Рей Бредбъри
Огнената кула (2)

II

Крематориумът беше отворен. Никога не го затваряха. Пред него имаше просторно преддверие, озарено от скрито осветление, имаше също площадка за хеликоптери и паркинг за „бръмбарите“. Градът утихваше след още един динамичен ден. Светлините се премрежваха и сега единственото осветено място в града бе тихият Крематориум. Боже, какво практично, без всякаква романтика име.

Уилям Лентри влезе през широкия, добре осветен вход. Това се казва преддверие, наистина: няма да отваряш и затваряш никакви врати. Хората могат да влизат и излизат колкото си искат — и зиме и лете вътре винаги бе топло. Топло от пламъците, които се втурваха със свистене през кръглия комин, от който витла, перки и инхалатори изхвърляха в небето мъхнатия сив прах на десеткилометрово пътуване.

Тук беше горещо като във фурна. Залите бяха застлани с мокет. И да искаш, не можеш да вдигаш шум. Отвсякъде от скрити гърла се носеше музика. Но това изобщо не бе музика на смъртта, а на живота, музика, възхваляваща начина, по който съществуваше в Крематориума слънцето или най-малко някакъв брат на слънцето. През дебелата тухлена стена се усещаха бушуващите пламъци.

Уилям Лентри се спусна по рампата. Чу някакъв шум зад себе си и се обърна тъкмо навреме да види как един „бръмбар“ спря пред входа. Иззвъня звънец. Музиката, като по даден сигнал, се издигна до екстатични висини. Радост имаше в нея.

Някакви служители отвориха отзад „бръмбара“ и извадиха златен сандък. Беше дълъг около метър и осемдесет и по него имаше символи на слънцето. От друг „бръмбар“ излязоха близките на човека в сандъка и последваха операторите, които го понесоха по рампата към нещо като олтар. От едната страна на олтара имаше надпис: „Ние, родените от слънцето, на слънцето се връщаме“. Поставиха златния сандък върху олтара, музиката се извиси, покровителят на това място каза само няколко думи, после операторите вдигнаха сандъка, занесоха го до прозрачната стена, отключиха секретната брава и отвориха. Пъхнаха сандъка в стъклената камера. След миг щракна друга вътрешна ключалка, сандъкът се плъзна във вътрешността на пещта и мигновено изчезна в пъргавите пламъци.

Операторите се отдалечиха. Близките без повече дума да кажат се обърнаха и си тръгнаха. Музиката продължаваше да свири.

Уилям Лентри приближи към стъклената огнена камера. Надникна към огромното, неспирно пламтящо гърне на Крематориума. То гореше равномерно, без пърхане и монотонно си пееше. Пламъкът бе толкова плътен, че приличаше на златна река, бликаща от земята към небето. Каквото и да пуснеш в тази река, то изчезваше отнесено нагоре.

Това чудовище, прочистващият огън отново събуди безкрайната омраза на Лентри.

Някой застана до него.

— С какво мога да ви помогна, сър?

— Моля? — Лентри, стреснато се извърна. — Какво казахте?

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

— Ами такова… аз… — Лентри хвърли бърз поглед към рампата и изхода. Ръцете му се разтрепераха. — Никога досега не съм идвал тук.

— Никога ли? — Операторът бе изненадан.

Не биваше да казвам това, забеляза Лентри. Но вече го беше казал.

— Не че никога не съм идвал, всъщност — допълни той. — Исках да кажа, че като малък човек някак си не обръща голямо внимание на тези неща. И тази нощ изведнъж установих, че всъщност не знам какво точно е Крематориумът.

Операторът се усмихна.

— Всъщност ние никога нищо не знаем, нали? Много ще ми бъде приятно да ви го покажа.

— О, не. Няма значение. Тук… това е чудесно място.

— Да, наистина. — Операторът явно се гордееше с него. — Едно от най-прекрасните места на земята, според мен.

— Аз… — Лентри почувства, че трябва да допълни обясненията си. — От детските ми години досега много малко мои близки са умирали. Всъщност нито един. Тъй че нали разбирате защо толкова отдавна не съм идвал на такова място.

— Разбирам. — Лицето на оператора сякаш потъмня.

Какво пак изтърсих сега? — помисли си Лентри. — Какво, за Бога, пак сбърках? Какво сторих? Ако не внимавам, ще ме напъхат право в тази чудовищна камера. Какво означава това негово изражение? Имам чувство, че ме наблюдава някак особено.

— Вие да не сте един от тези, които току-що се върнаха от Марс? — попита служителят.

