Евгений Велтистов
Гум-гам (10)

Нищо не мога

— Здравей, Велики Фантазьоре!

Така приятелите посрещаха Максим.

И не е чудно, че Максим започна да си придава важност. Кой по-добре от него измисля най-интересни игри? Кой може всеки миг да отиде на гости при Гум-гам? Всички видяха как Максим изчезна, след като Коробков помоли за прошка, и как след половин час се появи с дрехи от пъстри пера и с бойно индианско копие.

— Много поздрави на всички от Гум-гам! — викаше, пратеникът, размахвайки копието. — Ей, Витка, домъкни оня сандък. Ще хвърляме по него копието!…

Да, не е леко да си Фантазьор, когато всеки има в джоба си блокче лунад. Много отдавна притежателите на лунад излизаха през заключени врати, не губеха скъпоценно време да се измият, да почистят обувките си, да сдъвчат кюфтетата — те играеха само на „р-раз!“. Забравени бяха топките, книжките, куклите, моливите, пластилина. Целият предишен живот изглеждаше на любителите на игрите много далечен, като в обърнат бинокъл. Само към лунада протягаха ръка, към магическия лунад, който самичък си влизаше направо в устата.

Всички от жилищния блок знаеха историята, как Великия Фантазьор беше признат от тримата най-известни побойници, едни дългуни от осми клас.

Максим тичаше по асфалтовата алея и се блъсна в единия от побойниците.

— Ей, прасе с прасе! — изруга го побойникът и му показа юмрука си. — Обувките ми изцапа.

— Не е прасе, а куче — поправи го приятелят му. — Мотае ни се из краката.

— Аз без да искам — оправдаваше се Максим.

— Я не се зъби, магаре такова! — развика се третият побойник. — Ще си изпатиш!

— Аха, така значи! — каза заплашително Великия Фантазьор и бръкна за лунада.

Побойниците изведнъж се развеселиха.

— Гледай, гледай — тресяха се те от смях. — Весели работи! Охо-хо! Да си легнеш от смях!

И Максим се засмя. На единия побойник вместо нос му стърчеше червена зурличка. От устата на другия се подаваха остри кучешки зъби. А третият стоеше с отворена уста и помахваше с големите си клепнали уши.

Дангалаците се сочеха един друг с пръст и се превиваха от смях. После оня, със зурличката, неспокойно си попипа носа и извади от джоба си огледалце. Той дори изгрухтя от ужас и се втурна към шубраците. Приятелите се шмугнаха след него.

Малчуганите тичаха след побойниците и крещяха от удоволствие и от страх. Където и да се криеха, навсякъде ги преследваше смехът им.

Единствено Зайко съжали нещастниците.

— Защо всички им се подиграват?…

— Как защо! — прекъсна го Максим. — Те са наказани.

Максим се заигра с приятелите си и си спомни за побойниците едва когато Зайко попита:

— И винаги ли ще си останат такива обезобразени?

— Съвсем забравих! — извика Максим и извади лунада.

Казват, че след като отново станали такива, каквито били, побойниците се заклели никога да не казват думи като „куче“, „магаре“ и „прасе“, когато не се обръщат към животни, а към човек. И никой вече не ги е чул да ругаят. А при среща с Максим поздравяваха първи.

И продавачите в магазина за играчки познаваха Фантазьора. Максим, Миша и Сергей дойдоха тук да си купуват маски. Отдавна бяха намислили да дадат представление на дечурлигата от детската градина, само че не можеха да се уговорят какво точно. И тук, в магазина, те продължаваха да спорят.

— Аз ще бъда Бармалей — заяви Миша.

— Аз пък Вълкът — каза Сергей.

— Не, не може — въздъхна Максим.

— Как не може!? — възмутиха се братята. — Ние можем да ръмжим. И да тракаме със зъби. И да говорим със страшен глас.

— Не може! — упорстваше Максим. — Хлапетата ще се разреват и ще развалят цялото представление.

— Но тук има само Бармалеевци и Вълци!

Братята бяха прави: над щанда висяха озъбени картонени страшилища. Нито една симпатична физиономия, нито един добър звяр.

