Рей Бредбъри
Сирената

Сред студените вълни, далеч от сушата, всяка вечер чакахме да допълзи мъглата. Тя припълзяваше и ние с Макдън смазвахме лагерите и включвахме фара на върха на каменната кула. Макдън и аз, две птици в сумрачното небе…

Червеният лъч… белият… отново червеният търсеха в мъглата самотните кораби. А не видеха ли прожектора, ние имахме и Гласа — мощния плътен глас на нашата Сирена; той се издигаше гръмовно през дрипите на мъглата и уплашените чайки се разлитаха като захвърлени карти за игра, а вълните настръхваха и пяната им съскаше.

— Тук е самотно, но се надявам, че свикваш — каза Макдън.

— Свиквам — отвърнах аз. — Ти за щастие си майстор в разказването.

— Утре ти е ред да отидеш на Голямата земя. — Той се усмихна. — Ще потанцуваш с момичета, джин ще пийнеш.

— Макдън, кажи ми какво мислиш, когато останеш сам тука?

— За тайните на морето. — Макдън запали лулата си.

Осем и четвърт. Студена ноемврийска вечер, отоплението е включено, фарът разхвърля своя лъч на всички страни, в дълбокото гърло на кулата реве Сирената.

По брега в протежение на сто мили няма пито едно населено място, само шосето с редки автомобили, самотно отиващо към морето през пустата местност, а после двете мили студена вода до нашата скала и някой далечен кораб в кой знае коя епоха.

— Тайните на морето — замислено повтори Макдън. — Знаеш ли, че океанът е огромна снежинка, най-огромната снежинка на света? Хиляди багри и форми вечно в движение и никога не се повтарят. Невероятно! Една нощ преди много години стоях тук сам и изведнъж от морските дълбини се заиздигаха риби — всичките риби на морето. Нещо ги бе довело в нашия залив и те заплуваха тук, трептящи и преливащи се, и гледаха, гледаха нашия фар — червено-бяло, червено-бяло светеше над тях и аз видях странни очи. Стана ми студено. Чак до полунощ в морето сякаш плуваше огромна паунова опашка. И изведнъж съвсем безшумно изчезнаха, изчезнаха всичките тези милиони риби. Не зная, може би идваха от далеч тук на поклонение? Удивително! И помъчѝ се да си представиш как им е изглеждала нашата кула: извисява се над водата на двадесет метра, блести с божествена светлина, пророкува с глас на великан. Оттогава не са се връщали, но нима не им се е сторило, че са се изправили пред някакво рибно божество?

По гърба ми пробяга студ. Погледнах огромната сива площ на морето, простираща се наникъде и в нищото.

— Да-а, какво ли няма в морето… — Макдън развълнувано пуфтеше с лулата, примигваше често. Целия този ден нещо го гнетеше, но не ми казваше какво точно. — Макар и да имаме всевъзможни техники и тъй наречените подводници, все пак ще трябва да минат още десет хиляди години, преди да стъпим в земите на подводното царство, докато пристигнем в потъналия свят и познаем истинския страх. Представи си само: там, долу, все още е тристахилядната година преди нашата ера! Ние тук тръбим с всякакви тръби, завладяваме един от друг земите си, хващаме се за гърлата, а те си живеят в студените морски бездни на дванадесет мили под водата в такива древни времена, като опашката на комета.

— Наистина, древен свят е там.

— Да вървим. Искам да ти кажа нещо и точно сега му е времето.

Бавно се спуснахме по осемдесетте стъпала, разговаряйки. Горе Макдън бе изключил вътрешното осветление, за да няма отражение в дебелите стъкла. Огромното око на фара с меко бръмчене се въртеше около смазаната ос. И неспирно всеки петнадесет секунди избучаваше Сирената.

— Наистина, съвсем като звяр. — Макдън кимна в отговор на своите мисли. — Огромен самотен звяр вие в нощта. Седи на предела на десетки милиарди години реве в Бездната: „Аз съм тук, аз съм тук, аз съм тук…“ И Бездната отговаря, да-да, отговаря! Ти си тук вече три месеца, Джони, и е време да те подготвя. Знаеш ли — той се взря в мрака и мъглата, — по това време на годината при фара идва гост.

— Рибните стада, за които ми говореше ли?

