Евгений Велтистов
Гум-гам (15)

Този безкраен ден

На двора пристигна тръбач върху бял жребец. Изтръби: „До всички, до всички, до всички!“ Обърна жребеца, препусна към другия двор. И там затръби за сбор.

А подир него, след тръбача с алена фланелка, след белия жребец, тича тълпа деца. Пешеходците се спират, автомобилите удрят спирачки, регулировчикът маха на водачите „Минават деца!“ Пристъпя жребецът пред шествието. Внимателно пресича улицата по пешеходните пътеки. Дори ухото му не потрепва, когато конникът тръби с тръбата.

Максим тича след белия жребец и сърцето му радостно бие. Той го позна — това е онзи, най-красивият жребец на света, дори не жребец, не кон-вихрогон, а самата мечта. Сякаш е долетял от облака — така неочаквано пристигна. Само ездачът е друг — тръбач. Червен тръбач със сребърна тръба.

Тръбачът стигна до училището и изтръби в самото небе: ту-ту-ту…

— Днес е Денят на Безкрайността! — обяви високо тръбачът. — Ден, който никога няма да свърши… Ей вие, най-любопитните в света, побързайте!

Максим пръв хукна към училището. Той беше готов да лети накрай света подир този тръбач. Видя как припламна над входа, разпръсквайки искри, огнено колело, и децата се втурнаха през широко отворените врати.

А на стълбището ги посрещнаха Живи Букви. На стъпалата са застанали деца с пелерини от хартия и на гърдите на всяко е написана буква. Ако тичаш бързо по стълбището и четеш буква след буква, ще се получат следните думи:

ЗАЩОТО ЗАЩО ЗАВЪРШВА НА О!

Има и удивителен знак. Дълъг, предълъг. Сигурно най-дългият десетокласник са избрали за него.

— Може би си мислиш, че се изкачваш по стълбището? — тихо пита гостите някакъв глас, който сякаш долита отвсякъде. — Ти се изкачваш в планината… Крачиш към звездите…

Нагоре, нагоре… Към залата, към залата. Тя е на последния етаж.

Но не е толкова просто да попаднеш в залата. Страшни пазачи кръстосват копия писалки пред вратата, преграждайки пътя на първокласниците, и питат:

— Всичко на света ли знаеш?

— Не.

— Минавай.

— Да, аз всичко знам — упорито настоява Максим и поглежда дебелото копие с остро перо вместо накрайник.

— Ти грешиш! — весело отвръща ученикът, отмествайки копието. — Минавай!

Максим влезе в тъмната зала и се стъписа. Отдясно в тревата скачат антилопи, отляво в морето се гмурка син кит, а вдигнеш ли глава, ще видиш орли, кръжащи във висините.

„Кое е най-голямото нещо на света? — пита ласкав глас притихналите зрители. — А кое е най-малкото, знаеш ли?…“

Щрауси тичат на екрана; жаба дебне свирещия над нея комар; смешен ленивец виси на клона нагоре с краката… А Максим все се оглежда, търси синия кит. Колко пъргаво играеше в морето! Ту се покаже над водата симпатичната му муцуна, ту приветливо махне с опашка, ту изригне фонтан от пръски. Като подводница се гмурва в дълбините, после изплува и с устрем почва да пори среброто на морето…

„Защо тревата е зелена, небето синьо, а дъгата — разноцветна? — питат тихо живите стени. — Защо целият свят е цветен?“

Но в тъмнината вече няма никакви стени. Люшка се край зрителите океан от зелени листа, над цветята пърхат пеперуди, високо в небето пее чучулига и на децата им се струва, че летният вятър прелита над главите им, лъхащ на треви, пеещ вятър.

„Кое е най-бързото нещо на света? — успя да пошепне вятърът в ухото на всеки. — Отгатни как се играе на най-бързото нещо на света?“

Изведнъж настъпи дълбока нощ… Не, това сякаш не е нощ, а безкрайно космическо пространство — мрачно, бездънно, от което леко ти се замайва главата. Изведнъж от тъмнината бавно изплува бяла фигурка, а под нея така познатото синьо кълбо на Земята.

