Евгений Велтистов
Гум-гам (3)

Трак-щрак

В двора, където се връщаха Максим и баща му, отново нещо се бе случило. Пред входа — тълпа. И още отдалече се виждаше, че всички говорят високо и ръкомахат.

— Ето на̀, ново произшествие! — рече баща му. — Някакъв ненормален неделен ден!

Той искаше незабелязано да се мушнат във входа, но го повикаха:

— Не бързай, Семьон Василевич! В апартамента си и без друго не можеш да влезеш.

Мама — оказа се, че и тя е тук — също потвърди, че не могат да влязат в апартамента.

Сред тълпата стоеше чичо Захар, хванал за ръце синовете си — Миша и Сергей. И докато съкооператорите се разхождаха, дишаха чист въздух и слушаха разказа на Митин за мамонта, именно те двамата бяха развалили тридесет и шестте ключалки в четвърти вход. При това не криеха замислите си — на всяка врата висеше бележка с разкривени букви: „Ключалката е развалена.“ И подпис: „Разбойници“. Веществените доказателства — куп бележки — беше събрал Митин. Той ги показа на всички родители и изясни, че ги е писал Миша.

— Виж ги ти — разбойници! — говореше почервенял от възмущение чичо Захари и гледаше гневно синовете си. — Какво да правя сега?

„Разбойниците“ мълчаха. Вече всичко си бяха признали. Само не можеха да обяснят като хората как са развалили толкова ключалки.

— Бележките ги писахме. И за плашене — плашехме. Но ключалките не сме ги пипали! — повтаряха в един глас близнаците.

Обаче нито един ключ не можеше да отключи ключалките. Тридесет и шест врати чакаха да ги отключат!

— Защо го направихте? — попита чичо Захари.

— Ами за какво пък трябват ключалки? — намеси се Максим. — Само пречат.

— За какво?… — плахо подметна и Миша.

— Наистина за какво?… — с тънко гласче попита и Сергей.

Митин започна да обяснява защо са нужни ключалките. Първо — още има крадци по света. Второ… Тук Митин замълча и нищо повече не можа да каже. И другите хора се замислиха, припомняйки си защо са нужни ключалките.

Затова пък децата имаше какво да кажат. Първо — ключовете се губят. Второ — ако заяжда ключалката, напразно хабиш сили. Трето — ключовете се чупят. Четвърто — докато човек не порасне, не може да стигне звънеца. Пето — звънците будят бебетата. Шесто — ако вкъщи има глуха баба, никога не можеш да се свържеш с приятеля си. Седмо — руши се приятелството. Осмо…

Но ето че пристигна ключарят и съкооператорите се развълнуваха. На кого най-напред да разбие вратата? Всеки имаше бърза работа: един искаше да обядва, друг — да ходи на кино, трети бързаше да гледа мач по телевизията. А баба Митина изведнъж си спомни, че варяла чорба, а не изключила котлона и сега не знае какво е станало с тенджерата, пък и дали в апартамента вече няма пожар…

— Да-а — каза замислено ключарят, — тук има около пет часа работа.

И отново съкооператорите се развълнуваха, а чичо Захари се изчерви още повече, заплаши с юмрук синовете си и хукна към магазина да купува тридесет и шест нови ключалки.

Сергей и Миша въздъхнаха с облекчение, спогледаха се и се измъкнаха от тълпата.

— Момчета — извика ги Максим, — тичайте към беседката, искам да ви разкажа нещо…

Сергей и Миша са приятели на Максим, братя близнаци. Всеки от тях е на седем години, два месеца и тринадесет дни; сметката е точна, разбира се, само днес, а утре и двамата братя ще бъдат с един ден по-големи. Казват, че всички близнаци си приличали, но Сергей и Миша сигурно са изключение от общото правило. Сергей има сини очи, а Миша — зелени. Сергей е слаб и блед, а Миша — напротив, охранен. Сергей обича всичко да чупи, него дори не го достраша да изкърти два клавиша от пианото. Пред възрастните Миша нищо не чупи и прилежно учи музика. С една дума, както казва чичо Захари, единият му син е положителен, а другият — отрицателен. По-точно — това го казваше до днес. Не се знае какво ще каже след историята с ключалките.

