Рей Бредбъри
Огнената кула (5)

V

Стояха един до друг пред моргата — високият, розов, белокос мъж и Лентри — и двамата с ръце в джобовете. Нощта бе студена и бялата раковина на луната обливаше ту някоя къща, ту някоя улица или по-нататък част от реката.

— Една цигара? — предложи човекът на Лентри.

— Благодаря.

Запалиха. Мъжът гледаше Лентри в устата.

— Студена нощ.

— Студена.

Пристъпваха от крак на крак.

— Ужасна злополука.

— Ужасна.

— Толкова много жертви.

— Много наистина.

Лентри имаше чувство, че е поставен на деликатни везни. Белокосият не създаваше впечатление, че го наблюдава, а сякаш по-скоро се вслушваше в него и го чувстваше. Беше му много неловко от това неуловимо претегляне. Поиска да се махне и да излезе от обсега на това измерване и претегляне. Високият белокос мъж рече:

— Казвам се МакКлуър.

— Има ли ваши приятели сред хората вътре?

— Не. Само познати. Ужасен инцидент.

— Ужасен.

Те се преценяваха един друг. По пътя изсвистя един бръмбар. По-нататък, отвъд хълма, луната разкриваше малък градец.

— Вижте… — обади се МакКлуър.

— Да?

— Бихте ли ми отговорили на един въпрос?

— С удоволствие. — Той стисна ножа в джоба на палтото си, беше готов.

— Лентри ли се казвате? — попита най-сетне мъжът.

— Да.

— Уилям Лентри?

— Да.

— Значи тогава вие сте човекът, който оня ден е излязъл от Салемското гробище, нали?

— Да.

— Боже мой, толкова се радвам да ви срещна, мистър Лентри! Как ли не ви търсихме през последните двадесет и четири часа!

Човекът взе ръката му, разтърси я и го потупа по рамото.

— Моля, моля?! — учуди се Лентри.

— За бога, човече, защо избягахте? Не разбирате ли какъв случай е това? Тъй искахме да поговорим с вас!

МакКлуър бе усмихнат, сияещ. Още веднъж разтърси ръката му, пак го потупа по рамото.

— Предположих, че сте вие!

Тоя е луд, помисли Лентри. Абсолютно луд. Разруших им Крематориума, избих толкова хора, а той ми друса ръката. Луд, луд!

— Бихте ли дошли с мен в Дома? — попита мъжът с ръка на лакътя му.

— К-к-какъв Дом?! — Лентри отстъпи назад.

— Научният дом, естествено. Не всяка година можем да се натъкнем на излизане от анабиоза и то на хора. Дребни организми — да, но човек — никога досега. Нали ще дойдете?

— Какво значи всичко това! За какво говорите? — настоятелно запита Лентри със застрашителен поглед.

— Скъпи мой приятелю, какво искате да кажете? — Мъжът бе слисан.

— Все едно, всъщност. Само по тази причина ли искате да ме видите?

— Че за какво друго, мистър Лентри? Ако знаете колко съм щастлив да ви срещна! — Той просто щеше да затанцува. — Предположих, че сте вие още докато бяхме вътре. Толкова сте блед и тъй нататък. И после — начинът, по който пушите цигарата, и много други несъзнателни неща. Но това сте вие, нали сте вие!

— Да, аз съм. Уилям Лентри — сухо отвърна той.

— Чудесен човек! Да вървим.

 

 

Бръмбарът потегли меко по развиделяващите се улици. МакКлуър бързо говореше.

Лентри го слушаше поразен. Гледай го ти този глупак МакКлуър, да изиграва картите си в негов интерес! Такъв загубен учен или какъвто и да е там, да го възприема не като подозрителен измамник или обект, способен на убийство. О, не! Тъкмо обратното! Гледаше на него само като на случай на анабиоза! Но ни най-малко като на опасна личност. Далеч беше от тази мисъл!

— Разбира се — усмихнато продължи МакКлуър, — вие не знаете къде да отидете, към кого да се обърнете. За вас всичко е съвсем невероятно.

