Евгений Велтистов
Гум-гам (1)

„Р-аз!“

Тази история започна тогава, когато Максим видя на улицата жребеца. По-точно на разсъмване, когато се събуди котаракът Рич и започна тихо и настойчиво да мяука пред заключената врата.

А още по-точно — в пет часа и тридесет минути на слънчевата неделна утрин, когато Максим вдигна глава от възглавницата и погледна будилника.

Той бързо се облече, отвори вратата и заедно с Рич слезе на двора.

Котаракът се шмугна в храстите, а Максим изтича през двора на улицата да чака белия жребец.

Вчера той премина покрай Максим, висок, с тясна муцуна, силен, и бялата му опашка, която се поклащаше в такт с крачките, едва не шибна момчето по лицето. Максим не забеляза това. Той гледаше как милиционерът, яхнал жребеца, здраво дърпа юздата, сякаш жребецът можеше да литне към облаците. А когато се отдалечиха твърде много и пътят зави към реката, на Максим за миг му се стори, че белият кон скочи от стръмния склон и заплува в прозрачния въздух. Това не беше просто жребец, а кон-вихрогон, какъвто рядко ще срещнеш в големия град.

Преди да заспи, Максим бе решил да се събуди заедно със слънцето, когато ездачът, яхнал белия кон, отива на дежурство. Сигурно затова сънуваше как препуска високо над покривите, над дърветата, над реката — сънува дотогава, докато не го събуди котаракът Рич.

Максим тичаше по тревата, покрай градинките с цветя и храсти, но така и не достигна белия жребец. Когато зави зад ъгъла, чу думи, от които всяко тичащо момче би спряло:

— Искаш ли да си поиграеш с мен?

„Да си поиграя ли?“

Максим се озърна. Кой пита? Не видя никого.

— Искаш ли да си поиграеш с мен? — попита същият глас нейде отгоре.

Балконите бяха празни, прозорците съвсем тихи — къщата още не беше се събудила. Но там, до самия покрив, Максим видя нещо, от което замря на място с вдигната нагоре глава.

Там, до покрива, висеше къса стълбичка, а по нея се катереше човек с червени дрехи и с каска. Щом го видя, Максим се зарадва: пожарникар! Но се учуди: къде се катери? — нито огън има там, нито дим! А и стълбата беше една такава странна, не приличаше на пожарникарска. Тя висеше просто така, без да се крепи за нещо, сякаш висеше или стоеше във въздуха. А човекът с каската смело пълзеше нагоре и изричаше същите думи: „Искаш ли да си поиграеш с мен?“ Не ги казваше на Максим, не, а на някого другиго — сигурно на гълъба, кацнал на корниза.

А още по-високо — над гълъба, покрива и стълбата — се бе заплело в жиците книжно хвърчило и към него, то се знае, се изкачваше червеният катерач. Ето той стигна до края на стълбата, протегна ръка към хвърчилото, но не го досегна. Тогава се наведе и ловко преобърна стълбата така, че горното стъпало, на което стоеше, стана долно, а долното — горно. И отново се закатери.

Щом разплете нишките, катерачът се засмя и размаха хвърчилото. Гълъбът изплашено подхвръкна от корниза и отлетя, плескайки с криле.

— Каква глупава птица! Не разбира — каза весело катерачът, като слизаше по стъпалата.

Той леко преобръщаше във въздуха тази стълба, която не се опираше на нищо. Скочи на тревата съвсем близо до Максим и като го забеляза, протегна ръката си с хвърчилото:

— Какво е това опашато хвъркато?

— Как какво? Това е хвърчило — малко смутено отвърна Максим, като оглеждаше непознатия.

— Хвър-чи-ло — тържествено изрече непознатият и се усмихна: — Това хвър-чи-ло сигурно много интересно хвърчи.

Максим видя, че пред него стои момче. Много странно момче. То беше по-високо и по-голямо на години от Максим. Малко по-високо и сигурно малко по-голямо. Но изглеждаше почти като възрастен човек. Може би заради дрехите си. Опънатото червено облекло приличаше на космически скафандър. На главата си това странно облечено момче имаше шлем, който проблясваше на слънцето.

