Евгений Велтистов
Гум-гам (11)

Автук

— Аз съм най-големият неудачник в света оплакваше се Гум-гам на приятеля си. — Не ми върви и толкова! Никой не харесва моите маски. Кой знае защо и милицията ме преследва… На всичко отгоре и този глупав зелен лук!

— Какъв лук! — попита Максим.

Гум-гам разказа как завършила играта му на маски и смях и не искаше да споменава нелепата история със зеления лук, но случайно се изпусна. Той беше с бяла престилка, облечена над скафандъра — весел доктор преди час, а сега — нещастен любител на игри.

Оказа се, че Гум-гам видял как Максим наказва тримата побойници и си помислил: сега мога да си направя шега с всеки грубиян. Застанал зад вратата и видял един ужасен, както му се сторило, грубиян. Пред магазинчето за зеленчуци някакъв човек със сива шапка сърдито се карал на продавачката: „Та нима това е лук! Това е миналогодишно сено, а не зелен лук!“ Купувачът размахвал мръсножълта връзка лук и хората, наредени на опашка, сърдито боботели зад гърба му. Изведнъж купувачът се хванал за главата и всички ахнали: от шапката, новата сива шапка на сърдития човек стърчали сочните пера на пресен зелен лук… Тогава се вдигнал такъв шум, че Гум-гам се уплашил и решил: не, за нищо на света той не може да победи грубияна. И незабелязано изчезнал…

— Но защо реши, че той е грубиян — попита Максим, размишлявайки над тази странна история.

— Защото той казваше грубата дума „лук“! — убедено изрече Гум-гам. — И с много груб глас.

Максим се засмя. Те седяха в беседката, скрити от целия свят зад пълзящата увивна зеленина. Там, отвъд тази надеждна стена, купувачите ходеха от магазин на магазин, милицията следеше за автомобилното движение, а любителят на пресен лук с възмущение късаше от шапката си сочните пера.

— Ти си обидил този човек — каза сериозно Максим. — Когато някой казва „лук“, „морков“ или „ряпа“, значи той просто иска лук, морков или ряпа. Но ако някой казва „куче“, а до него няма и помен от куче, значи този човек ругае. Разбираш ли?

Гум-гам въздъхна тежко:

— Не разбирам… По-рано аз винаги печелех, а сега — нещо стана с мен… Нищо не разбирам… Може би съм нарушил забраната?… Автук може би ми е сърдит?

И веднага след тези думи за Максим изчезна целият привичен свят зад зелената стена на беседката и изплува друг — светът на спокойното синьо пространство, с реещите се кълбовидни къщи, със самотния старец върху летящия неизвестно накъде облак, с вечното утринно слънце…

— При вас още ли не е настъпило „утре“? — попита Максим.

— Не, не е настъпило — поклати глава Гум-гам. — И мисля, че никога няма да настъпи.

— Няма да настъпи… — повтори замислено Максим.

— Аз разбрах… Разбрах кой е спрял времето…

— Кой? — подскочи Максим от вълнение.

— Казвал се Питампак.

— Питампак — повтори след приятеля си Максим.

— Може би го казвам неправилно. Сигурно са го наричали Питам-пак… Кри-кри ми разказа, а той е по-голям от мене и помни как е било. Веднъж Питам-пак взел и разглобил на части своя автомат. Струва ми се, ти разправях, че на рождените ни дни винаги ни подаряваха Автук. И Питампак си имал свой Автук. Но той искал да разбере какво има вътре в Автука и го счупил.

— Юнак!… И какво имало вътре? — попита нетърпеливо Максим.

— Ш-ш-ш! — допря пръст до устните си Гум-гам. — Това е страшна тайна.

— Тайна ли?

— Страшна тайна — повтори Гум-гам. — Защото никой не е видял какво има вътре.

— А-а — каза разочаровано Максим.

