Рей Бредбъри
Убиецът

Музиката го преследваше по петите, докато минаваше по коридорите. Иззад една врата се носеше валс от „Веселата вдовица“. От втора — „Следобедът на един фавн“, от трета „Целуни ме пак!“. Той зави и зад ъгъла го връхлетя „Танцът на сабите“ с урагана на цимбали, барабани, тенджери и тигани, ножове и вилици, тенекиени гръмове и мълнии. Всичко това се оттече назад, когато той почти тичешком се втурна в приемната, където се бе разположила секретарката, блажено захласната в Петата симфония на Бетовен. Той направи няколко крачки вляво, после вдясно, сякаш махна с ръка пред очите й, но тя така и не го забелязваше.

Тихичко избръмча радиогривната.

— Слушам.

— Татко, аз съм, Лий. Нали не си забравил? Трябват ми пари.

— Да, момчето ми. Но сега съм зает.

— Само исках да ти напомня, татко — каза гривната.

Гласът на сина му потъна в увертюрата към „Ромео и Жулиета“ на Чайковски, която изведнъж наводни дългите коридори.

Психиатърът мина през кошера прилепнали една де друга лаборатории и кабинети и от всички страни върху му се сипеше цветният прашец на мелодиите. Стравински се смесваше с Бах, Хайдн безуспешно се бранеше от Рахманинов, Шуберт агонизираше под ударите на Дюк Елингтън. Сестрите тананикаха под нос, лекарите свирукаха — всички с утринна бодрост се залавяха за работа и психиатърът мимоходом им кимаше. В кабинета си той прегледа някакви книжа със стенографката, която през цялото време си напяваше нещо, после потърси по телефона капитана от полицията. След няколко минути замига червена лампичка и от тавана се разнесе глас:

— Арестантът е на разположение за беседа в кабинет номер девет.

Той отвори вратата и влезе, след него щракна секретната брава.

— Само вие липсвахте! — посрещна го арестантът и се усмихна.

Тази усмивка стъписа психиатъра. Беше тъй сияйна и лъчезарна, че изведнъж освети и сгря стаята. Като утринна зора в тъмна планина беше тази усмивка. Като обедно слънце, внезапно прогледнало посред нощ. И над тази предизвикателна изложба на ослепителните зъби спокойно и весело блестяха сините очи.

— Идвам да ви помогна — каза лекарят и се намръщи.

Нещо в стаята не беше в ред. Още от вратата го усети. Огледа се недоумяващо. Арестантът се засмя.

— Сигурно ви учудва, че тук е толкова тихо. Аз просто чукнах радиото.

„Буен“, реши лекарят.

Арестантът отгатна мисълта му, усмихна се и успокоително вдигна ръка:

— Не, не, аз правя така само с машинките, които много джафкат.

По сивия килим се търкаляха стъкълца от лампи и кичури проводници от изтръгнатото от стената радио. Без да ги погледне, психиатърът седна срещу пациента, усещайки да го облива топлината на тази усмивка; непривичната тишина гнетеше като пред буря.

— Вие сте мистър Елбърт Брок, наричащ се Убиеца?

Брок доволно кимна.

— Преди да започнем… — Той стана и с леко, чевръсто движение измъкна радиогривната от ръката на лекаря. Захапа мъничкия радиоприемник като орех, стисна здраво зъби и — кррхх! После подаде парчетата на същинския лекар с такъв вид, сякаш бе извършил огромно благодеяние и на него, и на себе си. — Сега е по-добре.

Психиатърът гледаше с широко отворени очи съсипания апарат.

— Изглежда често ви глобяват за нанесени щети.

— Голяма работа! — усмихна се пациентът. — Както се казва в една стара песничка: „Пука ми какво ще става с мен!“ — и той запя с пълен глас.

— Да почваме, а? — предложи лекарят.

— Добре. Първата ми жертва, една от първите, беше моят телефон. Гадно убийство. Натиках го в кухненския поглъщач. Просто му затъкнах гърлото. И той горкият се задуши. После разстрелях телевизора!

