Евгений Велтистов
Гум-гам (12)

Чудесата омръзнаха

— Всеки ден едно и също — чу-де-са! — прозина се Зайко, показвайки, че му е много, много скучно.

— Ти какво? — нахвърли се Максим върху Петя. — Искаш да останеш без лунад ли?

— Голяма работа! — изсмя се Зайко.

— Дай тогава лунада!

Зайко бръкна в джоба си и подаде на Максим лунада в лъскавата обвивка. „Всичко мога“ — проблясваха вълшебните думи.

— Зъбите ме болят от този лунад! — обърна се Зайко на куц крак и извика: — Кой ще играе с мен на гоненица?

Децата мълчаха.

— Хайде да играем на дресирани тролейбуси! — предложи Максим. — Ще бягат на задните си колела!

Никой не помръдна.

— Сергей, Миша, след мен! — извика Максим.

— Ние… трябва да оправяме въдиците си… — измънка Миша.

— Отиваме с татко за риба — потвърди Сергей.

Максим се ядоса.

— Знаете ли какви сте? Знаете ли… Човекът е изпаднал в беда, а вие…

— В беда ли? Кой човек е изпаднал в беда?

— Бих ви казал, но няма да ме разберете! — махна с ръка Максим. — Вие най-напред ми отговорете — ще играете ли с Гум-гам?

— Ние отиваме за риба — въздъхна Миша.

— Уговорили сме се — въздъхна след брат си и Сергей.

— Вие сте… — Максим се задъха. — Вие сте… предатели… Ето какви сте! Дайте лунада!

Още две парчета лунад бяха върнати на Максим.

— А ти? — попита Максим Льоша Попов.

Изобретателят от седемнадесети апартамент извади лунада, отхапа си и лениво изрече:

— Р-раз!

Зад гърба му увисна плетена люлка. Льоша легна в люлката и втренчи поглед в небето.

— Аз ще мисля — каза той, бърчейки чело.

— Може би и ти не искаш да играеш? — настъпваше Максим към червенобузия Льоня.

Льоня отстъпваше назад и свиваше рамене:

— Не знам. Не ми се ще много…

— Давай лунада!

— Как пък не…

— Аз пък ти казвам — дай го!

И след миг приятелите се налагаха един друг, а компанията около тях веднага се оживи.

— Ама честен бой! Без лунад! — викаха зрителите. — Миша, ти ще си съдията!

Дори мързеливият изобретател скочи от люлката, заподскача и заразмахва юмруци.

— Едно! — броеше Миша. — Две!… Три!…

Боят продължи до десет. Изведнъж някакви здрави ръце уловиха размахалите се във въздуха юмруци. И всички видяха Гум-гам. Той беше със спортен екип — истинския съдия.

— Победата се присъжда на двете страни — каза с усмивка космическият пътешественик. — Ех, вие!… С такова биене смятате, че ще замразите въздуха за сладолед ли? Погледнете как трябва да се вледенява въздухът. Тази замразителна игра съм я измислил аз!

Ръцете на Гум-гам се завъртяха с бързината на перка. Той сякаш се отбраняваше от отряд невидими същества. Най-сетне престана да бие въздуха и вдигна ръка над главата си.

— Ескимо — похвали се Гум-гам. Около всеки пръст имаше напластен сладолед с шоколадова коричка отгоре. — Най-приятната закуска е сладоледът — продължаваше Гум-гам, облизвайки пръста си. — Кой желае? Ескимо от въздух…

Някои започнаха да размахват юмруци, но не всички. Повечето деца стояха със скучаещ вид.

— А вие? — попита ги Гум-гам. — Не обичате ли сладолед?

— Болят ги зъбите — поясни мрачно Максим. — Омръзнал им лунадът.

Лицето на Гум-гам странно посиня. Той мълчаливо загледа приятелите си.

— Не искате ли вече да играем? — попита учудено той.

Приятелите му мълчаха.

— Не искате ли да играем на луна и звезди?

На дървета и люлки? На водни кончета и смях? Не искате ли да играете с мен?

— Ние вече на всичко играхме — чу се гласът на Миша.

— Аха-а… — изписка Зайко. — Вече всеки ден лъжа баба… А това е нечестно.

— И такъв бой ядем — само ние си знаем — подкрепи го Сергей.

А Льоша Попов, както си беше легнал в люлката, заговори:

— Знаеш ли, Гум-гам… Когато е с лунад — всичко е много лесно, всичко става от само себе си. А на мен може би не ми се иска да бъде така. Да не би аз да не съм човек, или какво? Искам сам, разбираш ли, сам искам!

Гум-гам се разсърди. Очите му блеснаха със синя светлина. И огледа приятелите си.

— Аз си отивам! — предупреди той.

— Какво говориш, Гум-гам!… — уплаши се Максим.

— Отивам си от вашия двор! — още по-високо каза Гум-гам. — Ще намеря весели хора.

— Аз идвам с теб! — заяви Максим и изведнъж си спомни, че камъкът на пътешествията не е у него. Но не се смути. — Аз ще играя с теб, Гум-гам! Аз имам лунад…

Попипа се по джобовете и започна да ги обръща наопаки. Джобовете му бяха празни. Току-що беше сложил в тях чуждия лунад… А сега и него го нямаше.

— Автук — пошепна Максим никому непонятната дума и Гум-гам веднага се досети, че преди минутка, когато каза, че завинаги напуска този скучен двор, лунадът е изчезнал от джобовете на всички играчи.

— Аз ще намеря нова планета — планета за игри! — каза разпалено космическият пътешественик, обръщайки се към Максим. — Дори и да няма никой там! Само аз и ти! На нас винаги ни е весело. Аз ще те повикам!

Той извади синия камък и след малко го подхвърли във въздуха.