— Нямате ли други маски? — попита Максим.

— Не-е — прозина се продавачът.

— Защо не видите в склада?

— И в склада няма… Васил Кузмич, тези маски още от миналата година ли са?

— От подминалата, Степан Степанович — уточни вторият продавач. — Вземайте, момчета, други няма да има.

— Ще има!

Максим щракна с пръсти и каза „Р-раз!“. Продавачите ахнаха. На лицата им се появиха маски. Учудените продавачи си свалиха маските и още повече се учудиха: те държаха глупавото патенце и зайко-самохвалко.

А над щанда се поклащаха добри, весели и палави личица и муцунки: Буратино, Ежко-Бежко, Лисана, Червената шапчица…

— Я гледай, Максим, как се досети? — зашепнаха братята близнаци. — Сега хлапетата има да се веселят! Хайде да купим маските! Чичко, колко струват?

— Една рубла и двадесет и две копейки едната — отговориха едновременно продавачите и се спогледаха.

Купувачите се приближиха до щанда и започнаха да си избират маски. Продавачите едва успяваха да свалят от гвоздеите Червени шапчици и Кума Лиси. Продавачът Степан Степанович, като завиваше покупката на нашите приятели, се надвеси към Максим:

— Кажи, момченце, как го направи този номер?

— Тайна — небрежно отговори Максим.

А вторият продавач, Васил Кузмич, помоли:

— Не би ли могъл да ни замениш не само маските, но и играчките? Които никой не купува…

— Добре, друг път — каза Максим.

И никой в магазина не обърна внимание на момчето със синьото лице. То стоеше в ъгъла и с удоволствие наблюдаваше преобразяването на маските. Когато тримата приятели си взеха покупките и си отидоха, той си каза:

— Прекрасен фокус-мокус. Ще го запомня…

Гум-гам — той наблюдаваше, разбира се, играта на Максим — бърчеше лице, оглеждайки нови те маски.

— Според мен, глуповати и тъжни лица… Великия Фантазьор малко посбърка… Нека да бъдат по-умни и по-весели — говореше си Гум-гам. Замисли се за миг, после щракна с пръсти: „Р-раз!“ Маските над щанда станаха сини.

„Ха-ха! — смееше се от ъгъла Гум-гам. — Струва ми се, че познавам тези забавни лица. Ей онзи, чипоносият, е Тин-лин. Строгият, замисленият е също като моя по-голям брат Кри-кри. А кое е това симпатично момче? Нима това съм аз?… Е, сега всичко е наред, търговията ще потръгне…“

— Това на мене ли го завивате? — екна възмутен глас. — Аз платих за Буратино и за грозното патенце, а вие ми завивате някакви сини привидения!

— Извинете, ей сега ще ви ги сменя — каза бодро продавачът, обърна се и замря: на рафтовете висяха само сини маски.

— Васил Кузмич — извика го Степан Степанович, — някъде тук беше кутията с маските.

Продавачите се наведоха и измъкнаха прашна кутия. Дълго се суетиха под щанда и се надигнаха много намръщени.

— Всичките маски са еднакви — обяви Степан Степанович. — Ако не ви харесват, върнете бележката на касата.

— Безобразие! — възмути се купувачът и тръгна към касата. — Та аз ги купувам за деца!

— Ех, тези възрастни хора, вечно се сърдят! — чудеше се Гум-гам, излизайки от магазина. — Този иска да зарадва децата с грозното патенце. Чуден човек!

А в това време Максим, Миша и Сергей с маските в ръце нахълтаха в двора и изведнъж се спряха в недоумение: целият двор се смееше. Смееха се учениците с чанти на гръб, смееха се възрастните по балконите и на прозорците, смееха се децата и се търкаляха по зелената трева. Приближаваха минувачи и питаха: „Не знаете ли защо всички се смеят?“ И сами прихваха да се смеят… В двора се разрази епидемия от смях.