— Да.

— Имах предчувствие, че тази нощ ще бъдете в моргата — каза със задоволство МакКлуър.

— Така ли? — Лентри се наежи.

— Да. Не мога да ви обясня защо. Но вие… как се казваха? … Древните американци? Та вие имате странни идеи за смъртта. А сте били тъй дълго сред мъртъвци. Усетих, че инцидентът и моргата ще ви привлекат. Не е много логично, всъщност дори глупаво. Просто такова чувство имах. Много мразя чувствата, но то се бе появило. И така стигнах до… предполагам, че го наричате подозрение, нали?

— Може да се каже тъй.

— И вие бяхте там!

— Там бях — каза Лентри.

— Не сте ли гладен?

— Ял съм.

— Как дойдохте дотук?

— На автостоп.

— На какво?

— Взеха ме хора по пътя.

— Чудесно.

— Мислех, че така го наричате. — Той погледна към отминаващите сгради. — Значи, това е ерата на космическите пътешествия, така ли?

— О, вече от четиридесет години ние пътуваме до Марс.

— Забележително. А тези големи фунии, кулите в центъра на всеки град?

— Тия ли? Не сте ли чували? Крематориумите. О, естествено, по ваше време не сте имали нищо подобно. Но с тях станаха две злополуки. Една в Салем и друга тук, и то само в последните четиридесет и осем часа. Щяхте нещо да кажете ли?

— Мислех си, че съм имал голям късмет, когато излязох от ковчега си — каза Лентри. — Чудесно можеха да ме напъхат в някой от вашите Крематориуми и да ме изгорят.

— Много вероятно.

Лентри прокара пръст по арматурното табло на бръмбара. Няма да ходи на Марс. Планът му бе променен. Щом този глупак просто отказва да признае един акт на насилие, когато се натъкне на него, тогава нека си остане глупак. Щом не свързват двете експлозии с човека от гроба, значи, всичко е наред и просто е чудесно. Нека се самозаблуждават. Щом не могат да си представят, че човек може да бъде зъл, жесток и да убива, бог да им е на помощ. Той със задоволство потри ръце! Не, Лентри, засега никакво пътуване до Марс, момчето ми. Първо да видим какво може да се направи с вътрешен пробив. Време колкото щеш. Крематориумите могат да почакат някоя и друга седмица. Човек трябва да действа хитро, знаеш. Някоя непосредствена експлозия може да предизвика вълна от подозрения.

МакКлуър бръщолевеше като смахнат.

— Разбира се, няма да почнем веднага с изследванията. Вие имате нужда от почивка. Ще ви заведа на моето място.

— Благодаря. Не ми се ще веднага да почвате с изследванията и разни такива. Време колкото щеш. По-добре след някоя и друга седмица.

Спряха пред една сграда и излязоха от бръмбара.

— Сигурно ще искате да поспите.

— А, спал съм цели векове. Предпочитам да постоя буден. Хич не съм изморен.

— Добре. — МакКлуър го въведе в сградата. Посочи с глава барчето. — Една чашка ще ни поободри.

— Вие пийте — каза Лентри. — Аз по-късно. Искам само да поседна.

— Разбира се, заповядайте. — МакКлуър си приготви коктейл. Огледа стаята, после погледна Лентри, спря за миг с чашата в ръка, наклони глава и езикът му изду бузата. После сви рамене и разбърка коктейла. Отиде бавно до фотьойла, седна и замислено отпи. Изглеждаше сякаш се вслушва в нещо. — Вземете си цигари, на масата са — предложи той.

— Благодаря. — Лентри си взе, запали и се умълча.

Май много леко почнах да гледам на нещата, помисли Лентри. Дали да не го убия и да избягам? Засега само той знае за мен. Може би всичко това е клопка. Може би просто седим и чакаме полицията. Или каквото там използват за полиция в днешните времена, дявол да ги вземе. Погледна МакКлуър. Не. Не чакаха полицията. Нещо друго чакаха.

