Ана Величкова
Старецът

Всичко бе решено. Без да изстрелям бомбения си товар, аз поех отдавна обмисления курс. Намирах се отвъд границата на видимост и можех лесно да се изплъзна. След повече от час трябваше да се върна на аеродрума — време, достатъчно да се отскубна от следящите устройства на базата.

Апаратът набираше скорост и в приглушеното му бръмчене чувах: „Ти си свободен, ти си свободен…“

Но неувереност и съмнение внезапно нарушиха ритъма с настойчивите си въпроси: „Имаш ли право да напускаш полесражението ти, Ловес, пилот от Великата армия? Ти, добре обученият жив автомат, който при всеки повелителен вик чинно изпъваш тяло, влизаш в летящия убиец и хладнокръвно стоварваш мощните заряди над градове и села? Забрави ли заповедта да завладяваш страна след страна, до самия край на тази малка, с тесни хоризонти планета, в която няма място за всички? Нима не крачеше гордо по разрухата и не пееше с гръмък глас марша на Великата нация, опиянен от своето всесилие? Защо предаваш голямата цел, Ловес?“.

Отпъждах досадните укори и извиквах спомена, който само това чакаше, за да се появи и да ме измъчва.

… Беше ранно утро. Летях над обширно поле, разровено и опожарено от снарядите. Наближавах село с купчина къщи, когато към мене се стрелна лека машина — една пеперудка, създадена за пръскане на овощни градини. Кабината бе открита и виждах пилота. Беше жена, по-скоро девойка, едва ли имаше повече от осемнадесет години. Лицето й бе бледо, от пропуканите устни по брадичката й се стичаха кървави капки. За част от мига се мярнаха очите й, пълни с ненавист. Деляха ни секунди. Не бях в състояние нито да отклоня, нито да забавя тежката машина. Пеперудката летеше към огъня…

Дим ме задави, прилоша ми от сътресението. Навярно инстинктивно съм я обстрелял, защото, щом отворих очи, видях долу на земята да гори лекият й апарат.

Моите тренирани мускули, овладените ми до съвършенство рефлекси ме спасиха. Успях да стигна до аеродрума и да кацна. Тежко ранен ме откараха на лечение.

Когато се съвзех, започна едно непрестанно разпъване на душата, което наруши психическото ми равновесие. И наяве, и насън виждах девойката, потъмнелите й от омраза очи. Не можех да си обясня отчаяната храброст, с която тя влезе в двубой, макар да знаеше, че е обречена.

Представях си я облечена в бяла рокля. (Такава рокля имаше онова незабравимо момиче, което срещнах някога в кипарисовата алея на колежа). До нея върви младеж и държи ръката й в своята. Но този млад човек не съм аз, Ловес, убиецът й… Нима това е врагът? — питах се за хиляден път. — Тази мила девойка със светли коси? Аз, роботът, слял се с машината, рушителят на надеждата, заслужавах омразата й.

АЗ НЯМА ПОВЕЧЕ ДА УБИВАМ! — повтарях си хиляди пъти на ден. И заедно с физическото ми укрепване изчезнаха старите привички и все повече отслабваше властта на силата, която непрестанно ми втълпяваше: „Ти си над всичко и всички. Убивай без съмнение, граби без насищане, заробвай без съжаление!“.

Не, никога, никога вече! — заклевах се отвратен.

Времето се обърна и ме отведе в кипарисовата алея, където видях моята мечта. Девойките си приличаха. Странно е как могат да бъдат толкова еднакви, след като са родени Далече една от друга. И нали орисаните да ни робуват не могат да бъдат красиви като нас, избраниците? Образът на мъртвата все по-настойчиво ме преследваше. Не можех да се укрия от бледото лице и кървавите капчици по брадичката. И от очите…

Пилотите от ескадрилата идваха при мене, тупаха ме свойски по раменете и гърлено се смееха: „Ти бързо се поправяш, Ловес, скоро ще полетиш. Ние отмъстихме за тебе. Страната, в която пострада, е победена, прегазихме и съседната. Вече щурмуваме надалече. Близо е краят на света. Наближава триумфът ни…“

Аз разсеяно им кимах, а мислено кроях планове за бягство. Все по-често си припомнях миналото.

Дълго търсих онова момиче. Обикалях парка на колежа, скитах из целия град, който изведнъж ми се стори пуст. Задушавах се в него, обичайните развлечения не ме радваха. Изгубих интерес и към учебните занимания.