— Ти нищо не разбра, Максим! — възмути се Гум-гам, като видя отегченото лице на приятеля си. — Не разбра най-главното: защо тази тайна е страшна.

— Казвай! — нетърпеливо зачака Максим.

— Слушай! Той, този нещастен Питампак, когато разглобил машината си, престанал да играе с нас и не излизал от къщи. После изведнъж се приближил до прозореца, видял Кри-кри и го помолил да му даде чадъра си.

— Защо чадъра?

— Спуснал се с чадъра на земята, за да иде на лов за диви зверове.

— За диви зверове ли? Браво! Той е смел човек, вашият Питампак! — каза убедено Максим.

— Просто не можел да живее без Автук така, както живял преди — поясни Гум-гам. — Та той нямал нищо друго. Никакви вещи, дори храна.

— А какво страшно има тук?

— Това било сутринта… — продължаваше Гум-гам. — Разбира се, сутринта! Отначало всички деца се учудили много колко безкрайно дълго продължава сутринта и очаквали кога най-сетне ще залезе слънцето. Но то все светело, все ни заслепявало. И сега е на същото онова място.

— Времето ли? — досети се Максим.

— Да, времето — въздъхна Гум-гам. — То спряло.

— А къде са родителите ти? Къде са всички възрастни? — попита Максим.

— Те правят онова, което са правели… когато времето е спряло. Закусват, четат вестник, говорят по телефона и съвсем не могат да свършат сутрешната си работа.

— Трябва да намерим Питампак! — каза решително Максим.

— Няма да го намериш… — изрече горчиво Гум-гам. — Никой не може дори да си представи къде е тази страшна земя.

— Ти казваше, че твоят Автук знае всичко. Всичко може и всичко знае.

— Него не може да го питаме! — напомни Гум-гам.

— А ти питал ли си го някога за нещо?

— Не съм.

— Но от какво се страхуваш! — упрекна Максим приятеля си. — Нали не си страхливец?

Гум-гам внезапно посиня и стана от пейката.

— Не съм страхливец! — каза той, като се мръщеше. — Ти знаеш как се провирах през космоса, за да те намеря. Знаеш, че те улових, когато летеше към земята…

— Знам! — отвърна твърдо Максим. — Знам за теб всичко, и ти знаеш за мен всичко… Но никога не съм виждал твоя Автук… — тук Максим въздъхна. — А така ми се иска да си поиграя с Автук!

— Аз нищо не крия от приятеля си — каза малко учудено Гум-гам. — Щом искаш да поиграеш с Автук, заповядай. Само че по правилата…

— Аз мога, струва ми се, да играя и не губя в игрите… — напомни Максим.

— Да, ти можеш да играеш — съгласи се Гум-гам. — С удоволствие ще ти покажа Автук. Фю-у — и си у дома!

— Вече свикнах да пътешествувам нататък и насам — весело отвърна Максим.

 

 

— Ето го! — каза с гордост Гум-гам.

В тази стая се намираше само Автук — чак до тавана, от блестящо стъкло или метал, с безброй бутончета. Максим съвсем не очакваше, че всемогъщият Автук, който е единствен в целия въздушен град, единствен в цялата СТРАНА НЕ ПИТАЙ ЗАЩО, може да отговори ЗАЩОТО, тъй като този мъдър Автук е просто една машина. Макар и огромна, тайнствена, красива, но… машина.

Максим беше смутен. Той, разбира се, малко изхитрува пред приятеля си, като каза, че ще си поиграе с Автук. Беше решил да попита Автук за най-важното за Гум-гам — за изчезналото време. Беше готов дори да се сражава с Автук, ако го нападне. Но да се сражаваш с машина е глупаво.

За всеки случай Максим поздрави нехайно:

— Здравей, Автук!…

А онзи дори не щракна с копче да отговори.