МакКлуър мълчеше. Погледна Лентри в лицето, после спря очи на ръцете му. Дълго наблюдава гръдния му кош с непринудено спокойствие. Отпи от чашата. После погледна нозете на Лентри.

Най-сетне проговори:

— Откъде се сдобихте с тези дрехи?

— Помолих някакви хора за дрехи и те ми дадоха тези неща. Страшно любезно от тяхна страна.

— Вие ще разберете какъв е нашият свят. Всичко, което трябва да правите, е да си поискате.

МакКлуър отново замълча. Очите му се движеха. Само очите и нищо друго. Веднъж-дваж вдигна чашата си.

Някъде в далечината цъкаше часовник.

— Разкажете ми нещо за себе си, мистър Лентри.

— Нямам нищо особено за разправяне.

— Скромен сте.

— Ами. Вие познавате миналото. Аз не знам нищо за бъдещето или по-точно за „днес“ и оня ден. В един ковчег не научаваш кой знае колко.

МакКлуър мълчеше. Внезапно се наведе напред, после отново се облегна в креслото и поклати глава. Никога няма да ме заподозрат, помисли Лентри. Те не са суеверни, те просто не могат да повярват в блуждаещи призраци. В такъв случай аз съм в безопасност. Ще гледам само да отлагам физическите изследвания. Те са любезни. Няма да ме насилват. После ще се опитам да уредя едно пътуване до Марс. И тогава — гробовете, отново доброто старо време и моят план. Боже, толкова е, просто. Колко са наивни тези хора.

 

 

МакКлуър седеше срещу него в стаята. Хлад премина през тялото му. Цветът на лицето му бавно се оцеждаше, сякаш някакво лекарство слизаше надолу в капкомера, когато натиснеш гумичката. Той се наведе напред, без дума да каже и предложи пак цигара на Лентри.

— Благодаря. — Лентри си взе. МакКлуър се отпусна в креслото с кръстосани крака. Не гледаше Лентри и все пак сякаш го наблюдаваше. Чувството за измерване и претегляне се върна. МакКлуър приличаше на висок слаб дресьор на хрътки, заслушан за нещо, което никой друг не можеше да чуе. Има едни малки сребристи изсвирвания, които само кучетата долавят.

МакКлуър сякаш се вслушваше напрегнато, с изострени сетива именно в такова едно невидимо изсвирване, слушаше с очите си, с полуотворената си, пресъхнала уста и с потрепващите си, душещи ноздри.

Лентри всмукна от цигарата, всмукна от цигарата, всмукна от цигарата и после още толкова пъти издиша, издиша, издиша. МакКлуър приличаше на жилеста рижа хрътка, дебнеща неподвижно, само с плавно плъзгане на погледа и с такава микроскопически точна чувствителност, която човек долавя само както долавя едно невидимо изсвирване с някаква част от съзнанието, по-дълбока от зрението, обонянието или слуха.

В стаята бе тъй тихо, че цигареният дим, издигайки се към тавана, издаваше някакъв недоловим звук. МакКлуър беше термометър, химически везни, ослушана хрътка, лакмусова хартия, антена: всичко това наведнъж. Лентри не помръдваше. Това чувство сигурно ще изчезне. Преди бе отминало. МакКлуър дълго седя неподвижен и после, без дума да каже, кимна към чашата с шери. Лентри също тъй мълчаливо отказа. Седяха и погледите им обикаляха из стаята, но като стигаха един до друг, се отклоняваха, встрани…

МакКлуър бавно се вкочанясваше. Лентри виждаше как хлътналите му бузи все повече бледнееха, ръката се стягаше около чашата и накрая в очите му се появи, за да не си отиде вече, прозрението.

