Ана Величкова
Песента на Ледезра

От незапомнени времена сред полуздрач и задуха в дълбините на малката планета Бинера живееха хора. Дните им течаха в отмерен ритъм като в термитник и никой не знаеше откъде са дошли техните прадеди и защо са заселили скалистите недра — тези тесни килии, съединени с мрачни проходи.

Минаваха години, без мисълта на някого да бъде озарена от прозрение или сърцето на друг да трепне от вълнение. Раждаха се толкова деца, колкото бяха необходими и никое от тях не виждаше свое другарче и не се захласваше в безгрижни игри. Това бяха програмирани живи машини със строго определени задачи. Едни къртеха скалите, други извличаха от скалната маса хранителни вещества, вода, енергия… Покорно и мълчаливо се трудеха зад машините.

На мястото на умрелите незабелязано се нареждаха други и вековете се нижеха като мътните води на ленива река, течаща сред стара, огладена от ветровете равнина. Но дори бреговете на такава река носят следи от отминали бури, а тежките й води тихо разказват в тъмните нощи за славните времена…

А животът на Бинера не бе запазил знак от миналото и никакви въпроси за утрешния ден не занимаваха обитателите й. Те приемаха полуздрача на своя свят като нещо вечно и необходимо, а привичния ход на времето си — като неотменимо правило.

Само едно нещо знаеха бинерианците. Животът им е подчинен на непогрешимия Моном и те са длъжни строго да спазват изкованите от него закони. Никой никога не беше го виждал, но всички вярваха, че той седи някъде високо над тях и грижливо бди да не се отклоняват от вярната посока.

Не ги следяха и не ги пазеха, защото вкоренената им покорност бе най-добрата стража за реда и спокойствието на неосветената Бинера.

Бинерианците не познаваха родителите си. Още с раждането изолираха децата в клетки за автоматично отглеждане. Те растяха без люлчини песни и майчина ласка.

Но една млада жена — Ледезра — наруши реда. Непредвидено в нея се бяха възродили отдавна забравени привички… След като бе определена да стане майка, тя се скри в една изоставена килия и там роди сина си Гармин. Хранеше го с майчино мляко и нещо нечувано — пееше му песни, които неволно изплуваха в паметта й. Песни за ярката светлина и зелената безкрайна равнина, за синьото море, над което летяха бели чайки.

Откъде идваха тези песни, тя не знаеше. Когато гледаше протегнатите към нея ръчички и трапчинките по бузките на Гармин, те сами напираха в сърцето й.

Ледезра с обич отглеждаше малкия си син и никой не попита къде се изгуби тя. Та малко ли майки умираха при раждане във влажните килии. Скоро мястото й бе заето от друга млада жена и всичко продължи постарому.

Момчето растеше с майчина топлота и очите му, които според правилата на Монома трябваше да бъдат хладни и безразлични, се променяха. В тях вече прозираше човешка сърдечност и любознателност.

Когато поотрасна, започна да обхожда неприветливия град, да се заглежда в хората и да търси отзивчивост. Но никой не го забелязваше и детето наскърбено се връщаше при майка си.

— Защо всички са такива? — питаше я настойчиво то.

— Какви?

— Уж са хора, а нито поглеждат настрани, нито говорят. Глухи ли са? Приличат на машини. Защо?

Ледезра се опитваше да му обясни, но думите й се накъсваха под недоумяващите детски очи. И като не намираше отговор, на помощ й идваше нова песен, избликнала от пробудените дълбини на съзнанието. А Гармин слушаше, обхванат от нетърпеливо желание по-скоро да види истинската светлина.

— Нима те не знаят за Горния свят?

Той бе нарекъл така света от майчините песни и му се струваше чудно, че бинерианците не са чували за него.

— И аз доскоро бях като тях, сине — замислено отвърна Ледезра. — Ти се роди и тогава разбрах, че мога да пея. Всяка твоя усмивка, всеки отронен от тебе звук раждаше нова мелодия. Но къде е Горния свят, не зная. А може би е само в моите песни?

— Не! — настоя синът й. — Той е истински и аз ще го намеря.

— Още си малък и слаб.

— Ти ще ми помогнеш, майко.

— Сигурно е много далече и пътищата към него са опасни, не са по силите на един човек.

— Ще си намеря приятели.

— Вярваш ли, че другите могат да се пробудят?

— Аз ще съживя светлата диря в сърцата им. Помниш ли, ти ми разказа за нея.

— Как ще я съживиш, сине?

— Още не зная, но ще открия начин. Ще мисля много, много…

Гармин се усмихна, а трапчинките по бузите му се очертаха по-дълбоко. Майката го целуна първо по едната, сетне по другата трапчинка. В съзнанието й нахлуха звуци и видения и тя подхвана нова песен:

„Там птиците летят високо, а върховете на планините се губят в белите облаци. С години да вървиш, няма да намериш бряг и топлата светлина не ще се умори да се лее. Дърветата няма да изчерпят соковете на пръстта, а цветята — багрите и хубостта си. Да станем като цветята красиви, а корените на сърцата ни да пият от живата влага на миналото. Дните ни да бъдат необятни като морето и чисти като небесните далечини.“

— Мамо, изпей ми я пак, искам да я науча.