Максим се учуди от лицето на непознатото: то беше синьо, като намазано с боя, и изглеждаше много тъжно, дори когато се усмихваше.

Момчето с шлема хвана хвърчилото за опашката, завъртя го над главата си и извика:

— Хайде, полети!

И докато то отпускаше опашката на хвърчилото, Максим поглади стълбичката, която си стоеше изправена на земята и не падаше.

— Колко майсторски се преобръща! — каза със задоволство Максим.

— Проста работа — махна с ръка стопанинът на стълбата. — Покатерваш се горе и я преобръщаш.

Следвайки съвета, Максим застана на долното стъпало, но загуби равновесие и се строполи долу заедно с клатушкащата се стълба.

— Ясно — каза Максим и закуцука, разтривайки коляното си.

— Не си отивай! — чу глас зад гърба си, приличен на въздишка. — Виж! Работата е съвсем проста.

Максим се обърна.

Стълбата стоеше изправена във въздуха и непознатото момче вече потропваше с крак отгоре.

Едва сега Максим се досети кое може да е това момче, дето стои на горното стъпало с разперени ръце. Той не е никакъв космонавт, а чисто и просто циркаджия. Гимнастик или акробат, а може би ученик на някакъв клоун. Максим беше виждал такива смели момчета на цирково представление. Те и на ръце ходят, и пъргаво се изкачват по гладка върлина, и правят още някакво сложно превъртане, което се нарича много весело: флик-флак. И кой, ако не един артист — дори и да е момче — ще си маже лицето със синя боя! Кой, ако не един акробат, ще тренира сутрин на двора, балансирайки на някаква клатушкаща се стълба! Разбира се, всички тези номера с преобръщащата се стълба са само ловкост и тренировка.

— Как се казваш? — попита го отгоре акробатът.

— Максим.

— Мак… сим… — повтори акробатът. — Мак… сим… Аз ще ти казвам Мак-сим. Не се учудвай, аз трябва да свикна с твоето име… Забравих да ти кажа, Мак-сим, как да се катериш по моята стълба…

— Как?

— А ти ще ми помогнеш ли да хвърчи това хвърчило?

„Гледай как се преструва?! — възмути се вътрешно Максим. — Сякаш никога не е виждал хвърчило!…“ А на глас каза:

— Добре, ще ти помогна.

Циркаджията моментално се спусна долу и зашепна на ухото на Максим:

— Когато слагаш стълбата, кажи само една дума: „Р-раз!“ — и тя няма да падне. После също: „Р-раз!“ — и преобръщай. Това е всичко!

И макар че на Максим му хареса дръзкото „р-раз!“, той се разсмя от сърце. Ама че шегаджия!

Акробатът кой знае защо се обиди.

— Ти не ми вярваш — каза той с въздишка.

— Вярвам ти — отвърна весело Максим. — Раз — и цицина на главата. Ама ти и каска си нахлупил, и с въздух си се напомпал, можеш да падаш, колкото си щеш.

— Не ми вярваш, Мак-сим. — Синеликото момче гледаше Максим с печални очи и той престана да се усмихва, поразен колко непривично звучи името му. — И защо ли летях през космоса да търся тази планета… този двор… това хвърчило?… Защо ли?… — продължаваше синеликото момче. — Аз толкова те търсех, Мак-сим…

Той седна направо на земята във великолепния си скафандър, наведе глава, увенчана със сребрист шлем — едно тъжно момче от далечна звезда…

Максим си помисли: „Ако аз бях долетял от друга планета и изведнъж много се натъжа, също бих седнал направо на земята и бих започнал да говоря с такъв огорчен глас.“

— Никой, съвсем никой не иска да си играе с мен… — оплакваше се звездното момче. — Разбира се, това изглежда много просто — раз! — и не падаш… Но нали всяка игра започва с думите „Раз, два, три!“ Така е прието на всички планети и на моята също. Тази ужасно глупава стълба падна, защото забравих да й кажа „р-раз!“.