Лентри не помръдваше. Просто не можеше. Всичко тъй го хипнотизираше, че той само искаше да види и да чуе какво ще последва. От сега нататък бе ред на МакКлуър. МакКлуър се обади:

— Отначало помислих, че съм се натъкнал на първата психоза в живота си. Вас имам предвид. Помислих си: той си внушава, Лентри си внушава, той е съвсем ненормален и си е казал да върши всички тия нещица. — МакКлуър говореше сякаш на сън и продължаваше да говори без да спира. — Казах си: той изглежда не диша през носа си. И наблюдавах ноздрите ви, Лентри. Малките косъмчета в носа цял час не потрепнаха. Но това не бе достатъчно. Просто факт, който отбелязах, но не бе достатъчно. Тогава си казах: той диша нарочно през устата и ви дадох цигара. И вие дръпвахте и изпускахте дима, дръпвахте и изпускахте, но ни частица от него не минаваше през носа. Тогава си казах: добре, значи той не диша. Но това ужасно ли е, подозрително ли е? Всичко в устата, всичко в устата. И тогава погледнах гръдния ви кош. Наблюдавах. Нито се надигаше, нито се отпускаше, нищо не правеше. Той си внушава, казах си. Той си е внушил всичко това. Гръдният му кош е неподвижен и само когато мисли, че не го гледат, съвсем лекичко се раздвижва. Така си мислех.

Думите неспирно бликаха в тихата стая все още като на сън.

— Тогава ви предложих да пийнете нещо, но вие не пиете и аз си помислих: той не пие, рекох си. Това ужасно ли е? И ви наблюдавах и наблюдавах цялото време. Лентри си задържа дъха, той се самозаблуждава. Но сега, да, сега, аз разбрах съвсем ясно. Сега знам за какво става дума. Да ви кажа ли как разбрах? Не чувах дишане в стаята. Изчаках, но не чух нищо. Ни туптене на сърцето, нито вдишване на дробовете. Стаята бе съвсем тиха. Глупости, ще каже някой, но аз разбрах. В Крематориума го разбрах. Има разлика. Влизаш в стая, където лежи някой и веднага разбираш дали ще те погледне и ще ти заговори или няма никога вече да проговори. Можете да се смеете, ако искате, но човек може да определи. Това е нещо подсъзнателно. Като изсвирването, което само кучето чува, а хората изобщо не долавят. Или като цъкането на часовник, който тъй отдавна тик-така, че никой не го забелязва. Има нещо в стаята, когато човекът в нея е жив. И нещо липсва, ако човекът вътре е мъртъв.

 

 

МакКлуър за миг затвори очи. Сложи чашата на масата. Помълча малко. Взе цигарата, дръпна си и я остави на черния пепелник.

— Аз съм сам в тази стая — заключи той.

Лентри не помръдваше.

— Вие сте мъртъв — продължи МакКлуър. — Разсъдъкът ми не го знаеше. Това не е нещо, което се узнава от разума, а от сетивата и подсъзнанието. Отначало си казах: този човек си въобразява, че е мъртвец, че е призрак, възкръснал от мъртвите. Нали е логично? Няма ли всеки човек, формиран от суеверна, невежествена култура и прекарал векове под земята, да си помисли тъй за себе си, като стане от гроба? Да, това е логично. И този човек се самохипнотизирва и заставя функциите на организма си да действат тъй, че да не пречат на неговата самозаблуда, на параноята му. Той овладява дишането си. Казва си: не чувам дишането си, следователно аз съм мъртъв. Съзнанието му отхвърля звука на дишането. Той не си позволява да яде и пие. Това той вероятно извършва несъзнателно в съня си, като през останалото време заблуденото му съзнание пренебрегва тези прояви на функциониращия организъм.

МакКлуър завърши:

— Но съм сгрешил. Вие не сте душевно болен. Нито пък се самозаблуждавате, не ме и лъжете. Всичко това е много нелогично — и трябва да си призная — почти ужасяващо. Приятно ли ви е да си помислите, че ме плашите? Нямам название за вас. Вие сте много особен човек, Лентри. Радвам се, че ви срещнах. Интересно съобщение ще бъде наистина.

— Има ли нещо нередно в това, че съм мъртвец? — попита Лентри. — Престъпление ли е?

