици, излиташе и съвсем не можеше да опита вкуса на тези странни цветчета. Ето я, тя отново запърха над самата рокличка, тогава Максим я покри с ръка и внимателно я хвана за коремчето.

Децата се засмяха, а момиченцето отвори очи и каза:

— Кой има карфица?

— За какво ти е? — попита Максим. — Това е най-обикновена бяла пеперуда.

Момиченцето хитро примижа:

— Не е. Аз, когато плачех, с едното око попоглеждах. Виждаш ли как блести? Тя е долетяла от Африка.

— Не е долетяла от Африка! Това е най-обикновена пеперуда! — развикаха се децата.

— Щом е долетяла от Африка — каза Максим, — тогава ще я пусна. — И той разтвори пръсти.

Момиченцето отскочи и изписка: „Олеле!“ — и червено-сините точици подскочиха заедно с него.

А пеперудата отлетя в друга посока.

— Ах ти, страхливо детенце цветенце! — Каза Максим и учудено загледа момиченцето.

И всички деца наобиколиха страхливото детенце цветенце. На рокличката му, вместо разноцветни точици, бяха разцъфнали цветенца. Нежноалени, златисти — такива няма да видиш и в ботаническата градина.

— Не се бой! — каза покровителствено Гум-гам, доволен от шегата си. — Щом пеперудите започнат да ти омръзват, повикай ме.

Момиченцето стоеше неподвижно, страхувайки се да помръдне.

— Играй, цветята няма да се разпилеят. А ти, Зайко, какво искаш? Щом ще правим шеги, да правим!

— Аз искам да бъда жълт като глухарче!

В същия миг на ризката и на панталонките на Зайко поникнаха жълти листенца и той заскача по тревата като слънчева топка.

— Вижте какъв съм жълтичък! Какъв съм пухкавичък!

Максим се чудеше: нима Гум-гам може да направи всичко, каквото го помолят децата? Освен това се чувстваше малко обиден: по-рано приятелят му играеше само с него, пък сега…

— А ти, Лена? — питаше Гум-гам едно момиченце с червена панделка. Той вече знаеше имената на всички.

— Престилчица, пантофки и шапка от листа.

— Ти, Михаиле?

— За мен брада от трева.

— Сега е твой ред, Сергей.

— Аз искам дървен щит и меч. Пръчката ми ще стане кон.

— А защо Максим е мрачен? За приятеля си ще направя всичко, което поиска.

— Не съм мрачен, просто се замислих — каза Максим. — Аз искам криле, като на водно конче. Искам да полетя.

— Защо не, това ще бъде най-голямото водно конче — съгласи се Гум-гам.

Веднага след Максим и останалите поискали прозрачни криле и нозе като на скакалците, и опашки като на гущерите.

Максим, разбира се, ни най-малко не се обиди — напротив, зарадва се, че му подражават. Така е винаги в играта: щом някой си измисли криле, веднага около него се събира весело ято.

Гум-гам седеше на един пън, правеше си вятър с шлема, тихичко се смееше и си тананикаше:

Леталка-пързалка,

скачилка, гонилка,

прекрасна игралка,

забавна игра!…

— Това ще стане за моята колекция — пошепна Гум-гам, извади от джоба си бележник, отвори го, огледа се и започна да чете по срички онова, което беше записал:

Чуднувати игри, нъ куиту съм играл.

Фърчилу.

Кутакъ Рич.

Въртилешкъ.

Ключалките.

След като прочете тези полуграмотни бележки, синеликото момче остана доволно и започна да записва за колекцията си новите игри, които беше научило днес. Разбира се, не го измъчваше въпросът, как се пише „кораб“, и той с лекота написа: „Литяш коръп“.

— Ще смая Кри-кри — рече Гум-гам, усмихвайки се. — Ще летим с него на кораба… Само че къде да намерим такъв кораб?…

А на поляната, недалеч от Гум-гам, Максим гонеше Миша, за да му дръпне зелената брада от трева. Оттласне се от земята и с крилете политне за малко нагоре. И Миша се отблъсва, излита за малко и се оглежда: не, не го е хванал. А пък Максим не може да го настигне — той си умира от смях — толкова е смешно лицето на Миша с брадата.

— Ей, Максим!

Детенцето-цветенцето, страхливката Нина го вика:

— Не отлитай надалече! Те отново кацат по мене!

— Няма да те ухапят! — вика. Максим на Нина. Но все пак той долита до момиченцето и размахва ръце към пеперудите.

— Знаеш ли колко пъти са ме жилили, когато бях малък! — успокоява я Максим. — Пчела ме е жилила, комари са ме жилили, мравка ме е хапала. А едно куче си завря носа в мене, аз го помилвах и то не ме ухапа. Пък ме ухапа Ленка Медведева, много отдавна, още в детската градина. Виждаш ли какъв белег имам на ръката си? Но дребна работа, всичко ми мина.

„Ту-у-у! Ту-у-у!…“ — свири, вика ги откъм реката корабът.

Не им се тръгва от лъката, но корабът свири втори, трети път и децата хукват към брега. Крилете шумолят на гърбовете им, опашките се влачат по земята — играта е свършила.

— Карнавал ли е това или какво? — попита капитанът, като оглеждаше зелените премени на децата.

— Обикновена екскурзия — отвърна Гум-гам. По-точно игрулсия.