Максим още повече се приближи до момчето.

— Вярвам ти — отговори, а самият той си помисли, вглеждайки се в синьото лице: „Сигурно не се шегува.“ — Хайде да пускаме хвърчилото или да играем със стълбата — както искаш. Но за хвърчилото трябват здрави конци.

Момчето скочи.

— Конци ли? Чудесно! След минутка ще имаш конци. Фю-у! — и готово, ще ги донеса. Почакай.

Той извади от джоба си един син камък — необикновено блестящ кристал — с многобройни стени, които хвърляха ослепителни лъчи във всички посоки, сякаш беше джобно слънце. Сини кръгове се завъртяха пред очите на Максим: всичко наоколо се промени, затрептя, посиня.

— Хайде, отдръпни се, Мак-сим! — прозвуча силен глас. Максим отстъпи назад. — Така, по-надалече… Още по-надалече! Иначе, фю-у! — и ще отлетиш с мене… Ей сега тук ще нахлуе космически вихър и аз ще прекрача в него. Р-раз! — и съм си у дома.

— Как се казваш? Как ти е името? — завика Максим. Учуди го не само синият камък — той вярваше на всяка дума на момчето и много съжаляваше, че толкова бързо се разделя с него.

— Гум! — отговори му звездното момче. — Аз казвам „гум“, и преминавам в космоса като през отворена врата. Казвам „гам“ — и вече съм си у дома.

И той подхвърли джобното слънце над главата си. Завъртяха се спиците на невидимо колело и фигурката в скафандъра се озова в някакво прозрачно кълбо. Кълбото растеше, всички багри се преливаха в него, отразявайки трепкащото кръгло небе, непривично кръглия двор, кръглите прозорци, кръглите покриви, смаяния Максим, възхитен и уплашен.

Зън-н-н!… Кълбото се спука и се пръсна като сапунен мехур. Космическият пътешественик изчезна, сякаш се стопи във въздуха, и в настъпилата тишина до Максим долетяха последните му думи: „Казвам се… Гум… гам…“

— „Казвам се Гум… гам…“ — тихо повтори Максим. — Гум… гам! — Харесваше му това име: Гум-гам е тайнствена дума… Космически гръм в космическото пространство! Гум-гам!…

Максим се затича натам, където току-що се бе спукало кълбото. Нямаше и помен от космическия вихър, в който бе влязло момчето със скафандъра. На тревата видя забравената стълба и книжното хвърчило.

Максим взе стълбата, вдигна я в изпънатите си ръце и пошепна:

— Р-раз!… — и отпусна ръцете си.

Стори му се, че в същия миг дворът се отмести, отдалечи се и в целия свят останаха само той и стълбата.

Стълбата не падна. Тя увисна във въздуха.

Тогава той удари с длан по долното стъпало и стълбата безшумно се преобърна. Дори след като подскочи, Максим не можа да достигне с ръка стъпалото. Каква е тази послушна стълбичка?! По такава стълбичка не до покрива, а чак до Луната ще стигнеш.

— А сега ще играеш ли? — чу се зад гърба му тих глас.

— Гум-гам! — подскочи от радост Максим, като видя познатото лице. — Гледай, тя виси! — посочи гордо той към стълбата.

— Нали ти казах — това е много послушна стълба, само да я изкомандваш. Ето конците.

— А ти какво си се пременил като за карнавал? — забеляза Максим, като оглеждаше космическия пътешественик.

Новият му приятел беше облечен съвсем различно отпреди: с дрехи на шарки от златисти стрели. И този скафандър беше също така издут, както и предишният. Човек можеше да си помисли, че това е знаменит мотосъстезател с блестящ шлем.

— Успях да се преоблека — каза небрежно Гум-гам. — Имам шкафче-облекалня. Автоматично. За една секунда те облича.

— Браво! — похвали го Максим и го тупна с ръка по издутото рамо. Дланта му отскочи като от топка.

— Може да се мине и без скафандър — продължаваше космическият пътешественик. — Но в скафандъра се чувстваш по-безопасно.