— Съгласете се, че е много необикновено.

— И все пак престъпление ли е? — настоя Лентри.

— При нас престъпления не съществуват, нито пък съдилища. Ние, естествено, искаме да ви изследваме, за да открием как сте се появили. Това е като при някои химически елементи, които в даден момент са инертни, а в следващия се превръщат в жива клетка. Кой може да каже по какъв начин се е получило това, което сте. Вие сте такава невероятност! Просто да полудее човек.

— А ще ме освободите ли, като свършите изследванията си върху мен?

— Никой няма да ви задържа. Ако не искате да ви изследват, няма да ви изследват. Но се надявам, че ще бъдете тъй любезен да ни предложите услугите си.

— Бих могъл — каза Лентри.

— И все пак — попита МакКлуър, — кажете ми какво правехте в моргата?

— Нищо?

— Чух ви да говорите като влязох.

— Просто бях любопитен да погледам.

— Лъжете, а това, е много лошо, мистър Лентри. По-хубаво е да се казва истината. А истината е, че вие като мъртвец и при това единствен от вида си сте били самотен, нали? Следователно вие сте почнали да убивате хора, за да имате компания.

— Това от какво следва?

МакКлуър се засмя.

— Логика, скъпи ми приятелю. Щом веднъж проумях, че вие наистина сте мъртвец, че сте истински… как го казвате… истински таласъм (каква глупава дума!), аз веднага ви свързах с избухването на Крематориума. Преди това не виждах никаква причина да ви свързвам. Но щом едно късче попадна на мястото си — фактът, че сте мъртвец — после беше много просто да предположа вашата самотност, омразата, завистта и всички други безвкусни подбуди на един ходещ труп. И оттук човек мигновено си представя взривения в пламъци Крематориум и тогава се сеща за вас — вижда ви сред труповете в моргата да търсите помощ, да търсите приятели и хора, подобни на вас, които ще заработят с…

— По дяволите! — Лентри изхвърча от креслото. Беше на половината път от МакКлуър, когато той се изтърколи на пода и му се изплъзна, събаряйки чашата. Лентри отчаяно установи, че като последен идиот бе пропуснал единствения си шанс да убие МакКлуър. Трябваше по-рано да го стори. В това бе досега неговата неуязвимост, това бе единственото му оръжие. Щом хората в едно общество никога не убиват, те никога не се и подозират. Можеш спокойно да отидеш при когото и да е от тях и да го убиеш.

— На̀ ти тебе! — Лентри метна ножа.

МакКлуър се скри зад креслото. Идеята за прикриване, защита и борба бе още нова за него. Той вече я бе проумял отчасти, но Лентри все още имаше преимущество, стига да съумееше да се възползва от него.

— О, не! — извика МакКлуър, държейки стола между себе си и настъпващия човек. — Вие искате да ме убиете. Много странно, но, изглежда, е така. Не го разбирам добре. Искате да ме нарежете с този нож или нещо подобно, а от мен зависи да ви предпазя от извършването на такова неестествено нещо.

— Ще те убия! — изплъзна му се от устата и той се прокле. Това бе най-лошото, което можеше да каже. Лентри прескочи стола и сграбчи МакКлуър.

МакКлуър беше много логичен:

— Нямате никаква полза да ме убиете, нали знаете? — Вкопчиха се един в друг и се заизвиваха в дива схватка. Масите се преобръщаха, разбивайки разни предмети. — Не помните ли какво стана в моргата?

— Не ме интересува! — изкрещя Лентри.

— Не успяхте да вдигнете тези мъртви!

— Не ме интересува! — викаше Лентри.

— Чуйте ме — вразумително говореше МакКлуър. — Никога няма да се появят подобни на вас, никога. Тъй че няма смисъл.

— Тогава ще ви избия всичките! До един! — крещеше Лентри.

— И какво после? Пак ще бъдете сам, без нито един подобен на вас.

— Ще отида на Марс, там има гробове. И ще намеря други като себе си.