— Не. Защо питате?

— Няма значение. — Операторът се обърна да си тръгне. — Ако ви интересува нещо, просто попитайте.

— Само едно нещо — каза Лентри.

— Какво?

— Ей това!

Лентри го удари светкавично.

Преди малко внимателно бе наблюдавал оператора и сега, вдигнал безжизненото тяло на ръце, той натисна бутона, който отваряше топлата външна камера, постави тялото в нея, чу как музиката се извиси и видя вътрешната камера да се отваря. Тялото потъна в огнената река. Музиката стихна.

— Браво, Лентри, добре сторено — каза си той.

След малко в залата влезе друг оператор. Завари Лентри с изражение на възбудено задоволство. Операторът се огледа, сякаш очакваше да види някого, после се запъти към Лентри.

— С какво мога да ви помогна?

— Гледам просто — отвърна Лентри.

— Вече е късна нощ — отбеляза операторът.

— Не можах да заспя.

Пак сбърка. Всеки можеше да спи на този свят. Никой не страда от безсъние. Ако не можеш да спиш, просто включваш хипнолъчителя и само след шестдесет секунди вече хъркаш. О, той просто гъмжеше от погрешни отговори. Първо направи фаталната грешка да каже, че никога по-рано не е идвал в Крематориум, когато се знае, че всички деца още от четиригодишна възраст почват да идват тук на екскурзии, за да свикнат с идеята за чистата огнена смърт и за Крематориума. Смъртта бе ярък пламък, смъртта бе топлина и слънце. А не нещо мрачно и мъгляво. Това бе съществена част от тяхното обучение. А той, бледият, безразсъден глупак веднага бе издрънкал своето невежество.

И нещо друго — неговата бледост. Погледна си ръцете и разбра с нарастващ ужас, че в този свят не съществуваха и бледи хора. Той ще им се стори подозрителен и със своята бледост. Затова предишният оператор го бе попитал „Вие да не сте един от тези, които току-що се върнаха от Марс?“ Ето го сега тук и този оператор — ясен и блестящ като медна монета, страните му пращят от здраве и енергия. Лентри пъхва бледите си ръце в джобовете. Но ясно съзнаваше, че операторът изучава лицето му.

— Искам да кажа — допълни Лентри, — че не исках да спя. Имах да си мисля нещо.

— Нямаше ли преди малко тук служба? — попита операторът, озъртайки се.

— Не зная, току-що влизам.

— Стори ми се, че чух да се отваря и затваря огнената камера.

— Не знам — каза Лентри.

Човекът натисна един бутон на стената.

— Андерсън?

— Да — отговори един глас.

— Намерете ми Сол, ако обичате.

— Ще позвъня по коридорите. — Пауза. — Не мога да го открия.

— Благодаря. — Операторът бе озадачен. Той леко зашмърка. — Вие… не подушвате ли нещо?

Лентри подуши.

— Не. Защо?

— Мирише ми на нещо.

Лентри стисна ножа в джоба си. Изчака.

— Спомних си как като бях малък — каза човекът, — веднъж намерихме една умряла крава да лежи в полето. Беше, престояла два дни на горещото слънце. И сега на нещо такова ми мирише. Чудно от какво?

— О, аз знам от какво — каза тихо Лентри. Той извади ръка от джоба си. — Гледайте!

— Какво?

— Мен, разбира се.

— Вас ли?

— Да, няколкостотингодишен мъртвец.

— Странни шеги си правите. — Операторът бе объркан.

— Нали? — Лентри посочи ножа. — Знаете ли какво е това?

— Нож.

— Използвали ли сте някога нож срещу хора?

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа — да убивате с нож, пушка или отрова.

— Вие наистина сте странен шегаджия! — Човекът нервно и неловко захихика.

— Сега ще ви убия — каза Лентри.

— Никой никого не убива — рече човекът.

— Сега да. Но в старите времена са имали такива обичаи.

— Знам, че са имали.

— Това ще бъде първото убийство от триста години насам. Току-що убих вашия приятел. И го набутах в огнената камера.

Забележката постигна желания ефект. Човекът тъй се вцепени и шокира от нелогичните й аспекти, че Лентри има време да пристъпи напред. Насочи ножа към гърдите му.

— Ще те убия!

— Това е глупаво — сковано рече мъжът. — Хората не правят такива неща.

— Гледай! — каза Лентри. — Ето как става!

Ножът се плъзна в гръдния кош. Човекът се втренчи за миг в него. Лентри хвана падащото тяло.