Рей Бредбъри
Огнената кула (4)

IV

До градчето Сайънс Порт имаше не повече от десет мили. Извървя ги пеш призори. Но дори това бе погрешно. В четири сутринта един сребърен бръмбар спря до него.

— Здравейте — обади се човекът отвътре.

— Здрасти — стреснато отвърна Лентри.

— Накъде така сте тръгнали? — попита човекът.

— Към Сайънс Порт.

— Но защо пеш?

— Обичам да вървя пеш.

— Никой не обича да върви пеш. Да не сте болен? Ако искате да ви откарам?

— Благодаря, но предпочитам да се поразходя.

Човекът се поколеба, после затвори вратата на бръмбара.

— Лека нощ.

Когато бръмбарът превали хълма, Лентри се оттегли в близката гора. Какъв свят, пълен със смотани, услужливи хора! За бога, не можеш дори пеш да повървиш, без да те набедят, че си болен. Това означава само едно: не бива повече да се движи пеш, трябва да си осигури кола. Ще трябва да се съгласи с тоя приятел.

До сутринта той вървя встрани от пътищата, за да успее да се скрие в храстите, ако профучеше някой бръмбар. На разсъмване пропълзя в пресъхналото корито на една река и затвори очи.

 

 

 

Сънят бе съвършен като заледена снежинка.

Виждаше гробището, в което, заровен дълбоко, зрееше векове наред. Чу ранните утринни стъпки на работниците, които се връщаха да си довършат работата.

— Би ли ми подал лопатата, Джим?

— Ето ти я.

— А! Един момент, един момент!

— Какво има?

— Погледни. Нали вчера не си довършихме работата?

— Да.

— И беше останал още един ковчег?

— Да.

— Но погледни го сега — отворен!

— Трябва да си попаднал на друг трап.

— Какво пише на надгробната плоча?

— Лентри. Уилям Лентри.

— Точно той беше останал! А го няма!

— Какво може да е станало с него?

— Откъде да знам. Тялото вчера беше тук.

— Сигурен ли си? Вчера не погледнахме.

— За бога, човече, кой заравя празни ковчези! Той си е бил в ковчега. А сега не е.

— Да не е бил празен този сандък?

— Глупости. Не усещаш ли тази миризма? Сто на сто е бил тук.

Мълчание.

— Невъзможно е някой да е взел тялото, нали?

— За какво ще му е?

— От любопитство може би.

— Не ставай смешен. Как така ще го вземе! Никой не краде.

— В такъв случаи има само едно разрешение.

— Какво?

— Той е станал и е тръгнал.

Мълчание. В тъмния си сън Лентри очакваше да чуе смях. Но нямаше смях. Вместо това, след пауза на размишление, гласът на гробокопача каза:

— Да, тъй ще да е наистина. Станал е и е тръгнал нанякъде.

— Интересно, като си помислиш — рече другият.

— Нали?

Мълчание.

 

 

Лентри се събуди. Всичко беше сън наистина, но колко реалистично! Колко странно се държаха двамата мъже. Но пък не бяха неестествени, о, не. Точно така, както си бе представял да говорят хората от бъдещето. Хората от бъдещето. Лентри се усмихна накриво. За теб това е анахронизъм. Това е бъдещето и то ставаше сега. Не преди триста години, не тогава или в което и да било друго време, а сега. Това не беше двадесети век. О, колко спокойно говореха тези двамата от съня: „Станал е и е тръгнал“, „Интересно като си помислиш“, „Нали?“ Без да понижат глас. Без да се озърнат крадешком или пък да потрепери ръката с лопатата. Но да, разбира се, само едно обяснение имаше за техните изключително почтени, логични мозъци: сигурно е, че трупът не е откраднат. „Никой не краде.“ Той просто е станал и тръгнал. Единственият, който би могъл да премести трупа, е той самият. От няколкото простички мудни думи на гробокопачите Лентри бе разбрал какво мислеха. Тук бе лежал човек с преустановени за няколко века жизнени функции, без всъщност да е умрял. Разкопаването наоколо, действието, го бе извадило от анабиозата и той бе оживял.

Всеки е чувал за онези зелени жабчета, които с векове прекарват запоени в глинест камък или в ледна баничка, но са живи, съвсем живи. И когато учените ги разчупят и ги затоплят в дланите си като стъклено топче, жабчетата почват да примигват и да скачат. Тъй че бе съвсем логично гробокопачите да смятат Лентри за подобен случай.