Нима този Автук издърпа от него летящата панделка? Или може би панделката се е изплъзнала от само себе си, и затова Максим е започнал да пада надолу…

— А ти какво би искал, Максим? — тържествено запита Гум-гам. — Автук може да направи каквото поискаш. Аз ти подарявам какъвто си пожелаеш подарък.

Най-неочаквано за себе си Максим помоли:

— Чанта.

— У-у… — сякаш настръхна Гум-гам. — Е добре, щом искаш чанта — чанта!

Той натисна бутончетата и Автук приятно засветка отвътре, като хвърли към стената и към тавана сини зайчета. Блестящата вратичка се отвори и Гум-гам подаде на госта нова-новеничка чанта.

— Дръж!

— Благодаря — отговори Максим и учудено заразглежда подаръка.

— Ако искаш, ще ти подаря хиляда такива чанти — обеща Гум-гам. — Какво още ти трябва, Максим? — щедро предлагаше стопанинът на Автук.

Тогава Максим трепна, спомни си нещо и пребледня от вълнение. Направи крачка напред и каза с пресекващ глас:

— Кон! Много искам един бял кон…

— Дървен или пластмасов? — попита Гум-гам.

— Жив!

— Живи Автук не прави — въздъхна Гум-гам.

В този момент на Максим му се стори, че покрай него по гладкия под изчатка с копита бял жребец. Изчатка покрай самия Автук, скочи през прозореца и отплава във въздуха. Сам, без конник. Ето го — снежното облаче се разтопява в синьото небе.

Ех, не можа Максим да поязди белия жребец…

Ала не жребец изчатка с копита покрай Максим — така силно изтрополяха обувките на Гум-гам. Той дотича от съседната стая с раздърпана дебела книга и надничайки в нея, защрака с бутоните на Автук.

— Ш… Шахмат. Заповядай, Максим, шахмат… М… Мотопед… Заповядай, ето ти мотопед. Нож… На буква „Н“. Ножче за острене на моливи… Знаеш ли, Максим, когато бях колкото теб, ми подариха миниатюрен Автук и ето тази книжка, където са написани разните подаръци… Добре, че се е запазила! Как не я е изхвърлил Вертун!

Един подир друг изскачаха подаръците от Автук: въдица, конструктор, велосипед, сакче, бинокъл, капан за мишки, слънчеви очила, прашка, часовник, ракети за тенис, компас, лък със стрели, оловни войници, водна ракета, транзистор… След няколко минути стаята бе затрупана с вещи, които биха стигнали за децата от целия блок, а Гум-гам продължаваше да прелиства справочника си.

— Вече станаха цяла купчина. Благодаря ти, Гум-гам, стига толкова — успокояваше Максим приятеля си. Бузите му пламтяха, той можеше да затрупа с подаръци цялата улица.

Но Гум-гам пъшкаше и продължаваше да щрака с бутончетата, докато най-сетне Максим не измъкна от него книгата за подаръците.

— „АВТУК. Автоматичен универсален конструктор“ — прочете той думите върху омазнената корица. — Какво значи у-ни-вер-са-лен, Гум-гам?

— „Универсален“ ли? Сигурно значи умен. Автук е много умен: той прави всичко просто от въздух.

— Умен — повтори Максим.

— Много умен! Каквато игра да го помолиш, всичко ще направи… Когато бягах от милицията, само успях да кажа линейката да се превърне в нещо дребно и — веднага: стоя си на тротоара и съм хванал детска количка.

— Значи Автук е управлявал камиона, с който пътувахме? — попита Максим.

Да.

— И летящите панделки? И пеещите ключалки? Корабите? Въртележката?

— Да, да, да.

— Той ли направи лунада?

— Разбира се, той.

Автук блестеше пред тях със своите доспехи и като го погледна, Максим се смути. Приближи се до прозрачната стена. Отвъд стъклото висеше вечното слънце. Пустинният град се полюляваше в небето: балони, балони, гонени от вятъра балони. Никой не играе, никой не се разхожда, никой не лети по улицата. И във всеки дом — там, зад стъклото — има свой собствен Автук.