— Х-мм — изсумтя лекарят.

— А на кинескопа му теглих шест куршума. Получи се такъв камбанен звън, сякаш полилея бях счупил.

— Богато въображение имате.

— Трогнат съм. Винаги съм мечтал да стана писател.

— Разкажете ми от кога намразихте телефона.

— Взе ми страха още като бях малък. Един мой чичо го наричаше Апарат-призрак. Безплътни гласове. До смърт ме плашеха. Остарях, но така и не свикнах. Винаги ми се е струвало, че той обезличава човека. Ако благоволи, ще позволи на вашето „аз“ да протече през кабелите. Не ще ли — просто така ще го изсмуче, че на другия край на жицата ще се окажете не вие, а някаква умряла риба, не жив, топъл глас, а само стомана, мед и пластмаса. По телефона е много лесно да кажеш не това, което трябва; съвсем друго си искал да кажеш, а телефонът всичко преиначава. И докато се озърнеш, вече си си спечелил враг. И освен това телефонът е такава практична вещ! Стои си и току ти каже — обади се на еди-кой си, а той съвсем не е искал да му звъниш. Приятелите ми звънят безкрайно, звънят, звънят! Дявол да го вземе, пито миг спокойствие нямаш. И не само телефонът — то телевизорът ли, то радиото ли, то грамофонът ли не щеш. А ако не са телевизорът, радиото или грамофонът, то на ъгъла ще те пресрещне киното или някоя реклама, увиснала от облаците. Сега от небето вали не дъжд, а сапунена пяна. А ако не те ослепят с рекламите от небето, то така ще те оглушат с джазова музика в кой ли не ресторант; отиваш на работа с автобуса — и тук музика и реклами. А ако не е музиката, то служебният селектор и главното оръжие за изтезания — радиогривната: всеки пет минути ме викат жена ми и приятелите. И какъв им е номерът на тия удобства, с какво толкова изкушават хората? Седи си обикновеният човек и си мисли: скучно ми е, нямам какво да правя и току погледне същия този ръчен телефон — я да позвъня на оня приятел Джо. „Ало. Ало!“ Обичам жена си и приятелите, изобщо цялото човечество, много ги обичам… Но като почне жена ти сто пъти да те пита: „Къде си сега, мили?“ А след минута ти се обажда някой приятел и ти вика: „Чакай да ти кажа един чудесен виц: един човек…“ А после някакъв непознат почва да си дере гласа: „Обажда се Статистическото бюро. Каква дъвка дъвчете в момента?“ Та сам виждате…

— Какво чувствахте цялата тази седмица?

— Ами-и… просто всеки миг ще избухна. Или ще си заблъскам главата в стената. И днес в службата направих, каквото трябваше.

— Какво по-точно?

— Плиснах вода върху селектора.

Психиатърът записа нещо в бележника си.

— И го повредихте?

— Разбира се! Ама че забавно беше! Стенографките се разбягаха като побъркани! Викове, суматоха!

— И от това поолекна ли ви?

— И още как! Същия ден се справих и с радиогривната — тръшнах я на тротоара и я стъпках. Но и тогава даже тя продължаваше да си дере гласа: „Говори Статистическото бюро, девети отдел. Какво обядвахте днес?“ — та душицата й изкарах.

— Тогава също ли ви олекна?