Започнах да отделям от средствата си за издръжка. (Добре, че баща ми не разбра — навярно би се ядосал, той, заетият ден и нощ с кроежи за нови печалби). Построих си малка яхта и през ваканцията пътешествах из океана. Избягвах оживените пътища и избирах отдавна забравени маршрути. Представях си, че съм викинг, който дири непозната земя, но повече ме привличаше романтичният мит за странстванията на Одисей. Изучавах древните поети и мъдреци и виждах обетовани земи, населени с чародейки, всяка от които приемаше чертите на момичето от кипарисовата алея…

Очакванията ми се оправдаха. Открих късче суша с палмова горичка и топла лагуна. Всяко лято посещавах моя остров и прекарвах дни на блажено спокойствие. И мисъл не ми е минавала, че ще трябва да воювам.

Но неочаквано — тотална мобилизация, старателно дресиране, автоматизиране на мозъци и рефлекси и ето ме Ловес, убиецът. Гледам се в огледалото и не мога да се позная. Дълбоки бръчки прорязват челото ми — тъмни, сякаш одимени. Очите ми, преди светли, се бяха обезцветили и изцъклили. Дори косата, по-рано кестенява и мека, се бе сплъстила в прошарено валмо. А тялото ми е гъвкаво и жилаво като на хищник…

Мисля си за острова. Сигурно все още е необитаем — не е подходящ нито за военна база, нито за отдих на преситени туристи. Прекалено е уединен и малък. Там се надявам да намеря спасение от заповедите, от спомена, от себе си…

… Летя далече от тътнежите на бомбите, от пепелищата и предсмъртните стонове. Не искам повече да зная, че един злостен маниак бълнува за завладяване на света и е насъскал хиляди изгубили човешкия си образ касконосци. Какво ме засяга, че други умират за своята земя, за огнищата и децата си? Какво че някаква непозната девойка налетя върху моята крепост и падна, обхваната от пламъци? По дяволите всичко и всички!

Нищо не искам да помня, горчивите съжаления не са за мене. Аз излязох от играта…

Издигам се колкото се може по-високо, крия се в облачните купове, използувам целия си опит, за да не бъда случайно открит. Отдъхнах си едва когато сред прибоя се открои късчето суша.

Направих бавен полукръг, отворих изтласкващия люк и се спуснах към зеленото петно. Натежалата от бомбен товар машина започна да се люшка, могъщият й корпус се разтърси и тя падна в океана.

Приземих се на поляната сред палмовата горичка. Каква тишина! И малката сглобяема къщичка, и дори складчето с провизии бяха непокътнати.

Свих на топка парашута и военната си униформа, изтичах на плажа и ги подпалих. А купчината пепел изхвърлих във водата. Изтегнах се на тревата. Истина ли бе всичко, което преживях досега? Времето сгъна невидимата си спирала и ме върна в дните, когато скитах тук — мечтателен юноша, любител на древната поезия. И за пръв път от началото на войната спах непробудно и без кошмари.

На другия ден дълго се търкалях на плажа, плувах в лагуната с доверчивите рибни ята, катерих се по високите палми. Привечер се изкачих на скалата, странно моделирана от стихиите. Спомних си, че някога я бях нарекъл Кентавъра. И наистина, приличаше на препускащ кон с глава на древен мъдрец. Възседнах го и огледах океана. Той бе пуст до хоризонта. Слънцето, прорязано от тъмночервени ивици, бавно залязваше.

„Всичко наоколо е мое — мислех си аз. — И островът с палмите, и топлата лагуна, и този създаден от времето Кентавър с каменни очи.“

— Ехо! — извиках силно.

От вътрешността на скалата долетя едва чуто:

— О-о-х…

Ослушах се, въздишката не се повтори. „Навярно ми се е сторило“ — потуших учудването си.

— Ехо-о-о! — нададох с пълно гърло. — Аз съм свободен, свободен-ен-е…

— Не-е-е! — отвърна скалата.

„Що за дяволия? — потръпнах. — Нали съм сам? А не прилича и на ехо. Дали не е особено отражение на моя глас? Но думата не е същата. Звучи иронично. А може би от непривичната тишина получавам звукова халюцинация?“

Стори ми се, че скалата започна чувствително да се затопля. Слязох набързо и се отдалечих. Скоро забравих за случката. Спокойствието на острова ме погълна. Отпуснаха се напрегнатите ми сетива, усетих се подмладен.

Времето минаваше, спомените избледняваха, докато един ден се събудих със съзнанието, че всичко съм забравил. И отново станах влюбеният юноша, увлечен от поезията на древните. Изгладиха се бръчките по челото ми, изчезна щръкналата коса, заличи се изразът на умора и безпричинна омраза. От водното огледало ме гледаше безгрижен младеж.

Застанах в подножието на скалата. Кентавъра бе впил безжизнените си очи в океана. Казах му:

— Зная, че нищо не виждаш и не чуваш, затова ще бъда искрен. Доволен съм от живота си. Тук е хубаво. Небето е винаги безоблачно, не духат бурни ветрове. Избрах си това местенце, защото е далече от опасните кръстопътища…

Увлякох се, започнах да говоря в мерена реч, между стиховете си вмъквах цели строфи от древни поеми. Смесвах собствените си разсъждения със сентенциите на великите мъдреци, но така майсторски изопачено, че да звучат като оправдание на мислите ми.

