Евгений Велтистов
Гум-гам (14)

През прозореца и под прозореца

И ето настъпи денят на запознаване с училището. В двора се събраха любителите на игрите в изгладени костюмчета и роклички. Всички като извадени от витрина. А самото училище като нагизден кораб плува към децата сред пяна от зеленина. Обикновената пътечка изглежда като корабна стълбичка. Качваш се на кораба и той те понася през далечни океани към незнайни страни, неусетно те издига към Слънцето, към звездите… Ей сега, още една минутка — и ще се отвори вратата на слънчевия кораб…

Но някой много бърза и влиза не през вратата, а през прозореца.

Погледнете — под училищните прозорци виси, без да се държи за нещо, стълбичка, виси, а може би стои във въздуха, и по нея се катери момче. Ето го, стига до последното стъпало и моментално преобръщайки стълбичката, се изкачва по-нагоре.

— Браво! — побутват се децата едно друго. — От нищо не се страхува!… Кой е той?

Нещо проблясва в ръката на смелчагата. Той държи ослепително син камък и гледа през него.

— Максим! — извикаха едновременно Миша и Сергей. — Това е той!

— Здравейте, двойкаджии! — извиква им отгоре Максим, размахвайки синия камък.

Близнаците не откъсват поглед от камъка.

— Защо пък да сме двойкаджии?

— Вие, дечковци, никога не сте били в училище! — презрително им говори Максим. — Знаете ли какво виждам през прозореца?

— Какво?

— Едно момче си изцапа ризата с мастило и веднага му завъртяха двойка.

Максим си измисля, разбира се. От стълбата си той вижда празната класна стая. Но откъде да знаят близнаците, че занятията не започват толкова рано. Те плахо оглеждат новата си ученическа униформа.

— Аха! Ето още един двойкаджия! — ликува Максим, когато забелязва как търчи Петя Зайчиков. — Здравей, Зайко! Тъкмо за тебе говоря!

— За мене ли? — Петя Зайчиков отваря широко уста.

— Разбира се! — долита отгоре увереният глас. — Обичаш ли да играеш на топчета?

— Обичам — отговаря Зайко, без да разбира нещо.

— Току-що видях — фантазира си Максим — как изгониха едно момче от клас, защото извадило от джоба си топче. А в бележника му написаха: „Двойка. Баба му веднага да се яви в училище…“

Тълпата от бъдещи първокласници слуша наблюдателя. Те нали не виждат какво става сега на четвъртия етаж! А Максим вече сам си вярва на онова, което говори.

— Горкичкият! — жално въздиша Максим и прави физиономии пред празното стъкло. — Плаче на дъската. Още не вдигнал ръка, и го извикаха пред черната дъска. И пак двойка!…

— Какво си измисляш! — обади се нерешително някой. — Нима в училище не трябва да изпитват?!

— Казваш, че си измислям?

И сръчно преобръщайки стълбата, Максим слезе долу.

— Измислям си, а? Аз си измислям? — И той се приближи до момчето. — На! — подаде му стълбата. — Виж, моля ти се, самичък.

Момчето постави внимателно стълбата, стъпи на стъпалото и падна, вдигайки облак прах.

— Двойка — каза Максим сред общия смях. — Двойка за мръсна риза. Леваците излизат от играта.

Непохватният левак се помъкна да се преоблича.

— Вие както искате — рече Максим, премятайки стълбата на рамо, — но аз нямам намерение да получавам двойки. По-добре да се веселя с Гум-гам… — И размаха юмрук, стиснал късчето синьо стъкло. — Ето моя камък на пътешествията — продължаваше високо Максим. — Всеки миг мога да изчезна. Моят приятел сега търси нова планета. Който иска да играе с нас, ще го взема със себе си!

Максим размахваше късчето стъкло, но никой не се съмняваше, че той държи вълшебен камък.

— А стълбата? — попита едно от децата. — Колко хубаво се преобръща!

— Нищо особено — отговори Максим и пъхна стъклото в джоба си. — Това е стълба-катерач — по нея лесно може да се изкатериш до луната. Гум-гам ще подари на всички такива стълби. — И Максим поглади стъпалцата й. Радваше се, че беше запазил първия подарък на Гум-гам.

А Автук — кой знае защо, не се сърдеше на Максим и управляваше стълбата му… Може би защото момчето избавяше приятеля си и спираше времето в техния двор?