— Та пристрастих се. — Брок потри ръце. — Я да взема, викам си, да вдигна еднолична революция, човек трябва да се отърве от тия удобства. За кого всъщност са улесненията? За приятелите? „Здрасти, Ел. Хрумна ми да си поприказваме, аз сега съм в Грийн Хил, в съблекалнята. Тъкмо ги довърших всичките с един удар. С един удар, Ел! Върви ми днес! Та сега пия по този случаи. Рекох, че ще ти бъде интересно.“ А още по-удобно му е на моя шеф — тръгнеш някъде по работа, а в колата радио и щом поискат — свързват се с мен. Свързват се! Меко казано е да се свържат. Всичките тия гласове те овързват, сграбчват те, та чак костите ти смазват. Не можеш за миг да излезеш от колата, без непременно да доложиш: „Спрях на бензиностанцията, отивам до тоалетната.“ „Добре. Брок, вървете.“ „Брок, какво толкова се мотаете?“ „Извинявайте, сър.“ „Друг път не се туткайте толкова!“ „Слушам, сър.“ Та тъй. И знаете ли какво направих, докторе? Купих едно кило шоколадов сладолед и натъпках до насита предавателя си.

— Защо тъкмо шоколадов сладолед избрахте за тази цел?

Брок се позамисли, после се усмихна:

— Това ми е любимото лакомство.

— Аха — кимна лекарят.

— Рекох си: щом на мен ми харесва, дявол да го вземе, сигурно и на радиото в колата ще му допадне.

— И защо все пак точно със сладолед решихте да нахраните предавателя?

— Много горещо беше този ден.

Лекарят помълча.

— И после?

— И после настъпи тишина. Господи, каква благодат! Понеже същото това радио дрънкаше до припадък: Брок, тук, Брок, там, Брок, съобщете, като пристигнете, Брок, съобщете, като тръгвате, добре, Брок, обедна почивка, Брок, почивката свърши, Брок, Брок, Брок, Брок… наслаждавах се на тишината просто като на сладолед.

— Вие, изглежда, много обичате сладолед.

— Карам аз, карам и само слушам тишината. Сякаш са те загърнали в прекрасно меко кадифе. Тишина. Цял час тишина! Седя си в колата, усмихвам се и чувствам в ушите си мекото кадифе. Наслаждение, опиянение просто — това беше Свободата!

— После?

— А после се сетих, че има едни такива портативни диатермични апарати. Наемам аз един и нея вечер се прибирам вкъщи с автобуса. А автобусът гъмжи от измъчени канцеларски плъхове и всички говорят по радиогривните с жените си: аз, вика, вече съм на Четиридесет и трета улица… на Четиридесет и четвърта… на Четиридесет и девета… завивам по Шестдесет и първа. А друг съпруг вдига скандал: „Стига си висяла в бара, дявол да те вземе! Прибирай се вкъщи да стоплиш яденето, вече съм на Седемдесета!“ А високоговорителят се дере с „Приказки за виенската гора“, сякаш прегладняло канарче пищи, та се къса. И тогава включвам аз своя диатермичен апарат! Стоп! Прекъсване! Всички жени отрязани от мърморенето на измъчените си през деня мъже. Всички мъже отрязани от жените си, пред чиито очи милите потомци току-що са метнали камък в някой прозорец. „Виенската гора“ е изтръгната от корен, канарчетата с извити шии. Тишина! Внезапна, стряскаща тишина. И пътниците от автобуса ще трябва да говорят един с друг. Те са уплашени, те са ужасени като объркани овце.

— И полицията ви прибра?

— Автобусът трябваше да спре. Понеже хората загубиха и ума, и дума, като размазах музиката. Сборище на вещици, суматоха, краят на света! Митинг в зоопарка! Пристига аварийната команда, засичат ми апарата, теглят ми едно конско, глобяват ме и докато се опомня, озовал съм се вкъщи и, разбира се, без апарата.

— Позволете ми да отбележа, мистър Брок, че досега вашият начин на действие ми се струва… хм… не много разумен. Щом не ви харесват радиотранслациите, служебните селектори, приемниците в автомобилите, защо не се включите в Дружеството на радиофобите? Можете да подавате петиции и да издействате въвеждане на забрани и ограничения по законодателен, конституционен ред. В края на краищата у нас има демокрация!

— Да, но аз представлявам така нареченото малцинство — отвърна Брок. — Досега съм членувал в какви ли не дружества, минавах по реда, подавах петиции, обръщах се към съда. Но всички просто обожават радиото и рекламата. А аз съм такъв един дегенерат — не вървя в крак с времето.