Ледезра се смути, по бледото й до прозрачност лице плъзна лека червенина.

— Всеки път песента е различна, сине.

— Нима не можеш да спираш думите и да ги вдълбаваш така, че да се помнят?

— Не, момчето ми. Бинерианците не умеят да отбелязват думите. Само апаратите знаят това, което е необходимо за живота ни, а над тях стои Монома — нашият повелител.

— Къде е той? Искам да го видя.

— Невидим е, но зная, че е някъде наблизо.

След този разговор момчето започна упорито да търси Монома. Не остана кътче, необходено от него. И навсякъде виждаше хора, които приличаха на машини.

Като се взираше в безропотните им лица, Гармин отчаяно си мислеше, че те едва ли биха усетили красотата на майчините му песни, а за светлия Горен свят не биха повярвали. Като преминеше дълбоките галерии, той бързаше да отиде нагоре, където тъмнината бавно се разреждаше и понякога му се мяркаше нечие по-приветливо лице.

На най-високия етаж, в една тъмна чупка на отдавна забравен проход забеляза плесенясали от времето каменни стъпала, които отвеждаха още по-нагоре. Обвити в гъста паяжина, те се сливаха със сивите стени. Гармин стъпи на първото стъпало, но се подхлъзна и полетя обратно. Усети остра болка. Ядосан от несполуката, отново прекрачи и като се опря на стената, успя да се задържи. Второто стъпало бе още по-стръмно и хлъзгаво. Момчето впи нокти в скалата, напъна всичките си сили. Уморено и издраскано до кръв, най-сетне се добра и до него. А третото стъпало висеше над главата му като тежък похлупак и Гармин не успя да го достигне.

Реши да се върне и странно — двете трудно изкачени стъпала сякаш се снишиха пред краката му. И момчето разбра, че връщането е леко, докато пътят нагоре е непреодолим за сам човек. И се прибра обезсърчен при майка си.

— Какво ти е, сине? — загрижено го попита тя, като го видя след дългото му отсъствие.

Изглеждаше й уморен и посърнал. Къде ли не го търси тя, но не откри следите му, пък и нямаше кого да попита. Машини и хора бяха еднакво безразлични към майчините тревоги.

Момчето трескаво й разказа за стълбата. Майката го помилва и неочаквано запя песента. Думите вече не й се изплъзваха:

„Там птиците летят високо, а планините докосват белите облаци…“

Мелодията завладя и Гармин. Двамата пееха, обзети от желанието по-скоро да изкачат хилядолетните стъпала. Песента ги поведе покрай безшумно въртящите се машини, край потъналите в мълчание бинерианци. Тя издухваше дебелия прах, заличил светлата следа на миналото и будеше волята им да последват майката и сина, да подемат песента, която им се струваше позната и близка. И те тръгваха вкупом. Задавени от думите, машините спираха.

Щом стигнаха стълбата, Гармин скочи на първото стъпало. Олюля се и щеше да падне, ако не бе го подкрепила Ледезра. Като си помагаха, те заедно се изкачиха на второто. А непристъпното трето стъпало, което висеше като тежък похлупак, потрепери и се спусна ниско.

Учудени, майката и синът се обърнаха и видяха, че след тях вървят много бинерианци, а в прохода, докъдето погледът стигаше, идваха други.

Двамата прекрачиха третото стъпало и влязоха в обширен коридор, в дъното на който се открояваше огромна врата. По гладката й повърхност две мълнии стрелкаха начупените си дъги. Едната бързаше нагоре и сипеше златист прах, а другата падаше надолу и след нея се стичаха червени струи.

Майката и синът натиснаха вратата, но тя не се помръдна. Тропотът от прииждащите хора все повече се сгъстяваше. Той се превърна на вълна, която се блъсна в залостената врата и с трясък я отхвърли.

Откри се зала, по стените на която проблясваха стъклените очи на множество табла. Това бе командният пулт на Бинера, откъдето се поддържаше вековният ред в нейните мрачни килии и галерии. Блокиран от ритъма на песента, той беше притихнал. И никой не се досети, че всъщност това бе властният Моном, оплел в равнодушие и сляпа подчиненост доверчивите обитатели на Бинера, които не помнеха кога и защо са паднали в плен на машините.

Залата се изпълни с пеещи жени, мъже и деца. Песента им продъни тежкия свод и вътре нахлу бяла светлина. Тя се завъртя в мощен вихър и ги изнесе на Горния свят.

Пръв Гармин видя снежните планини и небето с реещите се птици. Ледезра го взе на ръце и го издигна високо, сякаш искаше дневното светило да благослови нейния син. А бинерианците гледаха обширната равнина и се радваха, че денят и плодородието на пръстта са вече техни.

А песента им летеше и догонваше белите облаци, в които се губеха планинските върхове…