Остър звън долетя от прозорците и децата си зашепнаха:

— Звънецът… Би звънецът… Време е за училище…

… Те влизаха едно подир друго с бащите и с майките си в празната класна стая, където на масата седеше учителката, и присядаха на чиновете. След слънчевата утрин прохладната стая изглеждаше синя, квадратната дъска — някакво черно петно, а редиците от чинове — неумолимо строги. Но на прозореца зеленеят цветя също като цветята в градинките.

— Здравейте! Аз се казвам Мария Георгиевна — представяше се с усмивка учителката и питаше бъдещия си ученик или ученичка: — Как се казваш? Име? Фамилия?

Мария Георгиева записваше спокойно отговорите в един дебел дневник, после казваше:

— Ние искаме да се запознаем с теб. Можеш ли да четеш? А да пишеш? Обичаш ли да рисуваш? Наесен ще тръгнеш в първи клас. В първи „а“.

Двете момиченца, които Мария Георгиевна записа първи, се смутиха и радостно занимаха вместо отговор. Много им хареса красивата и добра учителка и когато Мария Георгиевна каза, че те са приети в първи „а“ клас, момиченцата отговориха в хор:

— Благодаря!

А след момиченцата в класната стая влезе русичко момченце с баба си, и тогава учителката чу странни думи: „Не искам“. Зайко едва помръдваше устни, но го чуха и баба му, и учителката. Баба му плесна с ръце, а учителката погледна внимателно момченцето.

— Защо не искаш да ходиш на училище, Петя? — попита учителката.

— Обичам да играя — отвърна Зайко и огледа класната стая.

Мария Георгиевна се усмихна.

— Всички деца успяват и да ходят на училище, и да играят.

— Аз обичам да играя и денем, и нощем — упорстваше Зайко. Пред очите му още стоеше стълбата, която просто така се държи във въздуха. — Аз няма да ходя на училище.

Тогава се намеси баба му и Зайко изхлипа.

— По-добре елате утре. Нека момчето се успокои — посъветва учителката баба му.

След Петя Зайчиков отказаха да се учат, огорчавайки родителите си, Михаил и Сергей Сомови и още десет момчета и момичета. Когато влезе Максим, Мария Георгиевна вече не се учудваше. Тя само попита:

— А ти защо не искаш да учиш?

— Братовчед ми откачи от учене — каза високо Максим и погледна към баща си, седнал до него.

Баща му сбърчи вежди.

— Максим, така не се говори за по-големите.

А майка му започна да се извинява:

— Простете му, повтаря глупави шеги. Братовчед му е доктор на науките — добави тя.

— Всичко разбирам — каза Мария Георгиевна. — Ще ви помоля да почакате в коридора.

И тя се отправи при директора. Вървеше по коридора, където родителите нервничеха, а децата гледаха през прозорците. Нищо не разбираше: нито в една книга досега учителката не беше чела за такъв странен случай.

Нещо е станало с децата — мислеше си учителката. — Как да обясня всичко това на директора?

Но директорът, както се оказа, вече бе научил за случилото се, защото и другите учители на първите гласове също дойдоха при него за съвет: децата не искаха да ходят на училище.

— Та това са деца… — каза директорът. — Те за първи път се запознават с училището. Започват един голям урок, който ще продължава цял живот. Поканете, моля ви се, при мен родителите…

 

 

И никой в целия свят не знаеше, че в този миг на другия край на звездния свят, във въздушния град, в най-голямата стая на плаващото кълбо Гум-гам стои пред нажежения Автук. Автук светеше отвътре, сякаш се сърдеше, че Гум-гам му задаваше въпроси.

— Кажи — питаше Гум-гам своя Автук, — защо аз съм най-нещастният човек на света?

Автук изригва сребрист огън, бълва жар в лицето на момчето, но Гум-гам не отстъпва и гледа безмълвната машина. Той добре помни как Автук изхвърли приятеля му Максим, когато го запита защо машината е спряла времето. Но за първи път през живота си Гум-гам не се страхува от нищо.

— Кажи какво да правя? Моят приятел расте всеки ден, той вече ходи на училище, а аз… съм си все същият… Защо е така, Автук?

Гум-гам говори тихо, но от всяка дума Автук се нажежава все повече.

— Ти си много силен, Автук. Ти ми подаряваш всичко, каквото и да поискам… Направи така, че да не се разделям с приятеля си!… Угаси или запали звездите, спри или пусни времето — каквото искаш, само изпълни молбата ми!

Нещо зазвъня вътре в машината, избухна ярък пламък и после угасна. Гум-гам тихо извика, докосна с ръка Автук. Той беше студен и чужд като скелет на звезден кораб, завинаги напуснат от космонавтите. Само дълбоко в машината мигаха някакви лампи.