А самите виновници за произшествието съвсем не можеха да обяснят кой от тях е положителен, кой отрицателен. И докато Максим разказваше на приятелите си как се е срещнал с Гум-гам, братята постоянно се прекъсваха.

— Ти си го измисли това да пишем бележници! — казваше Миша.

— А пък ти ги пишеше! — спомняше си Сергей.

— Ти първи я залепи на сто и втори апартамент!

— Но аз не съм пипал ключалката! — оправдаваше се Сергей. — Как така взе, та се счупи?…

— И аз се питам как? — обади се отново Миша. — Сега как ще си отворят хората вратите?

— С брадва. А по нас ще играе каишът.

— Вие слушате ли ме, или не ме слушате? — прекъсна Максим братята.

Постепенно всички неприятности се забравиха. Миша и Сергей, приседнали на пейката, слушаха Максим. Върви му на човека. И с камион летял, и на въртележка се въртял, див звяр видял — и всичко това за един ден. А те залепиха някакви нищожни бележчици и вече целият блок се разбръмча…

Те и вярваха, и не вярваха на Максим. Всичко се случва на този свят, но пък стълба да виси просто така във въздуха — това не можеха да си го представят.

— Да беше тук сега твоят приятел, щеше да измисли какво да направим с ключалките… — пошепна Сергей.

— И нямаше да ядем бой — добави Миша.

— Той не иска да играе с големите — напомни им Максим. — А сега до всяка врата има по петима души. И всички се карат.

— Ние на никого няма да кажем, че това е Гум-гам. Ще кажем — доведохме ключар. Не е ли така? Максим, повикай, моля ти се, Гум-гам!

Максим за миг се замисли.

— Добре! — каза той решително. — Много ми се иска да си поиграем с Гум-гам на ключалки. — И шепнешком изрече: — Р-раз!

— Ти ли ме повика? — попита някой весело. — Аз съм тук.

Сергей и Миша трепнаха. Пред тях стоеше живият Гум-гам. Не измислица, не фантазия, не приказка, а човек от друга планета. Звезден пътешественик, който винаги се появява най-неочаквано.

— Виждам тъжни лица — учудено забеляза Гум-гам. — Да не сте загубили някоя игра?

— То е заради ключалките — каза мрачно Максим.

— Може да се играе и на ключалки — подхвана весело Гум-гам.

Още щом чуха тези думи, Миша и Сергей се развеселиха: Гум-гам ще им помогне!

— Най-добре ще е вратите да се отварят самички… — въздъхна Максим. — Трак-щрак — и готово!

— Чудесно го измисли, Максим! — плесна Гум-гам с ръце. — Трябва непременно да поиграем на трак-щрак. Хайде, покажете ми пръстите си.

Пръстите се протегнаха към Гум-гам. Той внимателно ги огледа, и заключи: „След пет минути това ще бъдат най-знаменитите пръсти в целия блок!“

— Всеки от вас — продължаваше той — се приближава до заключената врата, казва „р-раз!“ и с пръста си като че отключва ключалката. Тракщрак — и вратата е отключена.

— И това ли е всичко? — учудиха се Сергей и Миша. — Толкова просто?

Момчетата хукнаха към входа.

— Ти, Миша, ще започнеш от първия етаж, ти Серьожа — от десетия, а аз ще се кача на петия — командваше по пътя Максим. — И не питайте Гум-гам: „Това защо е, онова защо е.“ И така нататък… Иначе ще се разсърди.

Ключарят току-що беше разбил вратата на Митини и се беше заловил за съседната ключалка.

— Чакайте! — каза запъхтян Максим. — Не я разбивайте!

Той допря показалеца си до ключалката и тихичко пошепна:

— Р-раз!