А тя започна сякаш от нищо: от входа изскочи Петя Зайчиков, а подир него баба му с черпака. Те тичаха около цветната градинка, но Зайко така смешно подскачаше, а баба му така юнашки размахваше черпака, догонвайки внука си, и така заплашително викаше: „Къде дяна чорбата? Къде тури кашата?“, че децата, които гледаха тази сцена, започнаха да се смеят с глас. И се смееха така заразително, че възрастните, надзърнали през прозорците, не можеха да се сдържат и прихваха. А в училище прекъснаха занятията. Никой не разбираше за каква чорба става дума и защо светлокосото момче се озърта и сочи към устата си — всички продължаваха да се смеят. Едни се смееха, защото виждаха гоненица с черпак, други — защото обичаха да се смеят, трети — защото останалите се смееха. Дори Зайко и баба му, забравили за чорбата, която бе изчезнала от тенджерата, се присъединиха към общото веселие, дори нашите трима приятели с маските започнаха да се смеят — епидемията от смях не утихваше. „Хи-хи-ха-ха…“ — ехтеше дворът.

Изсвири сирена и долетя линейка с червен кръст. От нея излезе синьолик доктор с бяла престилка и като огледа смеещите се, плесна с ръце:

— Всичко е ясно!

Щом видяха доктора, възрастните престанаха да се смеят, след тях — учениците, а някои се развикаха:

— Гум-гам! Здравей, Гум-гам!

Докторът вдигна ръка, като се усмихваше приятно, и каза сред пълната тишина:

— Смейте се за здраве! Десет минути смях е по-полезен, отколкото чаша мляко с каймак!

Докторът записа нещо в бележника си, разбира се, нова игра, скочи в линейката и замина. Възрастните веднага се успокоиха, а децата, като взеха със себе си и Зайко, хукнаха на улицата. Остана само бабата — тя търсеше в тревата загубения си черпак.

Фантазьора беше ядосан, че не той разсмя целия двор. И не заради него, а заради Зайко пристигна Гум-гам в докторски скафандър, за да се научи да играе на смях. Максим дори се обиди на Зайко, който за нищо не беше виновен.

Момчето и не подозираше, че неговият приятел — веселият доктор — сега бяга с линейката от милицията. Кой знае защо един милиционерски мотоциклет се втурна от кръстовището подир бялата линейка. Обикновено за кола с червен кръст пътят на кръстовищата винаги е свободен. Но сега милиционерите, проследявайки с поглед бързата линейка, засвиркаха и скочиха на мотоциклета си. Това се казваше преследване — точно по средата на широката улица! Бързата помощ виеше, всички коли спираха, светофарите предварително включваха зелена светлина. А отзад забързано трещеше мотоциклетът.

После линейката зави в една странична уличка. Мотоциклетът, рязко намалявайки скоростта, я последва.

Това беше задънена улица. Обикновена, много къса уличка, която опираше до широк блок. Мотоциклетът тържествено избръмча до самата врата на блока. Вратата беше затворена. Бялата линейка я нямаше.

Милиционерите спряха мотоциклета и внимателно се огледаха. На тротоара имаше детска количка. До количката — момче с бяла престилка: сигурно ученик, избягал от час. И толкова. Никакви автомобили, никакъв транспорт.

Мотоциклетът обиколи три пъти безлюдната уличка и бръмчейки в недоумение, потегли към голямата улица…

Ама че страх бра Гум-гам! Той никак не се радваше, че се забърка в тази игра със смеха. Едва се изплъзна от милиционерския мотоциклет! Дори бялата престилка не успя да съблече.

— Не мога да играя с възрастните! — измърмори Гум-гам.

Той остави на тротоара детската количка, която преди няколко минути беше бързоходна линейка, и тръгна към познатия двор. Изведнъж учудено вдигна глава: вятърът носеше насреща му сип станиол. Гум-гам се усмихна: някой сега дъвчеше лунад и беше изхвърлил обвивката през прозореца.

… Синият станиол „ВСИЧКО МОГА“ бе осеял тротоари, градински пътечки, стълбища.

От сутрин до вечер портиерите метяха „ВСИЧКО МОГА“.

Но вятърът отново и отново разнасяше над града „ВСИЧКО МОГА“.