— Може би тогава трябва да смените крак, както се полага на един войник. Трябва да се подчиняваме на мнозинството.

— Ама те го прекаляват. Нямам нищо против да послушам малко музика, от време на време да „се свържа“ с някой приятел, приятно нещо ще е дори, но те си мислят, че колкото повече, толкова по-приятно. Направо побеснявам. Връщам се вкъщи — жената в истерия. Защо, от какво? Да, понеже цял ден не могла да се свърже с мен. Нали ви казах как си стъпках радиогривната? Та нея вечер замислих да убия собствения си дом.

— Какво, така ли да запиша?

— По смисъл това е съвършено вярно. Реших да го убия, да го умъртвя. Къщата ми, знаете, е едно от тия чудеса на техниката: говори, пее, мърка, съобщава времето, декламира стихове, преразказва романи, звънка, дрънка, пее приспивни песнички, като си лягаш. Застанеш под душа и те оглушава с арии из опери, лягаш да спиш — дава ти уроци по испански език. Такава една приказлива пещера, пълна с електронни оракули! Фурната ти мърмори: „Аз съм кифличка със сладко, вече се изпекох!“ или „Аз съм печено, по-бързо ми долейте сос!“ и други такива глупости. Нощем леглото те приспива, сутрин те разтърсва, за да се събудиш! Тази къща просто не може да понася хора, истина ви говоря! Входната врата реве: „Сър, обущата ви са кални!“ Пък прахосмукачката те гони из цялата къща като куче и а̀ изтървеш щипка пепел от цигарата и тя се втурнала да я изсмуче. О, боже господи!

— Успокойте се — меко го посъветва лекарят.

— Помните ли оная песничка на Джилбърт и Съливан: „Точна сметка за обидите си водя и нищо няма да пропусна“? Та цяла нощ си пресмятах обидите. А сутринта рано си купих пистолет. На улицата нарочно стъпвах в най-голямата кал. Входната врата, разбира се, запищя: „Изтривайте си краката. Ще изкаляте пода!“ И я застрелях право в ключалката тази негодница. Втурнах се в кухнята, а там печката скимти: „По-бързо погледни! Преобърни!“ Застрелях я право в средата на електрическата плоча и печката свърши. И как само взе да съска и да вие: „Загорях!“ После пък телефонът запищя като капризно мамино детенце. Натъпках го в поглъщача. Но най-честно и почтено мога да ви кажа, че нямам нищо против поглъщача, той от чужди грехове си изпати. Сега съжалявам — много полезно приспособление и при това незлобливо, думичка няма да чуеш от него, само мърка като дремещ лъв и прежѝвя всякакви отпадъци. Непременно ще го дам на поправка. После отидох и застрелях телевизора, този коварен изнудвач! Тази Медуза, която с неподвижния си поглед всяка вечер превръща в скали милиони хора, сирѐна, която пее, зове и обещава толкова много, а всъщност почти нищичко не ти дава… Но аз непрекъснато се връщах към нея, връщах се и се надявах на нещо до последната минута… Но сега — Бум! А жена ми, като се затръшка — същинска обезглавена пуйка, закудкудяка злобно, запищя по улицата. Дойде полиция. И ето ме тук.

Той блажено се облегна назад на стола и запали цигара.

— А вие, като извършвахте тия престъпления, давахте ли си сметка, че всичко това — радиогривната, високоговорителят, телефонът, радиото в автобуса, селекторът в службата — или е чужда собственост, или взета под наем?

— Ами! Готов съм още веднъж да го сторя, бога ми.

Психиатърът едва не зажумя от сияйната добродушна усмивка на пациента.

— А не желаете ли да се възползвате от помощта на Службата за душевно здраве? Или сте готов да отговаряте за всичко?

