Рей Бредбъри
Градът

Градът чакаше от двадесет хиляди години.

Планетата плуваше в космическото пространство, цветя поникваха и увяхваха по нейните поля, а градът все чакаше. Реки извираха и пресъхваха на планетата. А градът все чакаше. Ветрове, млади и буйни някога, остаряваха и стихваха, а облаците, които те преди бяха раздирали на парцали, сега плуваха необезпокоявани от никого в небесата като лениви бели платна. А градът все чакаше.

Чакаше градът, чакаха неговите прозорци и черните стени, устремените му към небето кули и пилони без знамена, чакаха улиците му, по които никой не минаваше, чакаха дръжките на вратите, които никой не докосваше; чакаше градът, в който нямаше нито едно късче хартия и ни един отпечатък от пръсти. Градът чакаше, а през това време планетата кръжеше в пространството по орбитата си около синьо-бялото слънце, сменяха се сезоните — пламъци разтапяха ледовете, но ледът отново си взимаше своето, за да отстъпи после място на зелените поля и жълтите летни ливади.

И внезапно в един такъв летен ден в средата на двадесетхилядната година градът бе възнаграден.

В небето се появи ракета.

Ракетата стремително прелетя над града, зави и се върна назад, за да се приземи на глинестата поляна.

По рядката трева плъзна шум на обути крака и от ракетата се разнесоха човешки гласове:

— Готови ли сте?

— Хайде, момчета. Внимателно! Да вървим в града. Дженсън, вие с Хатчинсън ще тръгнете напред на разузнаване. И да си отваряте очите!

Градът отвори потайните си ноздри в черните стени и равномерно работещата всмукваща клапа, скрита дълбоко в организма на града, започна да вдишва мощни потоци въздух през водосточните тръби, през мъхнатите филтри и прахосмукачки към най-тънки, свръхчувствителни жички и паяжинки, сияещи със сребриста светлина. На вълни, на вълни топлите струи донасяха в града мириса на ливади.

Мирис на пламъци, мирис на паднал метеорит, на нажежен метал. Пристигнал бе кораб от друг свят. Мирис на месинг, сухия горещ мирис на изгорял прах, сяра и ракетно гориво.

Ленти с изписана по тях информация плъзнаха на колелца по жлебовете и по жълтите зъбчати колелца се спуснаха надолу към следващия механизъм.

Тик-так-тик-так.

Броячът чукаше като метроном. Пет, шест, седем, осем, девет. Девет души! Пишещ механизъм моментално отпечата тази информация с типографско мастило на една лента, която се нави на руло и изчезна.

Тик-так-тик-так.

Градът чакаше меките стъпки на грайферните им обуща.

Огромните ноздри на града отново се разшириха.

Мирис на масло. Огромният Нос вдъхна едва доловимия аромат на внимателно стъпващите хора и го разложи в спомени за мляко, сирене, сладолед, масло…

Тик-так.

— Внимавайте, момчета!

— Джон, извадѝ пистолета. Не се прави на глупак.

— От какво толкова се плашиш — градът е мъртъв.

— Знаеш ли го!

Тогава, дочули джафкащата реч, се събудиха Ушите. През столетията вслушваме в слабото, едва доловимо подухване на ветровете, в падането на листата от дърветата и в тихия растеж на тревата в периода на топящите се снегове, Ушите сами се бяха смазвали и подтягали огромните тъпанчета, които бяха еднакво чувствителни както към тупкането на сърцата на пришълците, така и към трептенето на комарно крилце. Ушите слушаха, а Носът напомпваше миризмите във вместителни камери.

Тик-тик-так.

Информацията бликаше на успоредни контролни ленти и запълзяваше надолу.

Зазвъняха звънчета, изскочиха цифрови данни.

Носът изсумтя, изпускайки проверения въздух. Гигантските уши се ослушваха.

— Мисля, че е по-добре да се върнем в ракетата, капитане.

— Тук аз командвам, мистър Смит!

— Слушам, сър.

— Хей, вие там! Патрулът! Забелязвате ли нещо?

— Нищо, сър. Градът, изглежда, е мъртъв от много отдавна.

— Виждаш ли, Смит. Няма от какво да се страхуваме.

— Тук не ми харесва. Не зная защо. Не ти ли се е случвало някога, като попаднеш на ново място, да изпиташ чувството, че вече си бил там някога? Та и този град ми се струва много познат.

— Глупости. Разстоянието от Земята до тази планетна система е милиарди мили. Просто няма как да сме били тук по-рано. Нашата ракета е единственият в света фотонен кораб.

— И все пак, сър, такова чувство имам. Мисля, че е по-добре да се махаме оттук.

Стъпките нерешително застинаха. В неподвижния въздух се чуваше само дишането на поканените гости.

Ухото чу това и застана нащрек. Плавно се завъртяха роторите, в клапите и духалата на тънки ручейчета плъзнаха проблясващи течности. Минаха няколко мига и в отговор на командата, дадена от Носа и Ухото, през огромните процепи в стените на града към пришълците лъхна вълна свеж въздух.