Ами ако им хрумнеше утре или вдругиден да съпоставят отделните части? Ако свържат изчезналото тяло с взривения и разрушен Крематориум? Или ако оня приятел Бърк, който се бе върнал бледен от Марс, отиде пак в библиотеката и поиска някоя друга книга от младата жена и тя му каже: „О, тези дни тук беше вашият приятел Лентри“. А той се учуди: „Какъв Лентри? Не познавам човек с такова име!“ И тя ще каже: „О, значи той е излъгал.“ А в тези времена хората не лъжат. Тъй че всичко ще бъде свързано и съединено, точка по точка, късче по късче. Един човек, който е блед, а не бива да бъде блед, бе излъгал, а хората не лъжат; един човек бе вървял пеш по самотния извънградски път, а хората вече не се движат пеш, и взривения Крематориум, и това, и онова, и какво ли не.

И ще тръгнат по дирите му. Ще го открият. Много лесно ще го разпознаят. Той върви пеш. Той лъже, той е блед. Ще го намерят, ще го хванат и ще го откарат в най-близката пещ. Там ще го набутат в отворената огнена камера и вашият мистър Уилям Лентри ще излети като празничен фойерверк.

Само едно му оставаше и трябваше да почне час по-скоро. Изправи се яростно. Устните му се разтеглиха и тъмните му очи пламнаха, той целият се превърна в трептене и горене. Трябваше да убива, да убива, да убива и пак да убива. Ще превърне враговете си в свои приятели, в хора като себе си, които вървят пеш, макар че не бива да вървят, които са бледи в този розов свят. Той трябва да убива и пак да убива. Трябва да направи тела, мъртъвци и трупове. Ще разрушава Крематориум след Крематориум. Камера подир Камера и пак Крематориуми. Взрив подир взрив. Смърт върху смърт. И когато всички крематориуми се превърнат в разпилени отломки, когато набързо приспособените морги се натъпчат с телата на хора, убити от експлозията, той ще почне да си създава приятели, тогава ще мобилизира мъртвите за своята кауза.

Трябва да ги избие, докато не са попаднали на следите му, преди да са го открили и убили. Той беше в безопасност. Може да убива, без те да могат да отвърнат със същото. Той беше в по-изгодна позиция. Изкатери се по пресъхналото речно корито и застана на пътя.

Стисна ножа в джоба си и махна на един бръмбар.

Беше като Четвърти юли^[1]! Най-големите фойерверки! Крематориумът на Сайънс Порт се разцепи на две и се разлетя на всички страни, като предизвикваше хиляди малки експлозии, разпадайки се над града. Взривът разрушаваше къщите и подпалваше дърветата. Събуди хората от сън и после само в един миг отново ги приспа — сега завинаги.

Уилям Лентри, седнал в един чужд бръмбар, лениво набра видеофонната централа. Сгромолясването на Крематориума бе убило около четиристотин души. Много от тях бяха заварени в апартаментите си, други — пресрещнати от летящия метал. Бяха приспособили временна морга в…

Дадоха му един адрес.

Лентри си го записа в бележника.

Щеше да продължава така от град на град, помисли си той, от страна в страна, разрушавайки Пещите и Огнените кули, докато изравни със земята цялата им чистичка разкошна система от пламъци и горене. Направи приблизителни изчисления — всяка експлозия взимаше около петстотин жертви. За нищожно кратко време можеха да станат стотици хиляди.

Натисна педала на бръмбара и усмихнат потегли из тъмните улици на града.

 

 

Градският следовател бе приспособил за морга един стар склад. От полунощ до четири сутринта свистяха сивите бръмбари по дъждовно лъсналите улици, изсипваха товара си и труповете биваха подреждани на студения бетонен под и покривани с бели чаршафи. Това беше един непресъхващ поток чак до сутринта и едва към четири и половина секна. Вътре имаше около двеста бледи и студени тела.

Труповете бяха оставени сами; никой не стоеше вътре да се грижи за тях: излишно беше, тъй като смъртта можеше сама да се грижи за себе си.

Около пет часа, когато на изток почна да се зазорява, заприиждаха първите потоци роднини, за да идентифицират своите синове, бащи, майки или чичовци. Хората минаваха бързо през склада, поглеждаха труповете и също тъй бързо излизаха. Около шест часа, докато небето все още светлееше, се оттече и този поток.

Уилям Лентри прекоси широката мокра улица и влезе в склада.

В едната си ръка държеше парче син тебешир.

Мина покрай следователя, който стоеше на входа и говореше на двама души „… откараме телата в Крематориума на Мелин Таун…“. Гласовете стихнаха.

Лентри вървеше по студения бетон и стъпките му тихо отекваха. Вълна от необяснимо облекчение го обгърна, като стигна покритите фигури. Беше си сред свои. И… нещо още по-хубаво — той ги бе създал! Той ги бе направил мъртъвци! И по този начин си осигури безброй неподвижни приятели!