Кой знае колко би продължило словоизлиянието ми, ако не го прекъсна силен трус. Скалата се огъна, Кентавъра се разцепи на две. Светлините и сенките на залеза заиграха по главата и тя изведнъж оживя, широко изсеченото чело се намръщи, устните се свиха в горчива ирония.

Главата започна да се издига, появиха се рамене, тесни гърди, изплува слабо, леко прегърбено тяло. Жилестите ръце стиснаха тънка тояжка. Разпиляха се дългите побелели коси. Старецът пристъпи към мене и тялото му разлюля въздуха.

Краката ми се сраснаха със земята, не бях в състояние нито да бягам, нито да викам. Старецът се облегна на тояжката и ме погледна. Очите му приличаха на дълбоко вдлъбнати лещи, в които се отразяваха отдавна познати картини. Гласът му, макар и тих, ме прониза:

„В пламъци рухва родният град. Децата ридаят и търсят закрила от мъртвите майки. Мъжете умират от вражи стрели и чупят се мечове в кървава бран. Къде си, геройо, наша надежда, опора в трагичните дни? Върни се, защитнико храбър, и с меч в ръката врага безпощадно срази…“

В очите на певеца пламтеше древният град, в конвулсии се мятаха смъртно ранени хора. Те протягаха ръце за закрила. Спусна се нощта и заедно с нея се стопи и старецът.

„Видение ли е? — питах се тревожно. — Или необяснимо материализиране на насилствено заличената ми памет?“

Спомените ми се връщаха вкупом и рушаха трудно съграденото спокойствие. Обзе ме гняв. Мислено се заканих на древния старец, появил се неканен, толкова познат и едновременно далечен. Мъчех се да възвърна предишния си покой, но виждах димящия град, чувах проклятията на умиращите.

— Не искам, махнете се, махнете! — трескаво шепнех и се мятах по поляната през дългата безсънна нощ.

Слънцето едва бе изгряло, когато забелязах Стареца. Приличаше на мъгливо образование, което се издигаше нагоре, понесено от слънчевите лъчи.

Настъпилият ден беше най-тъжният от всички прекарани на острова. Поляната и отрупаните с плодове палми, топлата лагуна и златистият плаж изведнъж изгубиха хубостта си. Съзнанието ми ги деформираше и те придобиваха уродливи очертания.

Времето спря да тече, сгъсти се в огнена топка, която притисна сърцето ми. И то биеше лудо, сякаш се давеше в собствената си кръв…

В очакване на залеза нетърпеливо обикалях острова. Най-сетне слънцето достигна хоризонта и сред руините на скалата се появи Стареца. Той вдигна тояжката си и с укор посочи небето. В дълбоките огледала на очите му се появи убитата от мене девойка. Тя се стрелна на своята открита машина — същата, с която доскоро бе спасявала плодовете от нашествието на насекомите. Погледна ме с отвращение, като най-гнусен и подъл вредител и се вряза в корпуса на моя апарат…

— Махни се! Да ме измъчваш ли дойде? Остави ме да забравя, да забравя! — крещях, прикрил очите си с ръце, за да не виждам живата факла, която се гърчеше сред обгорената нива. Спуснах се заплашително към стареца, но той не се помръдна, само устните му трепнаха. Думате му спряха крачките ми:

„И в дън земя да се скриеш, ще дойда при тебе. Сам себе си мамиш. Не ще заличиш следите от своята болка, в душата ти скреж на горчива умора пълзи. Всеки миг, преживян в покой, отнема дъха на стотици невинни. Сърцето си ти пречисти в справедливата битка. И тогава онези очи ще се върнат при тебе. Ще ги видиш с усмивка да гледат житата узрели, а ти ще вървиш по пътека между две натежали от плод и надежда бразди.“

Старецът млъкна, аз стоях замислено и усещах, че ми става все по-близък. Та нали той беше моят неразделен спътник в годините, когато не умеех да убивам. Певецът, дошъл при мене от хилядолетията.

Връхлетя ме цялата мъка и съжаление, всичко, от което се опитвах да избягам. Но не се уплаших. Вече знаех какво да правя. Ще завъртя стрелката на съдбата си и ще полетя в бой за онези, които убивах. Така донякъде ще изкупя вината си, породена от заблудата.

Исках да споделя мислите си с Певеца, но той незабелязано си бе отишъл. А скалата отново се възправяше, един могъщ Кентавър с глава на древен мъдрец, който уверено гледаше в бъдещето…