— Усещаш ли, Смит? М-м-м! Млада трева. Знаеш ли по-хубав мирис от този? Бога ми, готов съм вечно да стоя тук и да вдишвам този аромат.

Невидим хлорофил обгърна спрелите хора.

Стъпките отново тръгнаха.

— Няма никаква опасност, нали, Смит? Да вървим!

За част от секундата Ухото и Носът се отпуснаха. Контраударът бе постигнал успех. Фигурките тръгнаха напред!

Тогава от мъглата и дима изплуваха мътните Очи на града.

— Капитане, погледнете прозорците!

— Какво има?

— Гледайте! Прозорците на къщите. Видях ги да се обръщат.

— Нищо такова не забелязах.

— Раздвижиха се. И цветът им се промени. Вижте как изсветляха!

— Изглеждат ми най-обикновени квадратни прозорци.

Неясните обекти се сфокусираха. В зелените маслени басейни на града се потопиха валяци, гмурнаха се махала. Рамките на прозорците се огънаха. Стъклата излъчваха слаба светлина.

По улицата вървяха двама души — патрулите. След тях на безопасно разстояние се, движеха останалите седем космонавти. Дрехите им бяха бели, лицата розови, сякаш им бяха зашлевили шамар. Очите сини. Движеха се отвесно на задните си крайници, а в предните държаха метални оръжия. Краката им бяха обути в ботуши. Това бяха същества от мъжки пол, с очи, уши, усти и носове.

Прозорците потрепераха. Свиха се. После се разшириха като зеници на многобройни очи.

— Капитане, казвам ви, тези прозорци…

— Напред!

— Аз се връщам, сър.

— Какво!?

— Връщам се в ракетата.

— Мистър Смит!

— Нямам намерение да попадам в клопка.

— Да се страхуваш от един пуст град?

Другите неловко се засмяха.

— Смейте се, смейте се!

Улицата бе застлана с павета, всеки камък широк седем-осем сантиметра, дълъг петнадесет. Улицата незабележимо ги измерваше. Претегляше пришълците.

В подземната машинна зала червената стрелка отбеляза цифрите 84, 102, 77, 98, 94 килограма — всеки мъж бе претеглен, резултатът записан и навитият на ролка запис се спусна надолу в мрака.

Сега вече се събуди целият град!

Клапите вдишваха и издишваха въздуха, мириса на тютюн от устата на пришълците, аромата на боров сапун, лъхащ от ръцете им. Дори очните им ябълки сякаш изпускаха тънък, едва доловим мирис. Градът го улови и тази информация моментално се спусна надолу, за да се прибави към другите събрани данни. Кристалните прозорци пробляснаха. Ухото напрегна тъпанчето си още по-силно, всички сетива на града се изостриха, анализирайки вдишванията и издишванията и едва чутото сърцебиене на хората, слушаха, наблюдаваха, опитваха на вкус.

Улиците бяха езици и там, където стъпваха хората, порите на камъка попиваха вкуса на токовете им. Сега паузата беше за окончателното изчисление.

Стъпки. Бягащи стъпки.

— Смит, върнете се!

— Няма, дявол да ви вземе!

— Дръжте го, момчета!

Решителната проверка. След като прослуша, прегледа, изпробва на вкус, почувства и претегли хората, градът направи баланс на всичко и сега трябваше да изпълни последната си задача.

В средата на паважа зейна люк. В него незабелязан от другите изчезна бягащият по улицата капитан. Той увисна, уловен за краката. Един бръснач разряза гърлото му, друг — гърдите; тялото мигновено бе почистено от вътрешностите и подредено на една маса в тайна камера под паважа. Гигантски електронни микроскопи впериха обективите си в червените плетеници на мускулите; безтелесни пръсти заопипваха още пулсиращото сърце. Късчета от кожата му бяха забодени с карфици на масата, а в това време механични ръце прехвърляха частите на тялото му като бърз и любознателен шахматист, играещ с червени фигури.

Горе на паважа хората се разбягаха. Смит тичаше. Другите крещяха. И Смит се развика, а долу, под тях, кръвта се разливаше в епруветки, разклащаше се, смесваше се и се отливаше на стъкълца под други микроскопи; правеха се изчисления, измерваше се температурата, сърцето бе разделено на седемнадесет части, черният дроб и бъбреците бяха разрязани внимателно наполовина. Мозъкът бе издълбан и изтръгнат от черепната кутия, нервите изтеглени навън като проводници на строшен комутатор, мускулите бяха проверени на еластичност. И накрая в електронните подземия на града Мозъкът направи общата равносметка и всички механизми спряха с оглушително скърцане.

 

 

Резултат.

Да, това са хора. Това са хора от далечен свят, от еди-коя си планета и те имат присъщите им само на тях очи и уши, те ходят на крака по особен начин и носят оръжие. Те мислят, борят се и имат специфичните сърца и всички ония органи, които са били зафиксирани в далечното минало.