— Космонавт! — отекна като ехо залата, щом позна плаващият в безтегловността космонавт, който сякаш си играеше сред звездите.

Максим седеше мълчалив, поруменял. Беше му горещо и си разкопча копчето на яката. Ех, да беше Гум-гам сега до него!… Той, Максим, щеше да се наведе и да му пошепне на ухото:

„Видя ли? Малката чучулига лети в небето, бързата антилопа скача в тревата, а синият кит плува в морето. Чудесно! Но защо е така?… Съвсем не мога да разбера защо нашето Слънце — такова огромно отблизо — е зрънце сред звездите?… А самите звезди — всички се въртят като пумпали! Просто смешно! Нали знаеш, Гум-гам, че аз нямам камък на пътешествията, но току-що видях звездите със собствените си очи и не мога да разбера. Как ги видях?“

Ще каже още на Гум-гам:

„Оказва се, че моята Земя е съвсем малка пред звездите. Затова пък е добра, Гум-гам. Сега я виждам изцяло! Виждам как се гмурвам от малкия остров в малкото море. Виждам как се покатервам на ниските планини, а след това се рея сред облачетата заедно с мъничките орли. Дори мога да взема Земята в дланта си като обикновена топка, да я подхвърля нагоре и да я уловя…“

— Ей ти, първокласнико, не се бутай! — прекъсна мислите на Максим нечий глас.

Той дори не беше забелязал как започна да ръкомаха, разговаряйки с далечния Гум-гам, и блъсна съседката си с бяла престилка.

— Ти се буташ! — отговори сърдито Максим. — И това ми било първокласничка!

А звездите на екрана са все по-близо една до друга, все по-далече от зрителите, все по-малки и по-малки. Като снежинки се слепват в плътна топка в блестящото колело на Галактиката. Като огнена въртележка се върти Галактиката и всяка искра в нея е звезда, един непознат свят.

„Знаеш ли колко звезди има около теб? — глухо ехти космическото пространство. — Знаеш ли кой живее там, на червените, жълтите, сините звезди?“

„Знам!“ — искаше да извика Максим, като се вглеждаше в блестящото колело и се опитваше да открие синьото слънце на Гум-гам. Но Галактиката вече се беше свила в точка, бе станала обикновена звезда сред милионите нови звезди.

„А по-нататък? А по-нататък? Какво има по-нататък? — гърмеше черното космическо пространство. — Ти си човек, ти трябва да узнаеш какво има там, по-нататък!“

А по-нататък настъпи денят. Стените угаснаха и замлъкнаха, пердетата се вдигнаха и през прозорците нахлу ярка светлина заедно с чирикане на врабчета, свистене на колела, викове на малчугани, които играят на двора. Залата отново стана обикновена училищна зала и онези, които преди минута надникваха в бездната, пълна със звезди, сега въздъхнаха с облекчение, усмихнаха се и започнаха да питат приятелите си: „А кое е най-бързото нещо на света?…“ По лицата подскачаха слънчеви зайчета, сякаш подсказвайки им, че най-бързото нещо на света — слънчевата светлина — е и съвсем до тях, зад стените на училището, и в целия безкраен свят…

… А в това време зад кулисите артистите се вълнуваха. Време беше да започне представлението, а първокласниците просто не можеха да се успокоят!

Артистите надникнаха и се учудиха: оказа се, че сцената е заета. Някакви странни момчета пристъпват от крак на крак по сцената. Лицата им са намазани със синьо, по издутите им като топки дрехи са нарисувани звезди, а на главите им има сребристи шлемове. Няколко други синелики момчета тичат тромаво направо по тавана и по стените.

Всички, които бяха в залата, вдигнаха глави — гледаха ги как тичат.

— Защо тичате по тавана? — извика някой от залата.

Странните хора нищо не отвърнаха. Те скочиха от стената на сцената, строиха се в редица и един направи крачка напред.

— Браво, момчета! — каза дрезгаво той. — Браво, че не искате да учите!

