Рей Бредбъри
Огнената кула (3)

ІІІ

Салемската пещ избухна в шест сутринта. Огромният огнен комин се пръсна на десетки хиляди парченца и се разпиля по земята, в небето и по къщите на спящите хора. Взрив и пламъци, повече пламъци, отколкото когато есента подпалваше хълмовете.

По време на взрива Уилям Лентри бе на пет мили от града. Наблюдаваше града, пламнал от огромния, разпростиращ се над него пожар. Поклати глава, засмя се и възторжено запляска ръце.

Беше сравнително просто. Движиш се насам-натам и убиваш хора, които не вярват в убийството, само са чували да се разказва за него като за някакъв избледнял отминал обичай на старите варварски раси. Влизаш в контролния пункт на Крематориума, питаш: „Как работи този Крематориум?“ и операторът ти обяснява, защото всеки казва истината в този свят на бъдещето, никой не лъже, понеже няма причини да се лъже, няма опасност, срещу която да се лъже. В целия този свят имаше само един престъпник, но още никой не знаеше, че ТОЙ съществува.

О, какво чудесно стечение на обстоятелствата. Операторът му бе обяснил точно как работи Крематориумът, кои лостове регулират налягането на изтичащите в пещта огнени газове, кои ръчки се дърпат и кои не. Много полезен му беше този разговор. Какъв свободен, безпрепятствен свят! Хората си вярваха. Миг след това Лентри бе намушил и другия оператор, програмира лоста за налягането на свръхизтичане за след половин час и, подсвирквайки си, излезе от залата.

Сега дори небето притъмня от огромния черен облак на експлозията.

— Това е само началото — каза Лентри, загледан в небето. — Ще срина всичките им градове, преди някой да заподозре, че в техния свят блуждае един безнравствен човек. Те не могат да се справят с такова едно отклонение като мен. Аз съм извън техните разбирания. Аз съм нелогичен, недопустим, следователно не съществувам. Боже мой, мога да избия стотици хиляди, преди някой да проумее, че убийството отново се е появило на бял свят. Мога да го направя така, че всеки път да изглежда като злополука. Ами да, страхотна идея, просто невероятно!

Градът изгаряше в пламъци. Цялата сутрин той седя под едно дърво. После намери някаква пещера по хълмовете и влезе вътре да поспи.

 

 

Събуди се привечер от внезапния сън за огъня. Видя се набутан в пещта, разкъсан на парченца от пламъците, изгорен в нищо. Седна на пода в пещерата и се усмихна на себе си. Хрумна му една идея.

Спусна се в града и влезе в една видеофонна будка. Набра ЦЕНТРАЛА.

— Дайте ми полицията — поиска той.

— Извинете, какво?! — каза операторката.

— Пазителите на реда — опита пак той.

— Ще ви свържа с Обществения контрол — отвърна тя накрая.

Лек страх зацъка в него като часовниче. Ами ако операторката се сети, че названието полиция е анахронизъм, ако засече откъде се е обадил и прати някого по следите му? Не, едва ли ще го направи. В какво да се усъмни? В тази цивилизация не съществуваха параноиди.

— Да, Обществен контрол — каза той.

Сигнал. Обади се мъжки глас.

— Обществен контрол. Стивънс слуша.

— Дайте ми отдел „Убийства“ — каза с усмивка Лентри.

— Какво?

— Кой се занимава с разследване на убийствата?

— Извинете, за какво говорите?

— Сбъркал съм номера — Лентри затвори, хихикайки. Боже мой, да нямат нищо такова като следствен отдел. Убийци не съществуваха, затова нямаха нужда от детективи. Съвършено, съвършено!

Видеофонът позвъня. Лентри се поколеба, после отговори.

— Ало — каза гласът в микрофона. — Кой сте вие?

— Човекът, който ви се обади, току-що си отиде — отвърна Лентри и затвори.