Вратата на апартамент 121 се отвори, жално изскърцвайки, и някой тихичко изтананика над ухото на момчето: „Тра-та-та, тра-та-та, отключвам всякоя врата.“

Максим надникна зад вратата и се сепна, щом забеляза в полутъмния коридор синкавото лице на Гум-гам.

— Ш-ш-ш! — долепи пръст до устните си Гум-гам. — Мълчи!

„Как ли е влязъл тук?“ — учуди се Максим и погледна неспокойно към ключаря.

— Я виж ти! — извика ключарят. — Вратата не била заключена, пък аз отвинтвам ключалката.

Той също надникна зад вратата, но никого не видя. Прибра си сандъчето и тръгна.

А Максим, като въздъхна с облекчение, хукна към следващия апартамент. „Р-раз!“ — и тази врата е готова. И пак нещо прозвънна: „Трак-щрак, ето как… Трак-щрак, ето как…“

Съседът мълчаливо гледаше момчето, без да разбира нищо. После пъхна ключа в ключалката, заключи вратата, отключи… И вместо благодарност, измърмори:

— Дърдорковци! Викат „заключено, заключено“, а ключалката работи. — И хлопна с трясък вратата зад себе си.

Максим се наведе към дупката на ключалката и чу същото „трак-щрак…“ Сега не се и съмняваше, че и зад тази врата преди няколко секунди е стоял Гум-гам.

Скоро на всички етажи щракаха ключалки, хлопаха врати, звъняха звънци.

— Видяхте ли го как направи с пръст трак-щрак и вратата се отключи? — разправяха си съседите едни на други. — Ей, Миша, ти какво, да не си станал фокусник?

— Не, не съм — отговаряше порозовелият от смущение Миша. — Просто си играем.

— И да знаете — по-малко такива игри! — мърмореше някой. — Сто души изгонихте от блока!…

Никой не обръщаше внимание на Гум-гам: той беше в работни дрехи, каквито носят ключарите. Но не в обикновени, а в униформа скафандър — тя пружинираше леко и поскърцваше. И кога беше успял да се преоблече Гум-гам!

Тичайки по стълбището, Максим хвана момчето ключар за ръкава и зашепна:

— Гум-гам, защо ходиш по чуждите апартаменти? Никой ли не те видя!

— Никой не ме видя и няма да ме види — усмихна се Гум-гам. — Нали ти предложи тази игра?

— Коя игра?

— Ами трак-щрак! — напомни Гум-гам. — Пеещи врати. Това е твое изобретение!

— И ти ли счупи, а после поправи всички ключалки? Ти ли влезе в апартамента през стената? — Максим ококори очи от внезапната догадка.

— Не през стената, а покрай стената — усмихна се приятелят му и вдигна ръка предупредително: — И да не си посмял да ме питаш как! Да минеш покрай стената е също толкова лесно, колкото и да измъкнеш пиленцето от яйцето, без да счупиш черупката. Никога ли не си опитвал? Погледни! Това се прави ето така: трак-щрак…

И Гум-гам, като кимна на приятеля си, направи крачка право в стената, сякаш тя беше от въздух. А до Максим долетя звън, който приличаше на камбанка: „Зън-зън, тичай навън…“

До входа Максим видя чичо Захари. Той стоеше с тежка чанта в ръка и викаше:

— Ето! Тридесет и шест ключалки. А как върви работата?

— Вече не трябват твоите ключалки — каза му бащата на Максим. — Всички врати са отключени.

— Ка-ак? — чичо Захари така и остана с тежката чанта в ръка.

— Всички врати се отключиха от само себе си — обясни Максим и бързо добави: — Миша и Сергей съвсем не са виновни. Напротив, те отключиха почти всички врати! Ключалките сами са се развалили… — Максим се запъна, размисляйки, че сега не бива да говори за Гум-гам — твърде дълго трябва да обяснява. — Чичо Захари, вие сте много силен човек — добави той, като гледаше с уважение пълната с железа чанта.

Чичо Захари захвърли чантата, седна на пейката и избърса с кърпа лицето си. Миша и Сергей застанаха неподвижно от двете страни на пейката като часовои.

