Рей Бредбъри
Огнената кула (1)

І

Той излезе изпод земята с омраза. Омразата му бе майка, омразата му бе баща.

Хубаво беше да тръгнеш отново. Хубаво беше да отлепиш гръб от земята и да станеш, здравата да разкършиш схванатите си ръце и да се опиташ дълбоко да поемеш дъх. Той опита. И извика.

Не можеше да диша. Размаха ръце над главата си и се опита да диша. Невъзможно беше. Успял бе да излезе от земята и можеше да се движи. Но той бе мъртъв. Не можеше да диша. Налапа въздух с устата си и като напрягаше с все сила дълго спалите си мускули успя едва да го вкара наполовина в гърлото. И с този въздух той можа само да извика! Доплака му се, но не можа да накара дори сълзите да потекат! Всичко, което знаеше, бе, че се е изправил, но каква полза, че можеше да се движи, щом е мъртвец. Да не може да диша и въпреки това да стои на краката си.

От всички страни около него се носеха ароматите на този свят. Той безсилно се опитваше да ги помирише. Есента изгаряше земята в руини. Навсякъде наоколо лежаха развалините на лятото; огромните гори, разцъфнали в пламъци, запуснатите стъбла на голите, обезлистени дървета. Всичко изгаряше в гъст, синкав, но видим пушек.

Стоеше изправен на гробището с омразата. Можеше да ходи по света, но въпреки това не го усещаше нито на вкус, нито на мирис. Обаче чуваше, да, чуваше. Вятърът ревеше в новоотворените му уши. Но той бе мъртъв. Дори въпреки че можеше да ходи, той беше мъртъв, знаеше го и не можеше да очаква кой знае какво от себе си или от този омразен жив свят.

Пипна плочата над собствения си празен гроб. Отново узна собственото си име. Хубаво беше издялано.

УИЛЯМ ЛЕНТРИ

Така бе според надгробната плоча.

Ръцете му потръпнаха от студената каменна повърхност.

РОДЕН 1898 ПОЧИНАЛ 1933

И роден отново?…

Коя година? Той се вгледа в небето и среднощните есенни звезди, прекосяващи в бавни блясъци ветровития мрак. По звездите той разчете движението на вековете; Орион — така и така, ето тук — Воловаря, а къде ли е Телеца? Там!

Присви очи. Устните му произнесоха годината: 2349-та.

Нечетно число. Като в училищна задача. Казваха им, че човек не може да обхване което и да е число след стотицата. След нея всичко ставаше тъй дяволски абстрактно, че нямаше смисъл да се брои. А това беше 2349-та година! Число, цифра! А ето го и него — един човек, който бе погребан в омразния тъмен ковчег, а не можеше да понася това, че е погребан, мразеше живите хора там горе, които живееха ли живееха, ненавиждал ги бе през всичките тези векове чак до ден-днешен и сега, възкресен от омразата, той стоеше до собствения си прясно разкопан гроб, във въздуха сигурно се носеше дъхът на влажна земя, но той не можеше да го помирише!

— Аз — обърна се той към тополата, разлюляна от вятъра. — Аз съм един анахронизъм. — Усмихна се едва-едва.

Огледа гробището. Беше студено и пусто. Всички плочи бяха изкъртени и накамарени една върху друга като огромни тухли до оградата от ковано желязо. Това продължаваше вече цели две безкрайни седмици. В дълбокия си стаен ковчег той слушаше безсърдечните, яростни разтърсвания, когато хората ръгаха земята със студените си лопати, изтръгваха ковчезите и отнасяха изнемощелите древни тела за изгаряне. Разтреперан от ужас в ковчега си, той ги чакаше да дойдат до него.

Днес те стигнаха до неговия ковчег. Но късно. Оставаше им само един сантиметър до капака, когато удари пет часът — време за прибиране. Вкъщи за вечеря. И си отидоха. Утре ще си довършат работата, казаха те, като си навличаха палтата.

В изпразнените гробове нахлу тишина.

Внимателно и тихичко сред мекото схлузване на пръстта се надигна капакът на ковчега.

Уилям Лентри се изправи разтреперан в последното гробище на Земята.

— Помниш ли — запита се той, — помниш ли ония истории за последния човек на земята? Ония истории за хора, блуждаещи самотни сред развалините? Е, добре, сега ти, Уилям Лентри, си един вариант на старата приказка. Известно ли ти е това? Ти си последният мъртвец в целия свят!

Вече нямаше мъртъвци. Никъде вече не бе останал ни един мъртвец. Невъзможно ли? Лентри дори не можа да се усмихне. Не, напълно бе възможно всъщност в тези глупави, стерилни, лишени от въображение, антисептични времена на дезинфекция и научни методи! Умрели хора, боже мой, умрели хора — да. Но мъртъвци? Трупове? Те не съществуваха!

Какво бе станало с покойниците?

Гробището се намираше на един хълм. Уилям Лентри тръгна през тъмната припламваща нощ, стигна края на гробището и погледна надолу към новия град Салем. Беше целият в светлини и багри. Ракети подпалваха огньове над него, прекосявайки земното небе на път за различните далечни пристани.

Новата стихия на този бъдещ свят се бе стичала и просмуквала в гроба на Уилям Лентри. Години наред той я бе попивал. И знаеше всичко за нея с ненавиждащото познание на един мъртвец.

И което е най-важното, знаеше какво правеха тези глупаци с мъртъвците.

Той вдигна поглед. В центъра на града един масивен каменен пръст сочеше към звездите. Беше висок шестдесет метра и широк десет. Пред него имаше просторен вход и алея за автомобили.