Наблюдаваше ли го следователят? Лентри извърна глава. Не. Складът бе спокоен, тих и сумрачен в тъмната утрин. Следователят и двамата оператори пресичаха улицата; отсреща бе спрял бръмбар и те отиваха да поговорят с човека в колата.

Уилям Лентри се обърна и почна да рисува със синия тебешир пентаграми до всяко тяло. Движеше се на пръсти, безшумно, без да мигне, оглеждайки се от време на време да види дали следователят още е зает. За няколко минути той надраска знаци по пода до сто трупа. Изправи се и прибра тебешира в джоба си.

Сега е времето за всички свестни хора да помогнат на своите, сега е времето за всички свестни хора да помогнат на своите, сега е времето за всички свестни хора да помогнат на своите, сега е времето…

Векове наред той бе лежал в земята и като дълбоко заровен сюнгер бавно бе попивал процесите и мислите на минаващите хора и времена. И сега в мъртвешкото му съзнание една черна пишеща машина иронично и многократно натракваше по памет натрапчивите думи в черни равни редове:

Сега е времето за всички свестни хора, за всички свестни хора, да помогнат…

Уилям Лентри.

И други думи…

Стани и тръгни, моя любов…

Бързата кафява лисица прескочи… Перефразирано. Бързото възкръснало тяло прескочи разрушения Крематориум.

Стани от гроба, Лазаре.

Знаеше нужните думи. Трябваше само да ги каже така, както бяха произнасяни векове наред. Да направи заклинанията с онези тъмни думи, които ще накарат труповете да се раздвижат, да станат и да тръгнат!

И като се надигнат, той ще ги поведе из града и ще убиват още хора, а те ще възкръсват и ще тръгват с тях. До края на деня редом с него ще тръгнат хиляди добри приятели. Горките наивни, живи хора на тази година, този ден, този час! Те ще бъдат абсолютно неподготвени. Ще претърпят поражение, защото не са очаквали каквато и да било война. Те не вярват, че това е възможно и всичко ще свърши преди да осъзнаят, че може да се случи такова нелогично нещо.

Той вдигна ръце. Устните му шаваха. Произнасяше думите. Започна с монотонен шепот, после гласът му се издигна все по-високо. Повтаряше думите отново и отново. Със стиснати очи. С олюляващо се тяло. Говореше все по-бързо и по-бързо. Тръгна между труповете. Тъмни думи бликаха от устата му. Замая се от собствените си заклинания. Наведе се и надраска на бетона нови сини символи с маниерите на отдавна умрял опитен магьосник, усмихнат, потаен, самоуверен. Всеки миг сега ще потръпнат бездвижните трупове, всеки миг вече ще се надигнат и ще скочат изстиналите!

Размахваше ръце във въздуха. Тръскаше глава. Говореше, говореше, говореше. Жестикулираше. Викаше над телата с блеснали очи и напрегнато тяло. „Хайде! — яростно ги заклинаше той. Ставайте, всички вие!“

Но нищо не ставаше.

„Вдигайте се“ — крещеше той с ужасна мъка в гласа.

Чаршафите лежаха в синьо-бели гънки върху безмълвните трупове.

— Чувате ли какво ви говоря! Ставайте! — викаше той.

Далеч по улицата изсвистя бръмбар.

Той крещеше и крещеше, умоляваше. Навеждаше се над всеки труп поотделно и го молеше отчаяно за благоволението му. Никакъв отговор. Крачеше яростно между равните бели редици, размахваше ръце във въздуха, после отново и отново се навеждаше да рисува сините знаци!

Лентри бе съвсем пребледнял. Облиза устни.

— Хайде, ставайте! — каза той. — Досега винаги са възкръсвали. Винаги! Стотици векове наред. Надраскваш знака — ей така, правиш заклинанието — ей така и те винаги са ставали. Защо вие не искате, защо сега не искате! Хайде! Хайде! Докато не са се върнали ония!

Складът тънеше в сенки. Между стоманените греди и стълбове чак до тавана в помещението не се чуваше ни звук, с изключение бълнуванията на самотния човек.

Лентри млъкна.

През широките врати на склада зърна блещукането на последната студена утринна звезда.

Беше 2349-та година.

Погледът му изстина и ръцете се отпуснаха безжизнено. Не помръдваше.

 

 

Някога хората потреперваха като чуеха вятъра около къщите. Някога вдигаха разпятия и амулети и вярваха в блуждаещи призраци, прилепи и бродещи бели вълци. И всичките тия вампири, прилепи и бродещи вълци съществуваха благодарение на тяхната вяра. Начинът на мислене им даваше живот и ги превръщаше в действителност.