Хукна да бяга. Те ще разпознаят гласа му и ще пратят някого по следите му. Хората не лъжеха, а той току-що бе излъгал. Познаваха вече гласа му. Той бе излъгал, а всеки, който лъже, се нуждае от психиатър. Ще го хванат, за да разберат защо бе излъгал. Само за това, иначе в нищо друго не го подозираха. Следователно трябва да им избяга.

О, трябваше да действа много внимателно от сега нататък. Той не знаеше нищо за този свят, този странно честен и открит етичен свят. Ти си подозрителен, само защото изглеждаш блед. Ти си подозрителен, само защото не спиш нощем. И само защото не се къпеш и миришеш като… умряла крава ли каза? — ти ставаш подозрителен. От какво ли не.

Трябва да отиде в библиотеката. Но и това криеше опасности. Как ли изглеждат днешните библиотеки? Книги ли имат или някакви филмови ленти, които прожектират книгите на екран? Или хората си имат вкъщи библиотеки и по този начин е отпаднала необходимостта да се поддържат големи обществени библиотеки?

Реши да опита. Можеше отново да го заподозрат по това, че употребяваше архаични фрази, но беше изключително важно да научи всичко, което може да се научи за този глупав свят, в който се бе върнал. Спря един човек на улицата.

— Откъде се минава за библиотеката?

Мъжът не се изненада.

— Две преки на изток, една на север.

— Благодаря.

Дотук беше лесно.

След няколко минути влезе в библиотеката.

— С какво мога да ви услужа?

Той погледна библиотекарката. Мога ли да ви услужа, мога ли да ви помогна? Какъв свят от услужливи хора!

— Бих искал „да получа“ Едгар Алън По.

Глаголът бе старателно подбран. Той не каза „да прочета“. Опасяваше се, че книгите са вече отживелица, че самото печатарство е едно забравено изкуство. Може би всичките им „книги“ днес представляваха триизмерни игрални филми в естествен ръст, а как, по дяволите, можеш да направиш игрален филм от Сократ, Шопенхауер, Ницше и Фройд?

— Кое име, моля?

— Едгар Алън По.

— Нямаме такъв автор в картотеката.

— Не бихте ли проверили?

Тя провери.

— О, да. Но на картона има червен знак. Той е един от авторите на Голямото изгаряне през 2265-та година.

— Ама че слаба памет имам.

— Да, може би. Вие чували ли сте нещо за него?

— Той има някои интересни варварски идеи за смъртта — отвърна Лентри.

— Ужасно — каза тя и намръщи носле. — Отвратително.

— Да, Ужасни. Гадни, направо казано. Добре, че са го изгорили. Нечисто. Между другото, имате ли нещо от Лъвкрафт?

— Това книга за секса ли е?

Лентри избухна в смях.

— Не, не, това е име на човек.

Тя прехвърли картоните.

— Той също е изгорен. Заедно с По.

— Предполагам, че същото е и с Мачен, и един друг на име Дерлет, и с Амбриуз Биърс?

— Да. — Тя затвори кутията с фишовете. — Всички са изгорени. Чудесно избавление. — Тя го погледна някак особено топло и с интерес. — Обзалагам се, че току-що сте се върнали от Марс.

— Защо така мислите?

— Вчера тук идва един такъв изследовател. Бил отскочил до Марс и вчера тъкмо се върнал. Та той също се интересуваше от свръхестествена литература. Изглежда, че на Марс наистина има „гробове“.

— Какво е това „гробове“? — Лентри свикваше да си държи езика зад зъбите.

— Ами онези неща, в които нявга са заравяли хора.

— Варварски обичай. Ужасно!

— Нали? Та гробовете на Марс предизвикали интерес у този млад изследовател. Дойде тук и ме попита дали нямаме някой от авторите, които вие споменахте. Но естествено от техните глупости и пепелта не беше останала. — Тя погледна бледото му лице. — И вие сте от марсианските космонавти, нали?

— Да — отвърна той. — Корабът ни се върна оня ден.

— Младият човек се казваше Бърк.

— О, да, Бърк! Мой добър приятел!

— Съжалявам, че не мога да ви услужа. А вие не е зле да вземете малко витамини и кварцови нагревки. Изглеждате ужасно, мистър…?