— Не, не рибите, нещо друго. Затова и не ти разправих досега, страхувах се да не ме сметнеш за побъркан. Но повече не бива да се чака: ако миналата година съм отбелязал вярно в календара, то трябва да се появи тази нощ. Няма да ти разправям подробности, сам ще видиш. Седни ей тук. Сутринта, ако искаш, си събери нещата, вземи катера и се върни на Голямата земя, качи се на автомобила си, който те чака край пристанището на носа, подкарай към някое градче и нощем запалвай лампите — за нищо няма да те питам и да те упреквам. Това се повтаря вече три години и за пръв път аз не съм сам — има кой да потвърди. А сега гледай и чакай.

Мина половин час, от време на време шепнешком отронвахме по някоя дума. После се уморихме да чакаме и Макдън почна да споделя с мен размишленията си. Той беше измислил цяла история за Сирената.

— Веднъж преди много години на студения мрачен бряг дошъл един човек, застанал там, вниквайки в бученето на океана, и казал: Нужен ли е глас, който да вика над морето и да предупреждава корабите; аз ще направя такъв глас. Ще направя глас, който да прилича на всички векове и мъгли, които изобщо са съществували; той ще бъде като празно легло до теб в пролетна нощ, като обезлюден дом, чиято врата отваряш, като голи есенни дървета. Глас, подобен на птиците, които с крясък отлитат на юг, като ноемврийски вятър и като прибоя в мрачните, навъсени брегове. Ще направя гласа толкова самотен, че да не можеш да не го чуеш, и всеки, който го чуе, ще заплаче в себе си и огнищата ще изглеждат по-топли, а хората в далечните градове ще си кажат: „Колко е хубаво, че сме си вкъщи.“ Ще направя такъв механизъм и глас и ще го нарека Сирената, и всеки, който го чуе, ще познае мъката на вечността и краткостта на живота.

Сирената изрева.

— Измислих тази история, за да ти обясня защо то идва всяка година при фара. Струва ми се, че идва на неговия зов…

— Но… — обадих се аз.

— Ш-ш-ш-т! — прекъсна ме Макдън. — Гледай!

Нощта, както вече казах, беше студена, студено бе и на високата кула, светлината лумваше и гаснеше, а Сирената непрекъснато ревеше, ревеше през кълбящата се мъгла. Виждаше се лошо и само на късо разстояние, но все пак това беше морето — морето, което се плъзгаше по нощната земя, плоско, тихо, с цвят на сива тиня, и ние тук двамата, сами във високата кула, а там, в далечината — първо бръчици, после вълна, после хълмче, огромен мехур, пяна. И изведнъж над студената плоскост се показа глава, голяма тъмна глава с огромни очи и шия. А после… не, не тяло, а пак шия и още, и още! Десетина метра над водата се издигна главата върху красивата тънка шия. И чак след това из бездната се появи туловището, като островче от черни корали, миди и раци. Потръпна гъвкавата опашка. Дължината на туловището от главата до края на опашката беше, както ми се стори, около двадесет и пет — тридесет метра.

Не зная какво казах, но казах нещо.

— Спокойно, момче, спокойно — прошепна Макдън. — Невъзможно е! — възкликнах аз.

— Грешиш, Джони, невъзможните сме ние. То си е същото, каквото е било и преди десет милиона години. То не се е променило. Ние сме тези, които сме се променили, ние и целият тукашен свят сме се изменили, станали сме невъзможни. Ние!

Бавно и величествено плуваше то в ледената вода, там, в далечината. Разпокъсаната мъгла се стелеше над водата, заличавайки за миг очертанията му. Очите на чудовището хващаха, задържаха и отразяваха нашия мощен лъч — червено-бяло, червено-бяло. Струваше ми се, че високо издигнатият кръгът диск предава някакво послание с древен шифър. Чудовището беше безмълвно като мъглата, през която плуваше.

— Това е някакъв динозавър! — Приседнах и се хванах за перилата.

— Да, от тази порода трябва да е.

— Но те нали са измрели!

— Не, просто са се оттеглили в бездната. Дълбоко-дълбоко, в глъбините на дълбокото, в Бездната. Какво ще кажеш, Джони, изразителна дума, нали, колко нещо се съдържа в нея: Бездна. В нея е целият студ, целият мрак и цялата дълбина на света.

— Сега какво ще правим?