Обаче…

Той погледна покритите с чаршафи трупове.

Тези хора не вярваха.

И никога не са вярвали. И никога няма да вярват. Те никога не са си представяли, че един мъртвец може да се движи. Техните покойници излитаха в пламъци през комина. Те не са и чували за суеверие, никога не са се страхували, потрепервали или настръхвали от мрака. Блуждаещи призраци не съществуваха, те бяха извън логиката. Сега все пак е 2349-та година, човече!

Затова нямаше да станат и да тръгнат тези хора. Те бяха мъртви, бяха студени трупове. Нищо — нито тебеширът, ни заклинанията, нито суеверието можеше да ги раздвижи и да ги накара да ходят. Те бяха мъртви и знаеха, че са мъртви!

Той бе сам.

Светът бе пълен с живи хора. Те се движеха, караха бръмбарите си, пиеха леки напитки в малките, меко осветени барчета покрай шосетата, целуваха се с жените и по цял ден, всеки ден водеха много хубавите си разговори.

Но той не бе жив.

Разтърка тялото си, за да го позатопли малко.

Ето на̀, в този склад на пода лежаха вледенени двеста мъртъвци. Първите мъртъвци от сто години насам, които имаха възможност да престоят час-два като трупове. Първите, които не бяха откарани моментално в Крематориума, за да изгорят като кибритени клечки.

С тях, сред тях можеше да бъде щастлив.

Но не се чувстваше щастлив.

Те бяха абсолютно мъртви. Нито знаеха, нито вярваха, че човек може да се движи и след като спре и утихне сърцето. Те бяха по-мъртви от който и да било мъртвец досега.

Той наистина бе сам, тъй както никой досега не е бил на този свят. Усети как в гърдите му плъзнаха тръпките на самотата и бавно почнаха да го душат.

Уилям Лентри сепнато се обърна и ахна.

Докато стоеше тук, някой бе влязъл в склада. Висок, белокос мъж в светлокафяво леко палто и без шапка. Не знаеше откога този човек беше тук.

Лентри вече нямаше за какво да стои. Обърна се и бавно тръгна към изхода. Погледна бегло белокосия, минавайки край него. Той му отвърна с любопитство. Дали бе чул? Заклинанията, молбите, виковете? Подозираше ли го? Лентри забави крачка. Дали този човек го бе видял да прави сините знаци с тебешира? И тогава дали ще разпознае в тях символите на древно суеверие? Едва ли.

На вратата Лентри поспря. За миг му се прищя просто да легне на пода и отново да стане студен, истински мъртвец, да го понесат бавно по улиците към някоя далечна горяща пещ и там да го изпратят в шушнещите пламъци, превърнат в пепел. Щом той наистина бе сам и вече нямаше никаква възможност да набере армия за своите цели, какъв смисъл имаше тогава да продължава? И да убива? Да, ще убие още няколко хиляди. Но това не стигаше. Колкото и да избиеше, накрая все щяха да го засекат.

Една ракета прекоси черното небе, оставяйки огнена пътека.

Сред милионите звезди гореше червеният Марс.

Марс. Библиотеката. Библиотекарката. Разговорът. Току-що завърналите се космонавти. Гробовете.

Лентри едва не извика. Протегна ръка с огромното желание да стигне небето и да докосне Марс. Милата червена звезда на небето! Добрата звезда, която внезапно му даде нова надежда. Ако имаше живо сърце, сега то щеше лудо да се разтупти, пот щеше да бликне от него, пулсът му щеше да запрескача и очите — да се просълзят.

Ще отиде там, откъдето излитаха ракетите за космоса. Ще се добере до Марс по какъвто и да било начин. Ще отиде на марсианските гробища. Там, там имаше мъртъвци, които ще станат и ще, заработят с него, обзалагаше се за това на последната омраза, която му оставаше. Те пазеха една древна култура, тъй различна от земната, една култура, основана на египетската, ако бе истина това, което говореше библиотекарката. А каква кръстоска от тъмно суеверие и среднощни ужаси бе египетската култура! Тогава значи Марс! Прекрасният Марс!

Но не бива да привлича вниманието върху себе си. Трябваше да действа много предпазливо. Дощя му се да затича, да избяга от тук, но това бе най-лошото, което можеше да се направи. На входа белокосият мъж от време на време поглеждаше Лентри. Наоколо имаше твърде много хора. Ако се случеше нещо, те ще го превъзхождат числено. Досега се бе справял само с един човек наведнъж.

Лентри се насили да спре и да постои на стъпалата пред склада. Белокосият мъж приближи и застана до него, поглеждайки небето. Изглежда всеки момент щеше да го заговори. Бръкна в джоба си и извади пакет цигари.