Да предположим теоретично, че в града има един агонизиращ човек, размишляваше Уилям Лентри. В определен момент той ще умре. И какво става? Още не замрял пулсът му и актът е написан и издаден, роднините му напъхват мъртвия в колата и бързо го откарват до…

Крематориума!

Този функционален пръст, тази Огнена кула, насочена към звездите. Крематориум. Функционално, ужасно име. Но истината си е истина в този бъдещ свят.

Като връзка подпалки вашият Мистър Покойник е изстрелян в пещта.

Цев!

Уилям Лентри погледна върха на гигантския пистолет, бълващ в звездите. Малко флагче дим извираше от върха.

Ето къде отиват вашите мъртъвци.

— Пази се, Уилям Лентри — каза си той. — Ти си последният, уникален екземпляр, последният мъртвец. Всички други гробища са заличени от Земята. Това е последното гробище и ти си последният мъртвец, останал от вековете. Тези хора не вярват в съществуването на мъртъвци, още по-малко в бродещи мъртъвци. Всичко, което не може да бъде използвано, се изгаря като кибритена клечка. Заедно с него и суеверието.

Той погледна пак към града. Хубаво де, помисли си той тихичко. Аз ви мразя. Вие също ме мразите или ще ме намразите, като узнаете, че съществувам. Вие не вярвате в такива неща като таласъми и призраци. Етикет без съдържание, ще извикате вие. Фалирала марка. Честно казано, аз също не вярвам във вас! Не ми се харесвате. Нито вие, нито вашият Крематориум.

Той потръпна. Колко близо бяха стигнали до него. Ден след ден извозваха другите мъртъвци и ги изгаряха като подпалки. Един декрет бе обиколил целия свят. Чул беше какво говореха работниците, докато копаеха.

— Според мен тази идея — да се разчистят гробищата — не е лоша — каза единият.

— И аз така мисля — отвърна другият. — Какви ужасни обичаи. Представяш ли си — да те погребат! Толкова нездравословно! Всичките тия микроби!

— Безобразие. Но пък е романтично, така да се каже. Имам предвид да запазят едно-единствено гробище недокоснато през вековете. Другите гробища бяха прочистени… кога беше, Джим?

— Около 2260-та, мисля. Да, точно така, през 2260-та, почти преди сто години. Тогава някакъв Салемски Комитет великодушно предложил: „Вижте какво, нека оставим едно-единствено гробище, да ни припомня за варварските обичаи.“ И правителството се почесало по главата, помъдрувало и рекло: „Добре. Оставете салемското. Но всички други гробища да ги няма, нали разбирате — до едно!“

— И ги махнаха — каза Джим. — Разбира се, изринаха ги с изпаряващи лопати и санитарни ракети; пламъците ги изсмукаха от гробовете. И в пасбище да разберат, че е погребан човек, ще го изровят. И го евакуират през комина, Малко жестоко, бих казал.

— Страх ме е да не звучи старомодно, но все още тук идват много туристи, просто да видят как е изглеждало едно истинско гробище.

— Да, наистина. През последните три години са минали около един милион души. Добра печалба. Но държавното разпореждане си е държавно разпореждане. Правителството каза: повече никакви болестотворни неща, тъй че трябваше да разчистим и това, последното. Ами я да си гледаме работата. Подай ми лопатата, Бил.

Уилям Лентри стоеше на хълма в есенния вятър. Хубаво беше отново да вървиш, да усещаш вятъра и да чуваш как листата сноват като мишки пред тебе. Хубаво беше да гледаш мразовитите звезди, сякаш отвивани от вятъра.

Хубаво беше дори отново да познаеш страха.

Защото в него се надигна страх и той не можеше да го сподави. Самият факт, че се движи, вече го правеше враг. И той нямаше нито един приятел, пи един друг мъртвец на целия свят, към когото да се обърне за помощ или утеха. Целият този мелодраматичен жив свят бе срещу един-единствен Уилям Лентри. Целият този невярващ в таласъми, изгарящ трупове, гробоизтребителен свят срещу един-единствен човек в тъмен костюм на тъмния есенен хълм. Той простря бледите си студени ръце над градските светлини. Вие сте изтръгнали като зъби надгробните плочи от земята, помисли той; Но сега аз ще намеря начин да срина със земята вашия Крематориум. Аз отново ще създам мъртъвци и по този начин ще си осигуря приятели. Аз не мога да бъда сам и самотен. И съвсем скоро трябва да почна да си създавам приятели. Още тази нощ.

— Обявявам ви война! — каза той и се усмихна. Каква глупост наистина — един-единствен човек да обяви война на целия свят.

Но светът не му отговори. Една ракета прекоси небето в струя пламъци, сякаш Крематориумът размаха криле.

Стъпки. Лентри забърза към края на гробището. Копачите ли са? Връщат се да си довършат работата? Не. Просто някакъв случаен минувач.

Когато човекът се изравни с вратите на гробището. Лентри на пръсти се показа от прикритието си.

— Добър вечер — усмихнато го поздрави човекът.

Лентри го цапардоса през лицето. Човекът падна. Лентри безшумно се наведе и го удари смъртоносно през гърлото със страничната част на дланта.

Замъкна тялото в сянката, разсъблече го и си смени дрехите с неговите. Не идеше човек да се мотае в този бъдещ свят с древното си облекло. В палтото на мъжа намери джобно ножче, ако това изобщо можеше да се нарече нож, но все пак би свършил работа, стига да знаеш как да го държиш. Той знаеше как.

Изтърколи тялото в един вече отворен и опразнен гроб. Засипа го надве-натри с пръст, само колкото да го прикрие. Едва ли щяха да го намерят. Нямаше да копаят повторно един и същ гроб, я!

Пооправи новия си възширочък метален костюм. Чудесно, чудесно.

Уилям Лентри тръгна с омразата си към града, за да започне сражението със Земята.