— Лентри. Нищо ми няма. Много ви благодаря. До следващия Вси Светители!^[1]

— Много сте забавен — засмя се тя. — Ако имаше Вси Светители, щях да ви определя среща.

— Но те и това изгориха — каза той.

— О, всичко изгориха — кимна тя. — Лека нощ.

— Лека нощ.

И той излезе.

 

 

О, колко грижливо бе уравновесен този свят! Като някакъв тъмен жироскоп, който се върти съвсем тихо, без никакво бръмчене.

Както вървеше по вечерната улица, той забеляза с особен интерес, че тя не беше кой знае колко осветена. По ъглите се виждаха обичайните улични лампи, но разстоянието между пресечките бе едва осветено. Възможно ли е тези удивителни хора да не се страхуват от мрака? Ама че глупост! Всеки се страхува от мрака.

Дори той самият като дете се бе страхувал. Това бе тъй естествено, както да ядеш.

Едно момче префуча край него и само петите му се мярнаха. След него тичаха още шест деца. Те викаха, крещяха и се търкаляха в шумата по тъмната хладна октомврийска поляна. Лентри ги гледа няколко минути и накрая се обърна към едното момченце, което поспря за миг да си поеме дъх. То вдишваше тъй дълбоко въздуха в малките си дробове, сякаш трябваше да надуе спукана книжна кесия.

— Ей, ти — извика му Лентри. — Ще капнеш!

— Ами! — каза момчето.

— Я ми кажи — попита го мъжът, — защо по улиците между пресечките няма лампи?

— Защо питате? — учуди се момчето.

— Учител съм и искам да проверя знанията ти — каза Лентри.

— Ами-и-и, — каза момчето, — защото човек няма нужда от светлина между пресечките, затова.

— Но става доста тъмно — каза Лентри.

— Нима?

— Не те ли е страх? — попита Лентри.

— От какво?

— От тъмното.

— Хе-хе — изсмя се момчето. — Че защо да ме е страх?

— Ами защото е тъмно. Мрак е това. И в края на краищата уличното осветление е измислено да премахва тъмнината и страха.

— Глупости. Уличните лампи са направени, за да виждаш къде вървиш. За нищо друго.

— Ти не схващаш същността на въпроса… — каза Лентри. — Какво искаш да кажеш — че можеш да седиш цяла нощ на една пуста улица и да не те е страх?

— От какво?

— От какво! От какво! От какво! Ами че от тъмното, глупчо!

— Хе-хе!

— Можеш ли да стоиш цяла нощ в тъмното ей на оня хълм?

— Ами че да!

— Можеш ли да седиш сам в някоя запустяла къща?

— Ами да.

— И няма да те е страх?

— Разбира се.

— Ти си лъжец!

— Няма да ме наричате с неприлични думи! — извика момчето.

Лъжец май наистина беше непристойна дума. Изглежда най-лошото бе да наречеш някого с тази дума.

Лентри се вбеси от малкото чудовище.

— Погледни — настоя той. — Погледни ме в очите…

Момчето го погледна.

Лентри леко оголи зъби. Изви пръсти сякаш щеше да забие нокти. Ухили се сатанински и набръчка лицето си в страхотни, ужасяващи гримаси.

— Хе-хе, колко сте смешен! — избухна в смях момчето.

— Какво каза?!

— Много сте смешен! Хайде пак! Ей, момчета, елате тук! Този човек прави много смешни неща!

— Я си гледайте работата!

— Направете го пак, сър.

— Нищо, нищо. Лека нощ! — Лентри побягна.

— Лека нощ, сър. И внимавайте с тъмното, сър — викаше след него момчето.

 

 

Ама че тъпота, ама че противна, отвратителна лигава тъпота! През живота си не бе виждал подобно нещо! Да не оставиш на децата капка въображение! Къде отива цялата радост на детството, щом ти отнемат въображението?