„Аз съм на седем години и половина — си каза Максим. — И ако остана тук, винаги ще бъда на седем и половина. Винаги“ — повтори той много страшната дума.

И както стоеше гърбом към Автук и с лице към спокойния пуст град, попита звънко и отчетливо в тишината:

— Защо слънчогледът расте под слънцето, което…

Той се замисли и чу как някой повтори:

— Което…

— … което угасва, щом настъпи нощта, която…

— Която… — тежко въздъхна някой.

— … която скрива Земята, която…

— Която… — изстена същият глас.

— … която заран очаква Слънцето…

— Ах, Слънцето — изписка гласът.

— … под което расте слънчогледът?

Максим дишаше тежко, едва измъквайки се от много трудния въпрос, който неочаквано се получи.

Нещо се строполи зад гърба му. Огледа се и видя Гум-гам, седнал на пода.

— Какво ти стана? — спусна се Максим към приятеля си.

— Това се казва въпрос! — въздъхна Гум-гам. — Зави ми се свят от твоите „които“…

— Ето виждаш ли — пошепна Максим, като помагаше на приятеля си да стане, — виждаш ли, че съвсем нищо не се случи. Аз попитах, а той ни най-малко не се разсърди.

Максим се усмихна, като казваше тези думи: та как може машина да се сърди!

Автук продължаваше да блести със студеното си сребро.

Сбърчил чело, Гум-гам гледаше тревожно Автук и нищо не говореше.

— Защо започнах да падам към земята? — попита на глас Максим, ободрявайки с усмивка Гум-гам. — Защо падах надолу, а не нагоре?… Защо Питампак е отлетял на земята?… Защо са го наричали Питампак? — Максим се приближи до мълчащия Автук и с чувство на превъзходство го измери с поглед от главата до петите — студен и стъклен. — Не — каза той пренебрежително, — в тази СТРАНА НЕ ПИТАЙ ЗАЩО никой… никога… и нищо… няма да ти отговори!… — Той чукна с пръст по копчето и извика. — Ох!

Вътре в Автук сякаш избухна огън. Той стоеше все същият — блестящ и недостъпен, — но от него лъхаше зной. Дори копчето, до което се докосна Максим, беше горещо.

— Какво стана? — подскочи Гум-гам към приятеля си. — Обиди ли те? Отговори!

Максим гледаше Автук с уплаха и очакване, както гледат пробуждащ се великан.

— Отговори! — настоя Гум-гам, стиснал юмруци.

— Той се събужда, той е много горещ! — промълви развълнувано Максим. — Ей сега нещо ще каже…

Автук мълчеше. Но се виждаше как се нажежава, как отвътре постепенно стените му стават златисти: в него сякаш се разпалваше живото слънце.

— Нещо стана с него! — каза разтревожен Гум-гам.

— Не знам — отговори Максим. — Почакай само минутка… Ей сега всичко ще видиш… Ще видиш кой е твоят верен приятел… Ще видиш, че няма от какво повече да се страхуваш…

Той още по-широко се разкрачи, пъхна свитите си юмруци в джобовете и гледайки в гневното лице на машината, каза:

— Автук, чуваш ли ме?

Гум-гам замря, застанал до Максим. Рамо до рамо.

— Автук — извика силно Максим, — защо спря времето, Автук?

Сякаш проблесна студена мълния. Внезапно се появи едно прозрачно кълбо, раздели приятелите и като сграбчи малката фигурка, се завъртя на едно място. Отхвърлен от невидима сила, Гум-гам за първи път през живота си изумено наблюдаваше как неочаквано изчезва неговият приятел…

Максим се опомни в познатата беседка. Щом дойде на себе си, най-напред опипа джобовете си. Синия камък на пътешествията го нямаше в тях.

Максим въздъхна: Автук го беше победил.