— Ама как така? — отново попита недоумяващо чичо Захари. — Тогава защо ги купувах?

— Една ключалка ще трябва — каза тихо Сергей. — На Митини разбиха вратата.

— А другите?

— Другите ще ги предадем на вторични суровини — предложи Максим.

Всички се засмяха, дори чичо Захари се усмихна. Само Сергей и Миша останаха сериозни.

Бащата на Максим хвана чичо Захари под ръка и го отведе настрана. Той нещо му разказваше. Може би за това, по какъв странен начин се отключиха всички врати.

Максим, без да дочака развръзката на събитията, тихичко се вмъкна в беседката. Гум-гам беше вече тук — разхождаше се доволен, потриваше ръце и се смееше.

— Слушай какво съм измислил, Максим. Играта „трак-щрак“ продължава! Който иска да играе, денем или нощем, ще излиза, без да отключва. Вратата сама ще се отваря пред всеки палавник. Само като й кажеш „р-раз!“

— Ей че ще се зарадват децата! — подскочи Максим. — На всички ще разкажа!

— Аз много добре знам колко е неприятно да се отваря нещо, да се затваря, да се натиска — продължаваше Гум-гам малко натъжен. — У дома е пълно с всевъзможни машини. Трябва да се включват, да се изключват, да се изхвърлят и да се поръчват нови. Тези машини създават толкова грижи…

— Само за минутка — помоли го Максим, като разбра, че Гум-гам бърза. — Нека си доиграем играта с моя Рич.

— Ние, струва ми се, вече я играхме — повдигна вежди Гум-гам.

Максим започна да говори колко страда сега Рич в джоба на Митин — такова безпомощно, нещастно котенце, дори няма сили да се измъкне самичко… Не може ли да го направи обикновен котарак, какъвто си беше преди?

Гум-гам щракна с пръсти, каза „р-раз!“ и доволен съобщи:

— Рич е жив и здрав, тича към къщи. Извини му се, моля те, заради мен.

Той извади от джоба си синия камък на пътешествията.

— Не скучай, Максим! — извика Гум-гам и изчезна.

Щом дотича вкъщи и видя Рич, Максим взе котарака в ръце, започна да го милва и да му шепне нещо. Невъзмутимият Рич дори не си помръдна ухото. Сякаш допреди няколко минути не седеше напъхан в тесния джоб…

… Старецът Митин завинтваше новата ключалка към вратата и съвсем беше забравил, че носи котенце със себе си. Но още щом Гум-гам каза своето знаменито „р-раз!“, Митин почувства непривична тежест в джоба си. Той успя само да се изправи, когато пред очите му проблесна жълта мълния и някакъв жълто-червеникав звяр побягна надолу по стълбището. Митин искаше да изкрещи, да извика жена си, но размисли. Звярът приличаше на котарак и жена му сигурно не би се учудила. А да обясни каква връзка има между котарака, жълтото котенце и рижия мамонт — това Митин съвсем не можеше да направи.

Той въздъхна, взе отвертката и отново се залови да поставя ключалката, като час по час поглеждаше през рамо и мърмореше: „Защо ли са се разтичали тия деца?…“

Тази вечер по всички стълбища се чуваха тихи стъпки. На всички етажи вратите сами се отваряха пред децата. Във всички врати дупките на ключалките шушукаха, звъняха, тананикаха, подрънкваха, бъбреха, шепнеха и подсвиркваха:

„Тра-та-та, тра-та-та, пак започваме игра…“

„Там, на третия етаж, рижият котак е ваш…“

„Зън, бръм, дрън — пак игра навън…“

„Пет по пет прави сладолед…“

„Насън играеш, а как — не знаеш…“

„Легнеш ли да спиш, знай, ще полетиш…“

„Трам-там-там…“

Тези прозвънвания, този шепот и шушукане чуваха онези, за които пееха дупките на ключалките, онези, пред които вратите вече сами се отваряха, онези, които се будят нощем, щом на двора жално залае куче или на стълбището замяука самотно котенце…