Евгений Велтистов
Гум-гам (13)

Количка говори самичка

Същата вечер на улица „Гарибалди“ се появи една говореща количка. Пръв научи за това електротехникът. Той се връщаше от работа и чу до аптеката тих, жален вой. Досети се, че зли пакостници са затворили котка в количката за сладолед. И той сигурно би я освободил, ако в този момент вятърът не бе съборил от перваза на прозореца на каква саксия с цвете.

Саксията се пръсна в краката на електротехника и парчетата се разлетяха на всички страни. И в това също нямаше нищо особено, винаги така неочаквано падат саксиите с цветя, когато ги духне вятърът.

Още от сутринта електротехникът беше в лошо настроение: както сменяше старите жици на едно от тъмните стълбища, на главата му падна желязното табло. Ето защо, когато в краката му като бомба се пръсна саксията, електротехникът отскочи встрани и извика към тъмния прозорец:

— Ей, по-внимателно! Ще ми пукнете главата! — И бързо отмина. Забрави, разбира се, за нещастната котка.

Но изведнъж зад гърба му някой силно кихна и се развика с дрезгав глас:

— Огън! Бий! Огън!…

Електротехникът се озърна: нямаше жива душа. Едва когато наближи към къщи, той си спомни за странните викове и помисли, че това в количката съвсем не е било котка. На уморения човек не му се връщаше и той разказа на едни момичета, които скучаеха пред входа, че до аптеката има говореща количка, на която пише „Сладолед“.

Момичетата хукнаха нататък.

Електротехникът се излъга съвсем мъничко: това, което взе за котешки вой, беше в действителност пеене. Максим, който отдавна вече седеше в количката за сладолед, реши, че така по-приятно ще си прекара времето. Изобщо Максим не пееше лошо. Но дори и заслужил певец едва ли би пял добре, ако коленете му се опираха в брадичката, а темето му — до студения железен похлупак. Наистина никой не кара заслужилите артисти да пеят в такова неудобно положение. А Максим се беше пъхнал сам в количката.

Той беше сърдит на целия свят и преди всичко на приятелите си. Колко бързо забравиха Гум-гам, колко лесно се отказаха от лунада! Клетият Гум-гам!… Сега се лута сред звездите, търси нова планета, а Автук го следи, следи го…

В количката беше тъмно, задушно. Максим се чувстваше също така самотен, както и Гум-гам на дъждовния облак. И за да се развесели, отначало запя високо, а после от скука започна да удря с крак по капака и да вика със страшен глас:

— Огън! Бий!…

Докато изведнъж едно тънко гласче попита:

— Ей, кой е тук?

— Не приближавай! — изръмжа Максим. — Ще стрелям!

Чу се шепот. Някой изхълца. После — шляп-шляп-шляп-шляп-шляп! — бързо зашляпаха сандалките по асфалта и затихнаха в далечината.

— Момичета! — махна с ръка Максим, но си удари пръстите.

Навярно дълго щеше да седи така, скрит от целия свят, чакайки Гум-гам, но внезапно се разкиха. Количката силно се разклати. Момчето излезе от желязната количка и видя голям кафез, на който продавачът на плодове и зеленчуци поставяше теглилката си.

След минутка Максим се озова в този преобърнат кафез. Опрял глава и нозе в грапавите стени, скръстил ръце на гърдите си, той си представяше как приятелят му пътешества в космоса… Звездите летят срещу Гум-гам, той разглежда една подир друга непознатите планети и сред милион милиони различни звезди съвсем не може да открие най-добрата. Онази, където Автук никога няма да намери палавниците…

В това време към желязната количка за сладолед се приближиха момичетата и с тях някакъв милиционер.

— Тъкмо търся един човек — каза милиционерът. — Може да е същият? За него е съвсем дребна работа да накара количката да говори.

Милиционерът решително отмести капака и надникна вътре. Той дори пъхна главата си в количката. Количката беше празна.

— Няма никой! — каза със съжаление милиционерът, а момичетата се разгълчаха и започнаха да се наричат страхопъзли.

Наблизо две жени си говореха за свои работи. Едната от тях постави гюма с млякото върху дървения кафез. След като поприказва с приятелката си, тя протегна ръка за гюма и ахна:

— Какво става? Къде ми е гюмът?

Милиционерът се сепна и тръгна бавно към кафеза. Кафезът едва-едва се движеше.

— Той е! — каза уверено милиционерът.

Кафезът спря.

Милиционерът премести гюма на тротоара и повдигна кафеза.

Максим се зарадва, когато видя милиционерския скафандър.

— Чаках те!

— А аз веднага се досетих, че ти си в кафеза! — каза Гум-гам.

Той прегърна Максим през раменете и без да обръща внимание на изумените момичета, го отведе със себе си.

— Намери ли вече нашата планета? — попита Максим.

Гум-гам свали шлема си, който приличаше на униформена фуражка, и изтри чело с длан. Сега Максим забеляза, че приятелят му нещо е разстроен.

— Не, не я намерих — отговори тъжно Гум-гам. — Не успях…

— Да не се е случило нещо?

— Неприятни новини. — И Гум-гам се наведе към Максим. — Тебе и всички деца ви викат на училище… Навсякъде висят обяви. Ей такива огромни обяви…

И Гум-гам, хванал приятеля си за ръка, го поведе към двора, където навсякъде — по стените на блоковете, до входа на беседката, просто на стълбовете — бяха разлепени листове с четливо написани букви.

— Чети — помоли го тъжно Гум-гам.

— „По-кан-ват се на у-чи-ли-ще“ — прочете на глас Максим. — Защо на училище?

— „Защо, защо“… — въздъхна Гум-гам. — Всичко е ясно! Сега ще те затворят в класната стая и аз ще загубя последния си приятел. Край. Край на нашата игра.

— Аз няма да отида! — отсече Максим.

— Правилно! — засия Гум-гам, но отново помръкна. — Родителите ти ще те заведат. Виждаш ли, пише: „С ро-ди-те-ли-те“.

— Хайде да спрем времето! — предложи изведнъж Максим.

Гум-гам поклати глава:

— Това е невъзможно, Максим. Ти винаги ще растеш — ден след ден, година след година и много скоро ще ме надминеш. А аз ще си остана малък. Нали знаеш: при нас е утро, винаги е утро. А при теб времето тече… Това е много тъжно, Максим — да губиш приятелите си.

— Аз ще мисля за теб цяла нощ. И непременно ще измисля как да не се разделяме — каза Максим.

— Ти дори нямаш лунад — напомни Гум-гам.

— Нищо, може и без лунад… Ти мисли, мисли, Гум-гам…

— Ще мисля — обеща тържествено на прощаване звездното момче и добави: — Макар че не си спомням как… как се мислеше… Но кълна ти се, няма да изиграя нито една игра, докато не го измисля!…

Бащата на Максим го посрещна на входа, грабна го на ръце като мъничък и го понесе по стълбището. Максим не се съпротивяваше, бе много уморен. Толкова труден беше този ден!