Редицата синелики заскандира също както запалянковците на стадиона:

— Бра-во!!! Бра-во!!!

Залата мълчаливо ги разглеждаше.

— А как тичате по тавана? — попита същият глас.

Изведнъж лумна синя светлина и хората в звездни скафандри литнаха над сцената. Разперили ръце, те се понесоха над главите на зрителите, плавно завиха покрай полилея и се приземиха на същото място. Стояха, гледаха децата и загадъчно се усмихваха.

Залата се разбушува. Децата затропаха с крака и завикаха:

— Как летите?

— Защо сте тук?

— Защо не отговаряте?

— Искаме да знаем!!!

Едно от синеликите разпери ръце:

— Не знаем как летим…

— Ей, вие! — развикаха се от залата. — Отивайте си! Не искаме да играем, докато не научим това!…

И синеликите изчезнаха. Всички изведнъж. Току-що стояха тук и вече ги няма. Сцената е празна.

— Звън-н-н! — иззвъня училищният звънец. На сцената излезе директорът.

— Това е вашето училище, деца. В него ще започнете първия си урок — каза директорът. — После, когато завършите училище, ще се учите по-нататък. Няма такъв смелчага, който може да се похвали: „Аз знам всичко“. Дори ако някой каже така, няма да бъде истина, защото — вие видяхте — светът няма край. Някога, много отдавна, когато започвал този Безкрайно Голям Ден на човечеството, най-умният мъдрец можел да брои само до две, а по-нататък казвал „много“. Днес са преброени милиони звезди в космоса, а урокът все продължава. Вие, именно вие, ще откриете нови звезди и не само ще ги преброите, но и ще ги видите със собствените си очи… През целия си живот вие ще узнавате новото. Човечеството никога няма да се умори да се учи, защото то живее… А сега вижте спектакъла, който са подготвили за вас учениците от горните класове…

Но обещаният спектакъл така и не започна.

Едва излязоха иззад кулисите и веднага заотстъпваха назад: на сцената се суетеше синелико момче. Дрехите му бяха изцапани, косите разрошени. Момчето гледаше към тавана и ръкомахаше.

— Насам, насам!… По-внимателно, моля.

А по тавана тропаха същите момчета и носеха стъклен сандък или може би шкаф. Току-виж синеликите изпуснали чупливия товар — та те вървят с главата надолу — ще се счупи, ще се посипят стъкла по пода; ето чува се как пъшкат. Залата притихна, зашепна: „По-внимателно… Трябва да им помогнем…“ А как ще им помогнат, щом са на тавана!…

Ето спуснаха се вече на сцената, оставяйки следи, и децата от първите редици скочиха, поеха чупливия товар и го свалиха на пода. Сандъкът беше много тежък, дъските просто заскърцаха под него.

— Благодаря, приятели — каза тъжно синеликото момче, — това беше последната ни игра.

Максим не издържа и извика:

— Гум-гам!…

И децата подеха:

— Вижте, Гум-гам! Нашият Гум-гам…

Гум-гам кимна на приятелите си и се обърна към директора:

— Извинете, моля ви се, това са моят брат Кри-кри и моите другари. Объркахме всичко на света и едва не ви развалихме празника. Сполетя ни голямо нещастие. — Автук се счупи.

— Автук — понесе се из залата. — Виж каква дума! Автук!…

— Така, така — каза директорът, като си спомняше класните стаи, целите осеяни със сребрист станиол със загадъчните думи: „ВСИЧКО ЗНАМ“. — Така, така — повтори директорът, — значи ти си Гум-гам?

Гум-гам кимна, а директорът се усмихна на себе си: „Аз пък мислех, че ти си весела измислица… А ето те, стоиш пред мен… Гум-гам! Момчето от космоса…“

— Какво се е случило? — попита директорът. — Обясни ми, моля ти се, какво е това Автук?

— Ето го — посочи машината Гум-гам. — Ние го донесохме. Автук правеше всичко на света. А сега — Гум-гам въздъхна — вкъщи е безпорядък, ние сме гладни и не можем да играем. Никой от нас не знае да поправя Автук.