— Кажи ми, нима може така бързо да се прелети космоса? И то без никаква ракета? Как става това с тебе? Ти каза: космически вихър. Не съм виждал. Имаше кълбо и то се спука. Нищо не разбрах.

Гум-гам измърмори нещо изпод шлема, намръщи се и веднага заприлича на сърдито старче.

Момчето се изплаши — дали не е обидило приятеля си?

— Не ми обръщай внимание — успокои го Гум-гам. — От въпросите винаги ми забучава главата… Нали видя, аз вземам камъка на пътешествията и правя крачка, сякаш отивам в другата стая. Р-раз! — и съм на моята планета.

— Значи твоята планета е съвсем близо?

— Не мисля, че е близо. Тя е нейде ей там… — И Гум-гам посочи с пръст нагоре.

— А можем ли да отидем с твоя камък в Антарктида? — разпитваше възбудено Максим.

— Където и да поискаш, на всяка звезда — отговаряше навъсено Гум-гам. Личеше си, че въпросите му бяха неприятни.

— Антарктида не е звезда — каза замислено Максим. — Досетих се! — извика той и засия. — Твоят камък пробива разстоянията, разбираш ли? От край до край! Например под нас живеят Сергей и Миша. Когато ми дотрябват, аз изтичвам по коридора, слизам по стълбището, чукам на вратата. А бих могъл само за една секунда да се срина през пода и да нахълтам при тях.

— Ако Сергей и Миша могат да накарат хвърчилото да хвърчи, вземам ги в играта — прекъсна го Гум-гам и погледна с укор приятеля си. — Само за минутка донесох конците, а говорим с тебе за тази дреболия вече цял час.

— Извинявай — рече смутено Максим. — Аз май се разприказвах. Дръж хвърчилото!

Максим разви макарата, привърза конеца и след като помоли Гум-гам навреме да отпусне хвърчилото, втурна се да тича. Отначало хвърчилото се стрелна нагоре, а след това провлече опашка по асфалта и падна.

— Ех, няма вятър! — тропна с крак Максим. — Да бяхме го привързали към някой велосипед. Или още по-добре — към автомобил.

— Щом ще играем, да играем! — подкрепи го приятелят му. — Винаги ще намерим автомобил. Видях съвсем наблизо един камион. Да се повозим на него!

— На камиона ли? — учуди се Максим. — Аз не мога да карам камион.

— Няма значение — каза Гум-гам. — Аз също не мога.

Максим не се сещаше за какъв камион говори Гум-гам. Но когато стигнаха до площадката на детската градина, момчето се подсмихна: пак шеги!… Дървен камион с олющена каросерия — ето на какво му предлагаше да се повозят космическият пътешественик.

— Почти съвременен автомобил — забеляза Гум-гам, с мъка напъхвайки се с издутия скафандър в тясната кабина. — Ей сега ще потеглим. Сядай!

Максим, то се знае, не повярва, че ще полетят на някаква дървена детска играчка, но играта си е игра. Той седна съвсем сериозно на седалката. И изведнъж почувства, че тя затрептя и се затресе под него — Гум-гам беше изрекъл своето дръзко „р-раз!“. Още преди Максим да попита нещо, камионът се стрелна напред, излетя по нанагорнището и се понесе по улицата.

Ето това се казва скорост! Вятърът брули лицето, роши косите, смразява зъбите! Максим се показа през прозореца. Колелата лудо се въртяха, но не издаваха никакъв звук, камионът се плъзгаше по асфалта като безшумен златист звяр. Само отзад похлопваше квадратът от хартия, привързан към каросерията.

В далечината пробягваха познати табели: „Аптека“, „Порцелан“, „Хлебарница-сладкарница“, подскачаха съвсем наблизо еднокраки дървета, а когато камионът направи плавен завой и излезе на празното шосе, дърветата се сляха в една непрекъсната ивица и пред очите започна да расте, да се приближава кулата на трамплина.

И ето че огромната кула изплава съвсем наблизо: грамадна, силна, опряна с железните си лапи в самия край на ската.

