Евгений Велтистов
Гум-гам (2)

Въртеливата въртележка

След закуска бащата на Максим му предложи: — Хайде да се разходим из двора или да отидем в парка — както искаш!

Максим, разбира се, искаше да излезе на двора, да намери Миша и Сергей и да им покаже стълбата (беше я скрил под дивана). После тримата ще се скрият в някое потайно местенце, р-раз — ще извикат Гум-гам и… кой знае какво ще стане по-нататък!

Но да се разхожда с баща си из двора беше опасно. Там можеше да срещнат стареца Митин с лепенка на бузата, който на всеки досаждаше с въпроса: „Видя ли сутринта на тревата пред къщата мамонт, обрасъл с рижа козина?“ Мнозина бяха чули странния звук, но нито един обитател не беше видял мамонт, освен Митин, който в този момент се бръснел до прозореца и от страх се порязал. Митин повтаряше разказа си пред всеки съсед, показваше трапа в цветната градинка — следата от крака на мамонта, — после изваждаше от джоба си малко жълто котенце и питаше: „Не е ли ваше? Намерих го в тревата.“

Максим си представи как се разхождат из двора и как срещат Митин. Баща му, както и останалите, ще се усмихне на приказките му за някакъв мамонт: от какво ли не остават трапове в градините, а пък човек може да се пореже и без каквато и да е причина. Но види ли баща му котенцето, веднага ще познае Рич. И тогава ще се разкрие цялата история, за която е виновен само той, Максим. Нали, като се уплаши от огромния Рич, помоли Гум-гам да го направи мъничък…

— Знаеш ли, татко, по-добре да отидем в парка! — каза Максим. — Ще се полюлеем на люлките, на летящите лодки и още на нещо — А си помисли наум: „Горкичкият ми Рич, още малко потърпи! Щом видя Гум-гам, веднага ще станеш същият котарак. И тогава ще покажа на момчетата как трябва да се катерят по дървената стълба.“

Той все мислеше за нещастния Рич, докато вървеше с баща си към трамвайната спирка. Ето и трамваят, блестящ и празничен, пристигна и иззвъня: „Зъннн-зъннн!“ Този жълто-червен трамвай, макар да изглеждаше безгрижен — пътува си по релсите, — всъщност си имаше много грижи: пътници, светофари, пешеходци, автомобили… Трамваят докара Максим и баща му до парка и отмина. Таткото натисна с пръст Максимка по носа: „Звънни!“

Листата шумоляха над главата му, всяко дърво в парка се беше пременило с нови дрехи. Максим гледаше дърветата и си мислеше. Понякога, когато никой не ги вижда, те тичат, махат с клони и си говорят на своя език. И онзи могъщ дъб — може би същият от приказката — броди тихичко нощем.

— Повеселихме се, няма що — каза тъжно баща му. — Всичко е затворено.

И въртележката беше заключена с катинар, и летящите лодки, и люлките, и огромното виенско колело — всичко, всичко беше заключено. Но нима катинарите и оградите могат да спрат родителите, ако те са дошли да повозят децата си!… Ето ги татковците, прехвърлят се през високата ограда, после като подемни кранове вдигат и пренасят децата си. А подир тях се катерят и най-храбрите, най-смелите майки.

— Татко, завърти въртележката! — извика високо Максим.

И всички деца подеха:

— Искаме да се повозим! Бутнете я! Завъртете я!

Въртележката изскърца и се помръдна — бащите бяха налегнали върху металните пръти. Дървените кончета, приковани към кръглия под, потрепериха: децата се бяха качили на гърбовете им. Всеки на своя кон, а Максим — на белия!

Отначало татковците закрачиха бавно, завъртайки въртележката, и конете потеглиха ходом. Но ездачите искаха да препускат и нетърпеливо подвикваха на конете си.

Въртележката се завъртя по-весело: бащите се затичаха, като вдигаха високо нозе, хванали с една ръка прътовете. Те тичаха — кръг след кръг, кръг след кръг — все по-бързо и по-бързо. Децата бяха доволни и викаха:

— Хайде, дий! Давай подир мен!

Но въртележката спря. Татковците не можеха да тичат повече в галоп. Те бършеха потта от челата си и дишаха тежко.

И тогава какъв писък се понесе, какъв плач? Децата искаха да препускат, да препускат и да препускат! И нищо друго не искаха. Нито бонбони, нито балони, нито сладолед! Само да препускат! Ако дървените кончета можеха да плачат, сигурно биха се просълзили от такава преданост.

Тогава бащата на Максим се обърна към другите родители:

— При команда „раз-два!“ — завъртаме. При „три!“ — скачаме върху кръглата платформа и си почиваме. Хайде! Започваме!

„Браво на татко, как командва!“ — помисли си Максим и изведнъж си спомни за Гум-гам. Ако той беше тук, нямаше да има нужда никой да тича. „Р-раз!“ — и готово.