Горе на улицата хората тичаха към ракетата.

Бягаше Смит.

 

 

Извод.

Това са нашите врагове. Това са същите хора, които ние чакаме от двадесет хиляди години, за да ги срещнем отново. Това са същите онези хора, които ние чакаме, за да си отмъстим. Изчисленията са готови. Това са хора от планетата Земя, които преди двадесет хиляди години обявиха война на Таолан, заробиха ни и ни погубиха, унищожиха ни с някаква страшна болест и след като опустошиха нашия свят, те отлетяха в друга галактика, за да се спасят от болестта, с която ни заразиха. Те са забравили тази война и тези времена, те са ни забравили. Но ние не сме ги забравили. Това са нашите врагове. Това е неоспоримо. Нашето очакване е възнаградено.

— Смит, върни се!

По-бързо! Над червената маса, на която лежеше нарязаното на късове и опустошено тяло на капитана, нови ръце делово се заловиха за работа. Сложиха във влажните кухини органи от мед, сребро, месинг, алуминий, каучук и коприна; паяци изплетоха златна мрежа, която вмъкнаха под кожата; после бе нагласено новото сърце, а в черепната кутия бе поставен платинен мозък, който забръмча меко и изпусна сини искрички. От тялото бяха изведени проводници към ръцете и краката. За един миг тялото бе здраво зашито, разрезите на шията, гърлото и около черепа бяха парафинирани и заличени. Всичко бе извършено идеално, като ново.

Капитанът стана и се разкърши.

Насред улицата отново се появи капитанът, извади пистолета и стреля.

Смит падна, улучен право в сърцето.

Останалите се обърнаха.

Капитанът се втурна към тях.

— Ама че идиот. Да се уплашиш от града!

Те погледнаха капитана, зениците им се разшириха и отново се свиха.

— Слушайте — каза капитанът, — трябва да ви съобщя нещо важно.

Сега градът, който бе претеглял, опитвал на вкус и мирис, който бе изтощил всичките си възможности, освен една, сега той се приготви да се възползва и от тази си последна възможност — способността да говори. Но не заговори с цялата насъбрана злоба и омраза на стените и кулите, безбройните улици и ужасни механизми. Той заговори със спокойния глас на човек.

— Аз вече не съм ви капитан — каза той. — И не съм човек.

Хората отстъпиха назад.

— Аз съм градът — поясни той и се усмихна. — Чаках двеста века — продължи той. — Чаках завръщането на синовете, внуците или правнуците.

— Капитане! Сър!

— Не ме прекъсвайте! Кой ме е създал? Създадоха ме мъртвите. Древната раса, която живя някога тук. Народът, който земните жители изоставиха да умре от ужасна болест, от неизлечима форма на проказа. И представителите на тази древна раса, копнеещи за деня, когато сигурно ще се върнат земните жители, построиха този град и го нарекоха града Мъст на планетата Мрак, град разположен между Морето на столетията и Планината на мъртвите — всичко е много поетично. Този град трябваше да се превърне в съпоставящо устройство, в лакмусова хартия за проверка на всички космически пътешественици от бъдещето. През тези двадесет хиляди години тук се приземиха две други ракети. Една от далечната галактика Енит и обитателите на този кораб бяха проверени, претеглени и пуснати от града по живо, по здраво. Същото беше и със съществата, долетели с втория кораб. Но днес!… Днес най-после пристигнахте вие! Отмъщението ще се изпълни до най-малката подробност. Онези хора измряха преди двеста века, но те оставиха след себе си този град, който ви поздравява.

— Капитане, вие изглежда сте болен. Не е ли по-добре да се върнете на кораба, сър?

Градът потръпна.

Паважът се разтвори и хората с викове полетяха надолу. Падайки, видяха срещу тях да блесват ярки острия!

Мина известно време. После някой повика:

— Смит?

— Аз.

— Дженсън?

— Аз.

— Джоунз, Хатчинсън, Спрингър?

— Аз, аз, аз!

Стояха до люка на кораба.

— Връщаме се веднага на Земята.

— Тъй вярно, сър!

Разрезите около шията не се виждаха, както незабележими бяха скритите месингови сърца, сребърните органи и тънките златни нишки на нервите. От главите им се носеше тихо електрическо бръмчене.

— Бегом марш!

Девет души бързо внесоха в ракетата златни бомби с болестотворни бактерии.

— Трябва да се хвърлят на Земята.

— Тъй вярно, сър!

Люкът на кораба се затръшна. Ракетата се устреми нагоре.

Когато ревът стихна, градът лежеше все така в лятната равнина. Стъклените му очи помръкнаха. Ухото се отпусна, гигантските клапи в ноздрите преустановиха работа. Улиците вече никого не претегляха и тайните механизми изстиваха в маслените басейни.

Ракетата в небето все повече и повече се смаляваше.

Удовлетвореният град се наслаждаваше на бавната си смърт.