— Това е само началото — каза Брок. — Аз съм знаменосец на скромното малцинство уморени от шума, от вечното разкарване, командване, вечно да ни нареждат каквото си искат, оглушават ни с музика и някой вечно реве: това правѝ, онова правѝ, иди там, ела тук, по-бързо, по-бързо! И, както виждате, започва бунт. Моето име ще влезе в историята!

— Хм! — Психиатърът се замисли.

— Разбира се, това няма да стане изведнъж. В началото всички бяхме възхитени. Великолепна измислица са всички тези полезни и удобни неща. Почти като играчки, почти като развлечение. Но хората влязоха много вътре в играта, отидоха твърде далече, цялото ни общество попадна в плен на механичните бавачки и така се оплете, че вече не може да се измъкне, дори само пред себе си не може да признае, че се е омотало. И гледаш ги — мъдруват сега как се е стигнало дотук и тъй нататък: такъв, викат, е нашият век! Такива са условията на живот! Нервно поколение сме ние! Но помнете ми думата: семената на бунта вече са посети. За мен разгласиха пред целия свят по радиото, и по телевизията ме показваха, и на кино — не е ли парадоксално! Това беше преди пет дни. За мен узнаха милиарди хора. Следете сега борсовите табла. Всеки момент ще се появи ефектът. Още днес. Ще видите как изведнъж ще нарасне търсенето на шоколадов сладолед!

— Ясно — каза психиатърът.

— А сега, надявам се, мога да се върна в милата си самотна килия? Смятам половин година да се наслаждавам на самотата и тишината.

— Заповядайте — спокойно каза психиатърът.

— А за мен не се тревожете — рече мистър Брок и стана. — Ще има да си седя и да се наслаждавам на това чудесно меко кадифе в ушите.

— Хм — изсумтя психиатърът и тръгна към вратата.

— И не падайте духом — посъветва го мистър Брок.

— Ще се постарая — отвърна психиатърът.

Той натисна един незабележим бутон, подаде условния сигнал, вратата се отвори, той излезе в коридора, вратата се затвори зад него и секретът изщрака. Той отново вървеше сам по коридорите покрай безбройните врати. Първите двадесет крачки го съпровождаше музиката на „Китайска тамбурина“. Смени я „Циганка“, после някаква миньорна фуга на Бах, „Тигърски рагтайм“, „Любовта е като цигара“. Той извади от джоба си счупената радиогривна, заприличала на смачкана богомолка. Влезе в кабинета си. Моментално иззвъня звънец и от тавана се разнесе глас:

— Докторе?

— Току-що свърших с Брок — отвърна психиатърът.

— Диагнозата?

— Пълна дезориентация, но е общителен. Отказва да приеме и да се съобразява с най-простите явления от обкръжаващата го действителност.

— Прогноза?

— Неопределена. Когато го оставих, той с наслаждение си затъкваше ушите с въображаеми тампони.

Три телефона иззвъняха едновременно. Резервната радиогривна в чекмеджето на масата забръмча като ранен щурец. Замига червената лампичка и селекторът защрака. Трите телефона звъняха. В чекмеджето бръмчеше радиогривната. От отворената врата нахлуваше музика. Психиатърът, мърморейки под нос, си сложи новата радиогривна, включи селектора, поговори една минута, вдигна едната телефонна слушалка, поговори, вдигна другата телефонна слушалка, поговори, вдигна третата, поговори, натисна бутона на радиогривната, поговори тихо, отмерено, лицето му бе невъзмутимо спокойно, а наоколо гърмеше музика, мигаха лампички, отново иззвъняха двата телефона и ръцете му непрекъснато шареха, радиогривната бръмчеше, викаха го по селектора, от тавана звучаха гласове. Така прекара остатъка от работния си ден, облъхван от прохладния въздух на климатичната инсталация, запазвайки същото невъзмутимо спокойствие, телефонът, радиогривната, селекторът, телефонът, радиогривната, селекторът, телефонът, радиогривната, селекторът, телефонът, радиогривната…