— Ами нали виждате — махна с ръка Максим, — трева и листа. — Той разбираше, че Гум-гам не иска да разказва на капитана как са се веселили.

Корабът вървеше срещу течението и се подчиняваше на капитана.

Гум-гам и Максим си шушукаха нещо на палубата.

— Каква нова игра да измислим? Игра, на която никой никога не е играл…

Децата чуват само откъслечни думи, които Максим шепне на ухото на Гум-гам: „Празник… Нощ… Луна…“

— Аз много обичам празниците — въздиша Гум-гам.

— Нека да бъде празник! — казва Максим.

— Аз много обичам луната — усмихва се неговият приятел.

— Значи ще бъде лунен празник.

А после Максим изрича една дума, от която неговият приятел потръпва и някак странно посинява.

— Лунад… — замислено повтаря Гум-гам. — Лунад… Аз много обичам всичко тайнствено. Харесва ми твоя лунад.

— Измислил съм си го, разбира се — оправдава се Максим. — Изобщо няма никакъв лунад. Нима така лесно ще намериш лунен прах?…

Гум-гам учудено гледа Максим.

— Ти си голям фантазьор! — казва възхитен той и скача от пейката. — Лунад! Лунад за всяка игра! Х-ха! Такава игралка не може да измисли дори по-големият ми брат Кри-кри, а той е знаменит изобретател.

Сега всички гледаха Гум-гам.

— Ще играем на една игра! — обясни Гум-гам. — Съгласни ли сте? Лунен празник! Всички лягате в леглата облечени. Дори и някой да заспи, все едно, ще бъде на празника. Аз ще ви дам знак…

Децата не забелязаха как спряха на пристанището. Гум-гам много бързаше, повтаряйки си: „Лунад, лунад, тайнствен лунад…“ После махна с ръка и изчезна, както изчезваше винаги.

— Къде изчезна? Къде отиде кълбото?… Каква ярка светлина! Просто замижах, за да не ослепея… — зашепнаха притихнали децата.

— Той прекрачи през космоса — обясни Максим. — Отиде си вкъщи.

— Прекрачи ли? — зашепнаха децата. — Как така прекрачи?

— Гум-гам има камък на пътешествията. Видяхте ли го? Един такъв син — започна да обяснява Максим. — Той пробива пространството. Само че не знам как се казва неговата планета.

Разказвачът млъкна и уплашено се огледа. Зад гърба му, тихо шумолейки, се свлякоха крилете, с които току-що бе летял, и се разпаднаха на тревата. Максим вдигна едното крило и го захвърли.

— Защо се ядосваш? — каза добродушно Миша. — Все едно, тези криле не са истински.

Децата погледнаха Миша и захихикаха: ама че брада! Същинско джудже, а не Миша!

— Интересно как Гум-гам в миг направи на Миша брада от трева!?

— А защо корабът свиреше с човешки глас?

— Видяхте ли ме как летях?

— Погледнете, цветята на роклята не са увехнали! Как може така? Р-раз — и цветя?

И тутакси на земята се посипаха листа, трева, цветчета, брезова кора, борови иглички, прозрачни криле…

— Ето видяхте ли! — развика се Максим. — Така ни се пада! „Какво?“ „Защо?“ Гум-гам ни предупреждаваше: който пита, отпада от играта.

Децата мълчаха виновни. Но след минута отново се разбъбриха и раз крякаха като свраки. Мъчеха ги въпроси. Току-що бяха прелетели с кораба през моста, пърхаха с криле, скачаха с пружиниращи опашки. Всичко беше загадъчно, както и призрачното кълбо, което изчезна заедно с Гум-гам.

— Да имах такова — каза със завист Зайко, — всички планети щях да обиколя!

— Я мълчи, тебе баба ти няма да те пусне! — засмяха се приятелите му.

— Аз пък ще избягам! — каза храбро Зайко. — Като Гум-гам. Р-раз! — и в космоса.

— А защо той идва при нас? — попита някой. — Откъде е научил за нас?

— Чуден човек си. Когато се приземил, Гум-гам попаднал в нашия двор и срещнал Максим. Поздравил, разбира се, и казал: „Научи ме да пускам хвърчилото.“ А Максим, нали си е хитър, му отговаря: „Добре, ще те науча. Но ще играеш само с нас и няма да ходиш в съседния двор…“

— Ама че дърдорковци! — разсърди се Максим и избяга.

— Върви си! — извикаха подир него. — Много ти здраве! Великият фантазьор… Пръв си загуби крилете…

А прозорците, отворени към двора, викаха децата:

— Игор, бързо вкъщи!

— Вова, вече е девет часът!

— Максим, време е да спиш!

Колко бързо минава времето в игра! Докато се озърнеш — вече се стъмнило и майка ти те вика вкъщи. Сякаш изобщо не го е имало зеления ден. И отведнъж е настъпила вечерта.

Добре са го казали някога древните мъдреци: времето е река, която тече винаги еднакво, и ние плаваме на кораб по невидимата река на времето… Но оттогава никой не може да обясни защо, когато правиш нещо много важно, времето минава неусетно, ала се влачи безкрайно дълго, ако ти е скучно. Никой не знае тайната. Може би само Гум-гам. Та нали той може да играе така, че часовете летят, сякаш са минути…

Шуми градът зад прозореца. Син полумрак е забулил дървета, пейки, къщи. Син като мастило полумрак…