— Няма да можете, вчера бе прието решението — каза МакКлуър. — Всички гробове ще бъдат опразнени от труповете. И следващата седмица ще ги изгорят.

Паднаха на пода. Лентри сграби МакКлуър за гърлото.

— Моля ви се — казва МакКлуър. — Не виждате ли, че вие ще умрете.

— Какво искаш да кажеш! — изкрещя Лентри.

— Убиете ли ни всички нас, вие ще умрете като останете сам. Омразата ще умре. А именно тази омраза е вашият двигател, нищо друго! Завистта ви движи. Нищо друго! И ще умрете, неизбежно е. Вие не сте безсмъртен. Вие дори не сте жив, не сте нищо друго, освен една движеща се омраза.

— Не ме интересува! — виеше Лентри и почна да души мъжа, удряше главата му с юмруци и извиваше беззащитното тяло. МакКлуър го погледна с умиращи очи.

Вратата се отвори. Влязоха двама мъже.

— Я. какво става? — рече единият. — Някаква нова игра ли е това?

Лентри отскочи назад и побягна.

— Да, нова игра — едва-едва произнесе МакКлуър. — Хванете го и ще спечелите.

Двамата хванаха Лентри.

— Спечелихме — казаха те.

— Пуснете ме! — Лентри се засмя, удряйки ги до кръв по лицата.

— Дръжте го здраво — успя да извика МакКлуър. Държаха го.

— Малко грубичка игра, май? — каза единият. — А сега какво да правим?

 

 

Бръмбарът свистеше по лъсналия път. Дъжд се оцеждаше от небето и вятърът разчепкваше тъмнозелените мокри дървета. В бръмбара МакКлуър говореше с ръце на волана. Гласът му бе нещо шепнещо, шумолящо, хипнотизиращо. Другите двама седяха отзад. Лентри седеше или по-скоро лежеше на предната седалка с клюмнала глава и притворени очи. Зелената светлина от таблото очертаваше лицето му. Устните му бяха неподвижни. Мълчеше.

МакКлуър говореше тихо и логично за живота и движението, за смъртта и неподвижността, за слънцето и за големия слънчев Крематориум, за опразнените гробища, за омразата и за това, как омразата оживяла и вдъхнала на човека от пръст живот и движение и колко нелогично е всичко това, всичко това, всичко това. Човек умира, умира, умира и това е всичко, всичко, всичко. Човек не се мъчи да бъде нещо друго. Колата съскаше по движещия се път. Дъждът кротко се разклоняваше в струйки по предното стъкло. Мъжете от задната седалка тихо говореха. Къде отиваме, отиваме, отиваме? Към Крематормума, естествено. Цигареният дим се издигаше бавно във въздуха, като се усукваше около себе си в спирали и се връзваше на сини примки. Щом човек е мъртъв, трябва да приеме това.

Лентри не помръдваше. Той бе марионетка със скъсани конци. В сърцето му бе останала една мъничка омраза и просветваше с тлеещ блясък като две въгленчета от очите му.

Аз съм По, мислеше той. Аз съм всичко, което е останало от Едгар Алън По, аз съм всичко, което е останало от Амброуз Биърс, и всичко, което е останало от човека на име Лъвкрафт. Аз съм сив нощен прилеп с остри зъби, аз съм квадратно черно монолитно чудовище. Аз съм Озирис. Аз съм Книгата за смъртта. Аз съм Замъкът на Ъшърови, срутващ се в пламъци. Аз съм Червената смърт. Аз съм човекът, зазидан в катакомбите с бъчва Амонтилядо… Аз съм танцуващ скелет. Аз съм ковчег, покров, светкавица, отразена в прозорците на стара къща. Аз съм есенно-оголено дърво, аз съм похлопването на люлеещи се кепенци. Аз съм жълто издание, прелиствано от ноктеста ръка. Аз съм маска, маска на череп иззад дъба в последния ден на октомври. Аз съм отровна ябълка, търкаляща се в бъчвата, за да се удари в носа на дете и зъбите му да я отхапят… Аз съм черна свещ, запалена пред съборено разпятие. Аз съм капак на ковчег, чаршаф с очи, стъпки в тъмното стълбище. Аз съм Легендата за спящата клисура. Аз съм Маймунската лапа и Призрачната рикша, аз съм Котката и канарчето, Горилата, Прилепът. Аз съм духът на Хамлетовия баща на стената на крепостта.