— Дръж се! Ще увелича скоростта! — извика весело Гум-гам.

Той изглеждаше със сребристия си шлем съвсем като състезател-автомобилист.

— Стой! Колелото се откачи! — И Максим се вкопчи в лакътя на Гум-гам, виждайки как отхвръква встрани дървеният кръг.

— Дребна работа! — Гум-гам дори не се озърна. — И без колело ще стигнем! Виждаш ли как хвърка нашето хвърчило! Дръж се здраво!

Насрещното такси зави рязко встрани и навлезе в тревната площ, макар че малкият дървен камион не нарушаваше правилата за движение. А Гум-гам не само увеличи скоростта, но и вдигна камиона във въздуха! Добре, че наблизо нямаше милиционери: те, разбира се, щяха да погнат странния камион, но едва ли биха го настигнали с мотоциклетите си! Дори оня милиционер с белия жребец.

Приятелите се стрелнаха в двора и се приземиха на площадката в детската градина. Ако жилищният блок не спеше, това появяване на Максим и на неговия спътник щеше да предизвика немалко разговори. Но никой не забеляза как от небето се спусна на тревата камионът играчка, как шофьорът със скафандъра, който допреди малко чудесно управляваше камиона, свали най-сетне ръце от дървеното кормило, здраво заковано в кабината.

— Край! — въздъхна Гум-гам. — Това беше истински полет на хвърчило. Може да се кара и по-бързо, то се знае, но се боях, че камионът ще се разпадне…

Той се измъкна с пъшкане от кабината и изглади с ръка измачканото хвърчило. А Максим, като дишаше тежко, се наведе под камиона и подсвирна от учудване: камионът беше само с три колела.

„Има милиони най-различни автомобили на света, а може би и още повече — каза си Максим. — И всички те са на четири колела. А ние пътувахме на три…“

И както лежеше по корем, каза на глас:

— Едва ли някой ще забележи, че се е загубило едното колело…

— Дребна работа, някакво си колело — прозвуча насмешливият глас на Гум-гам. — Нашият камион може да пътува и без колела.

— И без мотор ли? — попита Максим.

Гум-гам се закашля и измърмори:

— Винаги е така: току-що си започнал да играеш и… вече те чакат на друга планета… Максим, ще ми подариш ли летящото хвърчило?

Максим излезе изпод камиона и се приближи до Гум-гам. Сградите ги обграждаха от всички страни, сякаш искаха да видят как космическият пътешественик ще стъпи на тайнствената си планета.

— Разбира се, вземи го, щом ти харесва — отвърна Максим.

Звездното момче веднага се досети, че неговият приятел е тъжен. То отиде до стълбата, която, полюлявайки се, висеше във въздуха, махна й, и стълбата послушно се плъзна в ръцете му.

— На̀. — И Гум-гам подаде стълбата на приятеля си. — Струва ми се, че ти харесва.

Максим засия.

— Щом поискаш да ме видиш, ти кажи само „р-раз!“ — и за миг ще облека космическия скафандър. Да ти призная, скучно ми е у дома. А заедно все нещо ще измислим!… Извикай и другите деца!…

— Ще ги извикам — отвърна радостно Максим. — Приятелите ми обичат да играят.

— Само им кажи условието…

— За това „р-раз!“ ли?

— „Р-раз!“ не е най-главното в играта. „Р-раз!“ е само началото на играта. — Гласът на Гум-гам звучеше малко тревожно и Максим застана нащрек, почувствал, че ще чуе някаква тайна. — Те трябва да запомнят, че не бива да питат: как, защо, за какво…

Максим се усмихна: само това ли!? — и добродушно забеляза:

— А защо не бива?

Този път Гум-гам наистина се разсърди.

— Защото не бива! Защото не бива! — развика се той, размахвайки ръце. — Не мога да слушам все това „защо?“, „защо?“!

— Не се сърди, Гум-гам — искрено се разкая Максим. — Съвсем забравих, че от въпросите главата ти започва да бучи.