Спря да тича. Тръгна бавно и за първи път почна да се преценява. Прокара ръце по лицето си, захапа пръста си и се видя да стои по средата между две пресечки. Чувстваше се много притеснен. Отиде до ъгъла на улицата, където имаше ярки светлини. „Тук е по-хубаво“ — каза си той и простря ръце, сякаш да ги за топли на открит огън.

Ослуша се. Никакъв звук, освен нощното дишане на щурците. По едно време ракета прекоси небето и той чу изшъткването на пламъците. Това бе звукът на факел, жигосващ тъмния въздух.

Вслуша се в себе си и за първи път разбра какво му беше най-свойственото. В него нямаше ни звук. Липсваха малките шумове на ноздрите и дробовете. Белите дробове не поемаха нито кислород, нито въглероден двуокис — бяха неподвижни. Косъмчетата в ноздрите му не потрепваха от топъл разресващ въздух. Тихичкото мъркащо шушнене на дишането не озвучаваше носа му. Странно. Смешно. Този шум, останал незабележим, докато си бил жив, шумът на дъха, който храни тялото ти, колко много ти липсва сега, след като си умрял!

Единственият друг случай да го чуеш, е в дълбоките безсънни нощи, когато стоиш буден и ослушан. Тогава чуваш как първо носът ти равномерно поема и изтласква въздуха, а после долавяш дълбокия, глух, смътен червен тътен на кръвта в слепоочията, в тъпанчетата, гърлото, в изтръпналите ръце, в топлите слабини, в гръдния кош. А сега всички тези малки ритми са изчезнали. Пулса ти го няма, туптенето в гърлото ти го няма, няма ги бавните вибрации на гръдния кош, звука на кръвта, която циркулира нагоре-надолу и навсякъде, нагоре-надолу и навсякъде. Сега сякаш прислушваше статуя.

И все пак той живееше. Или по-точно — движеше се. И как се бе получило това, извън и свръх всякакви научни обяснения, теории и предположения.

По един-единствен начин.

Омразата.

Омразата му беше кръвта, тя циркулираше в него нагоре-надолу и навсякъде, нагоре-надолу и навсякъде. Тя му беше сърцето, неподвижно наистина, но топло. Той беше… какво? Презрение. Завист. Те казваха, че не можело да лежи повече в ковчега си в гробището. А той искаше. Никога не бе имал някакво особено желание да се надигне и да тръгне по света. Стигаше му да лежи от толкова векове в дълбокия сандък и да чувства, но всъщност не точно да чувства цъкането на милиони насекомни часовничета край себе си и движенията на червеите в пръстта като дълбоки мисли.

Но ето че идват те и викат: „Марш от тук и право в пещта!“ А това е най-лошото нещо, което може да се каже на някой човек. Как така ще му казваш какво да прави! Кажеш ли му: „Ти си мъртъв“, той няма да иска да бъде мъртвец. Кажеш ли му, че не съществуват такива неща като вампири, бога ми, човекът ще се помъчи да стане такъв просто напук на тях. Ако заявиш, че един мъртвец не можело да ходи, той ще си опита крайниците. Ако твърдиш, че вече не съществуват убийци, той ще направи така, че да се появят. Той като цяло представляваше всички тези невъзможни неща. Те му бяха дали живот със своя установен ред и неверието си. О, колко не са прави! И трябва да им бъде показано. Той ще им покаже! Слънцето е хубаво, а и нощта също била хубава, нищо лошо нямало в мрака. Те ще кажат!

Мракът е ужас, сподавено извика той, застанал с лице към малките къщи. Той е създаден за контраст. И трябва да се плашите, чувате ли! Така е било от край време на този свят. О, вие, унищожители на Едгар Алън По и чудесния безцеремонен Лъвкрафт, вие подпалвачи на страшните маски, разрушители на фенерите от динени кори. Той отново ще превърне нощта в онова, което е била някога, нещото, срещу което човекът е създал всичките си осветени градове и многото си деца?

Сякаш в отговор на това ниско прелетя една ракета с дълга разперена опашка от пламъци. Лентри се сепна и отстъпи назад.