Всичко това съм аз. И сега тези последни неща ще бъдат изгорени. Докато съм жив аз, все още живеят и те. Докато аз се движа, мразя и съществувам, ще съществуват и те. Аз съм всичко, което напомня за тях. Чрез мен всички те все още съществуват, но тази нощ ще свършат. Тази нощ всички ние — По, Биърс и Хамлетовият баща ще изгорим наведнъж. Ще ни струпат на голяма купчина и ще ни изгорят като смет, като чучело в деня на Гай Фоукс, петрол, факла, викове и толкоз.

Но какъв вой ще нададем! Светът ще се прочисти от нас, но с нашето заминаване ние ще им кажем, о, ще им кажем какво значи светът без страх, без тъмното въображение от тъмните времена, тръпките и мрачните предчувствия, безпокойството на стария октомври, които ще изчезнат, за да не се върнат никога вече, разбити, разрушени, заличени, за да бъдат заместени от врати, които се отварят и затварят без страх, и от светлини, които се запалват и угасват без трепет. Ако можехте да си спомните как живеехме някога, какво беше за нас Вси светители, какво бе за нас По и как се перчехме пред тъмните страхотии. Да пием по още едно Амонтилядо, скъпи приятели, преди изгарянето. Всичко това още съществува, но в един-едничък, последен мозък на земята. Цял един свят умира тази нощ. Да пием пак, моля.

— Стигнахме — каза МакКлуър.

 

 

Крематориумът ослепително светеше. Наоколо се носеше тиха музика. МакКлуър излезе от бръмбара и мина от другата страна. Отвори вратата. Лентри лежеше неподвижен. Говоренето, логичното говорене го бе лишило от живот. Вече беше само късче восък със слабото блещукане на очите. Този бъдещ свят… Как само говореха тези хора. Колко логично обезсмисляха живота ти. Те не вярваха в него. И силата на тяхното неверие го вкочани. Не можеше да си помръдне ни ръцете, ни краката. Само мънкаше безчувствено, изстинал, с потрепващи клепачи.

МакКлуър и другите двама го измъкнаха от колата, пъхнаха го в златен сандък, поставиха го на една маса с колелца и го извозиха в топлата сияйна вътрешност на сградата.

Аз съм Едгар Алън По, аз съм Амброуз Биърс, аз съм Вси светители, аз съм ковчег, покров, Маймунска лапа, Фантом, Вампир…

— Да, да — тихо каза МакКлуър над него. — Знам. Знам.

Масата се плъзгаше. Стените над него и край него се люшнаха назад, свиреше музика. Ти си мъртъв, ти логически си мъртъв.

Аз съм Вратарят, аз съм Ръкописът от бутилката, аз съм Ямата и махалото, аз съм Гарванът нивга веч, нивга веч.

— Да, знам — говореше тихо МакКлуър, докато вървяха.

— Аз съм в катакомбите! — извика Лентри.

— Да, в катакомбите — каза мъжът над него.

— Приковават ме с вериги за стената, а тук няма никаква бутилка Амонтилядо! — слабо извика Лентри със затворени очи.

— Да — каза някой.

Някакво раздвижване. Огнената врата се отвори.

— Сега някой зазижда килията и ме затваря вътре!

— Да, зная. — Шепот.

Златният сандък се плъзна в огнената камера.

— Аз съм зазидан! Чудесна шега наистина! Пуснете ни! — Бесен вой и ужасен смях.

— Ние знаем, ние разбираме…

Отвори се вътрешната камера. Златният сандък влетя в пламъците.

— В името на бога, Монтрезор! В името на бога!