— Вбесявам се от глупави въпроси — призна си малко умилостивен Гум-гам. — Със сигурност знам, Мак-сим — продължаваше той с тайнствен шепот, — че никаква игра не става, ако започнеш да повтаряш: защо това, защо онова… — Гум-гам дори посиня от вълнение и се озърна, изричайки неприятните за него думи. — Можеш и сам да провериш. Качи се на стълбата и започни да питаш — веднага ще паднеш.

— Няма, няма — поклати глава Максим. — Вярвам ти. Ще предупредя и децата да си държат езика зад зъбите.

— Ти си истински приятел! — горещо му поблагодари Гум-гам. — Чувствам, че ще се сприятеля с всички деца. Ако, разбира се, никой от тях не се разбъбри. Защото, ако започнат: а това, а онова… играта пак ще се развали.

— И без фукльовци ще минем, и без бърборковци — обеща Максим.

И тогава изведнъж от храстите на асфалтираната пътечка изскочи котаракът Рич. Може би ловеше мишки, а може би се беше скрил от страх, когато видя как дървеният камион потегли от мястото си и се устреми към улицата.

— Хайде да си поиграем с моя Рич — пошепна Максим, като искаше за последен път да изпита могъществото на приятеля си.

— Добре!

— Например… — Максим се замисли. — Може ли този котарак да стане колкото онази пейка?

— Може — каза Гум-гам.

Максим трепна: пред него стоеше голям златистожълт звяр, същински лъв, само че по-страшен. Звярът беше застанал неподвижно с вдигната лапа, без да разбира защо всичко около него е толкова дребно.

— А още по-голям? — попита с трептящ глас стопанинът на котарака. Той беше уплашен, но не и смутен. Все пак виждаше познат звяр: макар и голям, все пак е Рич. — Може ли да стане, да речем, колкото къщата?

— Разбира се — отговори Гум-гам, като запази пълно спокойствие.

В следващия миг всеки лъв би изглеждал като котенце в сравнение с озъбеното, рошаво чудовище. Великанът гледаше момчетата със зелените си, кръгли като легени очи, гледаше втренчено, после изведнъж заръмжа. Това не беше дори лъвски рев — ръмжене, вой и грохот се разнесоха из двора и се блъснаха в прозорците на къщите: РРР-ЪЪЪ-РРР! Кой знае какво са си помислили хората, които са се събуждали?

— Нека да стане малък! — развика се Максим, запушвайки си ушите с пръсти.

Звярът изчезна. Двамата стояха на асфалтираната пътечка.

— Какво ти чудовище! — каза презрително Гум-гам. — Просто голям котарак. За такъв котарак трябват много големи мишки.

— Но аз се уплаших от него! — призна си Максим. — Обикновеният Рич, само че див… Той може би ще надвие и тигър — добави Максим. — Може би и лъв…

— Аз си тръгвам, Максим — рече Гум-гам и помаха с книжното хвърчило. — Виждаш ли, аз вече свикнах с твоето име. Казвам Максим!

— Довиждане, Гум-гам!

— В моята страна не казват „здравей“ или „довиждане“ — усмихна се звездното момче и шеговито заплаши с пръст, сякаш му напомняше уговорката нищо да не пита. — При нас казват „не скучай“… Играй, не скучай, Максим!

— Не скучай, Гум-гам! — каза Максим. — Но стане ли ми скучно, ще те повикам.

— Ще играем и няма да скучаем! — подхвана закачливо Гум-гам, извади синия камък на пътешествията, подхвърли го над главата си и веднага се озова в яркото кълбо.

Максим изпроводи с поглед Гум-гам. Той не се и съмняваше, че новият му приятел е отлетял на далечна планета, в чудна страна, където хората не се здрависват и не се сбогуват. Максим нарами подарената стълба, занесе я до входа и озъртайки се и шепнейки тайнственото „р-раз!“, накара стълбата да стои изправена. После, като пъшкаше, започна бавно да се преобръща заедно със стълбата, стигна до техния балкон на третия етаж, опитвайки се с всички сили да не мисли защо стълбата не пада.