Момчето смутено премигваше, устните му трепереха. Максим се приближи до приятеля си.

— Не се тревожи, Гум-гам. Ще поправят твоя Автук.

Директорът на училището и учителят по физика оглеждаха странната машина.

— Как работеше твоят Автук? — попита директорът.

Синеликите започнаха да обясняват един през друг:

— Много просто. Натискаш едно копче и изскача всяко нещо, което си пожелаеш…

— А от какво правеше Автук тези неща? — полюбопитства учителят по физика.

— Струва ми се от въздуха — колебливо отвърна Кри-кри. — Точно не знаем от какво…

Някой се изхили, но учителят подкрепи Крикри.

— От въздуха ли? Това е възможно… Да, много сложна машина. А вие имате ли някаква книга за Автук? — попита той Гум-гам.

Гум-гам смънка нещо:

— Имаше някакви книжки… Но отдавна се изпокъсаха… Остана само Книгата за Подаръците… Какво да подаряваме на приятелите си за рождените дни…

— И това е добре — рече учителят. — Не може ли да я погледнем?

Един от синеликите — Тин-лин, моментално изчезна и след няколко секунди се появи с раздърпана книга. Тин-лин дишаше тежко, сякаш бе пробягал милион километри, но се усмихваше, доволен, че е изпълнил поръката.

— Едва я намерих — обясни той.

— Интересно… — каза учителят, като гледаше не книгата, а запъхтения Тин-лин. — Много интересно…

И тогава нов въпрос се стовари върху Гум-гам.

— А в кой клас се изучава при вас Автук? — попита директорът.

Клетият Гум-гам! И от най-простите въпроси винаги го заболяваше глава. А сега едва се държеше на крака.

Максим хвана приятеля си за ръка и отговори вместо Гум-гам:

— Те нямат училище. Това е СТРАНАТА НЕ ПИТАЙ ЗАЩО.

Директорът поклати глава.

— Сядай тук! — каза Максим, щом видя празния перваз на прозореца. — Тук е прохладно. Ама че си посинял…

— Всичко пропадна — пошепна Гум-гам, като притискаше чело към студеното стъкло. — Нима ще трябва да уча?

— И когато се научиш, сам ще поправиш Автук — успокояваше го Максим. — Как не разбираш!

— Но аз всичко съм забравил. Учил съм много отдавна, още когато не беше спряло времето при нас — измърмори Гум-гам.

— До есента е далече. Ще успееш да си припомниш.

— Значи ще вися сега над книгите, без никакви игри — сърдито забеляза Гум-гам.

— Измислих! — извика Максим. — Ще учим уроците при теб, вкъщи, а ще играем тук, в нашия двор. В твоята страна, където времето е спряло, може неусетно да се научи всеки урок… Докато не разберем най-сетне как отново да пуснем времето.

— Мислиш ли, че някога ще разберем? — попита с надежда Гум-гам.

— То се знае!

Гум-гам засия и скочи от перваза.

— Чудесно го измисли, Максим! Аз питах Автук и той изгоря от моите въпроси: „Защо? Защо?“ А ти — р-раз! — и за една секунда всичко измисли… Струва ми се, че вече от нищо не се страхувам! Дори ми се иска да разбера какво има вътре в Автук… Разбира се, ние ще поправим Автук. Ще намерим Питампак… И ще завъртим това мързеливо време!…

И Максим си представи какъв ще стане скоро зелено-синкавият град на Гум-гам. Могъщи дървета удържат с дебели въжета къщите кълба, за да не ги отвее вятърът. Всички обитатели са на улицата, всички се разхождат, всички играят — кой под дърветата, кой на дърветата, кой просто във въздуха… Слънцето се движи по небето, спуска се вечер зад хоризонта и всяка нощ Гум-гам расте…

Този град лесно се намира от всеки палавник. И само скучните хора, онези, които не ценят смелостта и дружбата, радостта и смеха, няма да попаднат под неговите високи сводове. А дори и да се озоват там случайно, едва ли нещо ще разберат.