И отново конете потеглиха, ездачите притихнаха, но скоростта вече не беше същата. Докато възрастните тичаха, колелото се въртеше, но след команда „три“ въртележката бързо спираше. Така се и въртеше — на тласъци: бързо, бавно, спира. Отново се засилва и отново спира.

И изведнъж се случи нещо неочаквано: родителите скочиха върху кръглата платформа, но въртележката не забави ход. Напротив, продължаваше и продължаваше да се върти. Отначало всички се умълчаха, после някой ахна и ездачите се развикаха вкупом „ура!“ Бащите яхнаха свободните коне. Майките им махаха с ръка отвъд оградата.

Само един човек остана да стои до въртележката и не скочи върху кръглата платформа — малкият спокоен милиционер. Всички му викаха: „Качете се! Повозете се!“ Но той не отговаряше. Сигурно беше много уморен от дежурството — дори бузите му бяха посинели от безсънната нощ. А Максим, като видя нисичкия милиционер, веднага го позна.

Гум-гам! Той се появи още щом Максим си помисли за него, в тъмносив скафандър с лъскави копчета, също като милиционерска униформа. Именно той си играеше с Максим и е всички останали ездачи.

Гум-гам намигна на приятеля си, когато той минаваше покрай него, дори му свирна със сребърната си свирчица: играй, не скучай, Максим! Вози се колкото ти се иска!

Въртележката все повече и повече усилваше своя бяг и на Максим му се стори, че дърветата се отместиха, отдръпнаха се от лудата въртележка. А после се сляха в един зелен кръг. Сега Максим вижда само една дървена глава. И опашката на предния кон. И лицето на татко си, ако се обърне. Ех, да можеше да го видят сега Сергей, Миша и другите момчета! Как лудо препуска, сякаш лети! Като на истински кон!

Драннн!… Страшен трясък се разнесе отдолу. Въртележката потрепера и спря.

— Безобразие! Големи хора, пък си играете! — викаше една сърдита лелка, отключвайки катинара на вратичката. — Машината ми потрошихте. Ей сега ще извикам милиция…

Родителите слязоха от конете, като свалиха също и малките ездачи.

— Не викайте, моля ви се — каза бащата на Максим. — Милиционерът беше току-що тук и не ни направи забележка. А машината ви не сме включвали.

— Как да не сте я включвали, като се въртяхте! — отново се развика лелката, но изведнъж спокойно се съгласи: — Вярно, бе! Моторът е заключен… Но все пак лошо се държите, граждани. Паркът още не е отворен.

— Как да не е отворен?! — възмутиха се родителите.

— За разходка — разхождайте се. А игрите още са заключени — поясни лелката и за доказателство посочи тежкия катинар.

Катинарът убеди родителите. Всички започнаха да се разотиват.

— А кога ще ги отворят? — попита Максим баща си.

— Един прекрасен ден ще гръмне музика, ще продават билети и тогава цял ден можеш да се возиш.

— Струва ми се, свиреше музика… — спомни си Максим.

— Не съм забелязал — каза баща му. — Аз нали тичах.

— Ако не беше дошла лелката, щяхме да се возим до довечера. Дори без музика.

— Едва ли — отвърна бащата. — И досега не мога да разбера как се включи моторът. Може би стана съединяване?

— Много просто. Той знаеше, че искаме да се возим… — Максим изведнъж се запъна, за малко не споменавайки Гум-гам.

— Кой е знаел? — засмя се татко му. — Ах ти, изобретателю! Какво разбираш ти от електричество!…

— А защо да разбирам? Вози се, щом искаш, и толкова — измърмори Максим.

Той непрестанно се озърташе дали няма да се покаже познатото лице с милиционерската униформа.

Не, неслучайно изчезна Гум-гам, когато дотича сърдитата лелка. Вярно казваше приятелят му — някои възрастни само развалят играта…

Но Максим не знаеше, че когато сърдитата лелка заключи всички катинари и си отиде, празната въртележка потрепера и безшумно се завъртя. Не, тя съвсем не беше празна: върху единия от конете седеше мъничък човек със сив скафандър. Той щастливо се усмихваше и си мърмореше: „Ето това се казва игра — игра над игрите. Весела въртележка, въртелива въртележчица. Ей сега ще се завърти тази весела въртележчица…“

Въртележката се въртеше все по-бързо и по-бързо, докато заприлича на голям пумпал, после на велосипедно колело, после на самолетна перка. И изведнъж тази перка плавно излетя от мястото си и се издигна над парка. Все по-високо и по-високо над покривите на къщите се извисяваше блестящият кръг, устремявайки се в небето. Далече, далече в небето.

Разправят, че хора от различни градове са виждали този тайнствен диск. Той лети с огромна скорост, мени цвета си, върти се на едно място или, както би казал Гум-гам — въртеливи се. Но го няма синеликия пътник на него. Гум-гам беше напуснал тази разбесняла се въртележка.