— Довиждане! — извика Гум-гам на децата. — Не скучай, Максим!

В ушите му прозвънна от спуканото кълбо. Освен това нещо тупна на земята. Беше паднал Льоша Попов, който бе останал без люлка.

— Нищо, нищо — измърмори той, разтърквайки хълбока си. — Хич не ме боли.

Никой не се засмя. Приятелите се разотидоха.

Максим клекна до цветната градинка и загледа тъжно сухите буци пръст. Така самотен се чувства може би човек в пустинята. Нито приятели има до себе си, нито стрък трева — нищо живо. Само гола земя. И изведнъж Максим скочи — той забеляза синьо петънце. Нима това е цветенце? Неговото? Цветенцето на Максим?!…

Когато през пролетта възрастните прекопаваха цветната градинка, градинарят чичо Егор даде на Максим шепа семенца и момчето ги пося в земята. То не се надяваше, че от тези зрънца ще се появят на бял свят живи цветя, но всяка сутрин изтичваше до градинката — току-виж нещо изникнало? Ден подир ден земята изсъхваше от слънцето и ето че през плътната корица се подава жилаво стебълце, а накрая се синее чашката на цветчето. С учудване, дори с уплаха Максим гледаше цветчето.

Изведнъж градинката припламна и засия с мека синя светлина. Максим се стъписа. Отначало учудено запремигва, после се разсърди. Никога не се бе случвало така — в един миг цялата градинка да разцъфти! Кой се беше пошегувал с него? Та нали никое от децата вече нямаше лунад!

Над жилищния блок преминаваше самотен облак. Сянката му падна над градинката. Тежки капки зачукаха върху темето на момчето и то, вдигайки глава, застина. През мрачната синева се провиждаше някаква фигурка. Там, върху дъждовния облак, седеше, а може би лежеше, Гум-гам! Той летеше на този облак!

Гум-гам беше много тъжен, лежеше в дъждовната локва и гледаше от висината познатия двор. Той чуваше гласовете на децата и виждаше, че играта продължава и без него. Забеляза Максим, който стоеше пред градинката, махна му с ръка и пошепна:

— Р-раз!

Отдолу запламтя синьото петънце — градинката, и Гум-гам се усмихна. Преди да потърси нова планета, той направи прощален подарък на приятеля си.

А децата отдолу викаха:

— Хвани ме! Пу, за мен!… Хайде, изстрелваме ракета!… Качвай се горе, още по-нагоре!…

Светът отново принадлежеше на тях, на палавниците без лунад. Не само този двор, а полята и горите, откъдето долиташе зеленият вятър с мирис на трева, топлите и студените морета, които изпращаха бистър летен дъжд, невидимите през деня звезди и най-близката, най-ярката звезда на небето — Слънцето. Палавниците без лунад — те не умееха да летят на облак, да минават през стена, да преобръщат стълбичка във въздуха. Но те винаги вярваха, че някога ще играят като Гум-гам на всичко на света. И те тичаха към своето бъдеще, засега играейки на обикновена гоненица: падаха, ожулваха си коленете, скачаха и отново се гонеха. Ритаха топка по тревата, ровеха из пясъка, до лакът си пъхаха ръцете в топлата черна пръст, от която — те вече знаеха това — израства всичко живо…

— Хващай!… Хвърляй!… Бий!… Ех, че си заплес… Браво, това се казва удар! — ехтяха гласове към слънцето.

И Максим викаше нещо и махаше на отлитащия си приятел. Когато облакът се скри зад покрива, той отново се надвеси над градинката, търсейки своето цвете.

… Облакът, на който лежеше Гум-гам, плаваше спокойно над полята. На брега на малката рекичка Гум-гам видя две малки фигурки, а до тях една по-голяма. Той тъжно се усмихна — знаеше кои са те… Сергей и Миша… Нали се бяха уговорили да отидат с баща си за риба.

А рибарите дори не подозираха, че над тях лети Гум-гам. Те изобщо не забелязваха нито падащите отгоре капки, нито самия облак. Притаиха се под един зелен храст и впериха поглед в плувките: едната червена, втората жълта, а третата — от обикновена тапа.

Отгоре Гум-гам не можеше, разбира се, да види как трепна и се разклати плувката от тапа във водата, как се опъна влакното и проблесна на слънцето празната кукичка.

— Ех, откачи се! — каза с огорчение чичо Захари. — Какво шаранче се изплъзна!

Миша и Сергей си играеха край водата.

— Аз го видях, видях го… — бръщолевеше под носа си Миша. — Щях да се хвърля във водата подир него!

— А аз така се зарадвах — заговори Сергей, — сякаш се беше уловило на моята въдица!

— Нищо — успокои ги бащата. — Няма да ни избяга!

А Гум-гам извика отгоре:

— Наслука!

Но беше вече далече и приятелите не го чуха.

На мръкване рибарите напуснаха тихия бряг.

Те нищо не бяха уловили и Миша каза на Сергей:

— Жалко, че нямаме лунад. Иначе щяхме да мъкнем пълна кофа с шарани…

Но след няколко минути момчетата забравиха за лунада. Те вървяха един подир друг по росната ливада и тревата — гладка и жилава — ги шляпаше по нозете. Имаше сребриста лунна пътека, която сякаш водеше към небето. А на шосето като семафор стърчеше един стълб. Край него стояха някакви хора и тихо разговаряха.

До стълбата спря автобус и взе всички щастливи рибари — и с празни, и с пълни кофи.

Опустя лунната пътека. Само един човек гледаше отгоре как продължава тя в безкрайността сред осеяната със звезди тъмнина — там, където го очаква неговият празен дом, където го чака строгият Автук. Гум-гам все още не се решаваше да напусне облака…