Евгений Велтистов
Гум-гам (16)

И нищо не свършва

На първи септември — първия учебен ден, — когато в училище гърмеше музика, синеликите влязоха в двора. С училищни скафандри с бели якички, а в ръцете си звездните момчета носеха сини цветя и тежки чанти. Трети „г“ клас дружно поздрави учителите.

Гум-гам показа на директора грамадната си чанта.

— Тук са учебниците. Ние през цялото лято преговаряхме…

— Ще видим — усмихна се директорът.

Целият септември, когато Максим, Миша, Сергей и другите първокласници изписваха буквите в тетрадките, брояха с пръчици, рисуваха златокоса есен, трети „г“ трябваше да се залови с повторение. Това беше труден клас, както казват учителите. Щом цял живот само си играл, не е лесно да отвикнеш от навиците си.

Кри-кри например всеки път излизаше на черната дъска по тавана. Колкото и забележки да му правеха, нищо не помагаше. Той прекрасно си знаеше урока и обикновено получаваше шестица с минус. Минусът — заради излизането на дъската. Страниците на бележника му бяха нашарени с шестици с минус.

Тин-лин много тежко изживяваше получаването на тройка и дори на четворка. А когато му писаха двойка за стихотворението, той си глътна бележника. После посиня под неодобрителния поглед на учителя, измъкна бележника от джоба си и помоли за прошка.

А веднъж Гум-гам така се замисли пред дъската над една сложна задача, че на въпроса на учителя само безнадеждно махна с ръка и веднага се превърна в шкаф. Учителят внимателно заобиколи шкафа, отвори вратичките, надникна в празната вътрешност и попита смутен:

— Кажи как ти се удават… такива… ей такива превъплъщения?

— Не знам — въздъхна тъжно шкафът и отново стана ученик.

— На твое място, с такива способности — призна учителят, — за една нощ бих научил всички правила.

— Мислите ли, че ще мога? — засия Гум-гам.

Той си седна и беше учуден, че учителят не му писа двойка. А на следващия ден Гум-гам тържествено обяви, че знае учебника наизуст. Който иска, нека да провери…

На мълчаливия Тили-тили най-трудно от всички му се удаваше учението — едва изкарваше тройки. Но веднъж Тили-тили учуди класа: през трите часа изкара три шестици. А през междучасието от джоба на Тили-тили, когато си вадеше носната кърпичка, изпадна лунад. Как се беше запазил у най-тихия Тили-тили!

— Ти си измамник, Тили-тили! — каза му отговорникът на класа Чун-чун. — Ти подведе всички ни. Сега може би учителите си мислят, че и Гум-гам нечестно е научил аритметиката. Че и Кри-кри има шестици с минус благодарение на лунада!

— Честна дума — кълнеше се Тили-тили, целият изчервен, — това е последният лунад. Никога вече няма да го сложа в уста.

— За лъжата ще бъдеш наказан — продължаваше Чун-чун. — Нали знаеш, че без Автук няма да се избавиш от лунада. Последното парче лунад винаги ще бъде в джоба ти… Но ти няма да посмееш и късче да отчупиш от него. Дори и да получиш единица. Обещаваш ли?

— Обещавам!

А Гум-гам каза:

— Когато се изучим и поправим Автук, ще напишем правилата: кой може да натиска бутоните на всяка машина в света. И ще забраним на лентяите и на мързеливците, на лъжците и на скучните хора да се приближават до Автук.

И като грабна чантата си, Гум-гам изтича на двора, където го очакваше верният му приятел.

— Ей, Максим! На какво ще играем? Но само един час, не повече.

* * *

… Ако някога от училищния двор излети право към вас зелен дървен автомобил, отхвърчи голяма топка, колкото вестникарска будка, или се понесе над главата ви шумна тълпа дечурлига, не се плашете, моля ви се — просто децата си играят. Те хвърчат с летящи панделки и викат отгоре: „Пеше-пеше-пешеходци, пешеходци — бавноходци!“

А бавноходците им завиждат.