— Какво да правим ли? Тук имаме работа, не можем да си отидем. И освен това тук е по-безопасно, отколкото в лодката. Докато стигнеш до брега… а звярът, макар и да е голям като миноносец, плува не по-бавно от него.

— Но защо, защо точно тук идва?

В следния миг получих отговор.

Сирената изрева.

Чудовището отвърна.

В този рев имаше милиони години вода и мъгла. В него имаше толкова болка и самота, че аз потреперах. Чудовището ревеше към кулата. И Сирената ревеше. Чудовището отново изрева. И Сирената изрева. Чудовището разтвори огромната си зъбата паст и от нея се изтръгна звук точно като гласа на Сирената. Самотен, мощен, далечен. Гласът на безизходица, на непрогледна тъма, на студена нощ, на отхвърленост. Такъв беше този рев.

— Е, сега разбра ли защо идва тук? — прошепна Макдън.

Кимнах.

— Цяла година, Джони, цяла година нещастното чудовище лежи в Бездната на хиляди мили от брега, на двадесет мили дълбочина и чака. Той е може би на един милион години, този самотен звяр. Представяш ли си само: да чакаш един милион години? Ти би ли могъл? Може би то е последното от целия вид. Кой знае защо тъй ми се струва. И ето че преди пет години идват тук хора и построяват този фар. Слагат тук своята Сирена и тя реве, реве над Бездната, където, представи си, ти си се оттеглил, за да спиш и да копнееш за света, в който ще има хиляди подобни на теб; но сега ти си сам, съвсем сам на света, който не е за теб, в които трябва да се криеш. А гласът на Сирената ту зове, ту млъква, ту зове, ту замлъква и ти се пробуждаш на тинестото дъно на Бездната и очите ти се отварят като огромни бленди на фотоапарат и ти почваш да се издигаш бавно-бавно, защото на плещите ти е бремето на океана, една огромна тежест. А зовът на Сирената, толкова слаб и познат, долита от хиляди мили, пронизва плътта на водата, а пещта в твоя търбух развива пара и ти плуваш нагоре, плуваш бавно-бавно. Унищожаваш ята трески и пълчища медузи и се издигаш все по-високо, издигаш се над цялата есен, месец след месец — септември, когато започват мъглите, октомври, когато мъглите са още по-гъсти, а Сирената все те зове и в края на ноември, след като ти ден след ден си се приспособявал към налягането, издигайки се по метър-два на час, ти си на повърхността и си жив. По принуждение плуваш бавно: ако се издигнеш изведнъж, ще получиш разрив. Затова минават три месеца, докато изплуваш и още толкова дни път през ледената вода те отделя от фара. И ето че накрая ти си тук — там вън, в нощта, Джони, — най-голямото чудовище, което познава Земята. А ето го и фара, който те зове, същата дълга шия стърчи от водата и като че ли същото тяло, но най-важното — съвсем същият глас като твоя. Разбираш ли, Джони, сега разбираш ли?

Сирената ревеше. Чудовището отвръщаше.

Виждах всичко и разбирах всичко: милиони години самотно очакване — кога, кога ли ще се върне онзи, който никак не иска да се върне? Милиони години самота на дъното на морето, безумен брой векове в Бездната, небето се е изчистило от летящите гущери, на материка са пресъхнали блатата, лемурите и острозъбите тигри са си отживели времето и нозете им лепнат по асфалтни полета, а по хълмовете като бели мравки се суетят хора.

Ревът на Сирената.

— Миналата година — продължи Макдън — това същество плува цялата нощ наоколо — кръг след кръг, кръг след кръг. Но не се приближаваше — сигурно от недоумение. А може би се е страхувало. И се сърдеше — шега ли е толкова път да биеш! А на сутринта мъглата изведнъж се разсея, изгря ярко слънце и небето стана по-синьо, отколкото на картина. И чудовището избяга от топлината и мълчанието, отплува и не се върна. Струва ми се, че цялата тази година то непрекъснато е мислило, блъскало си е главата…

Чудовището беше само на стотина метра от нас, то ревеше и Сирената ревеше. Когато лъчът докосваше очите му, получаваше се огън-лед, огън-лед.

— Ето това е животът — каза Макдън. — Вечно все едно и също: единият чака другия, а него го няма и няма. Винаги някой обича някого по-силно, отколкото го обичат. И настъпва час, когато ти се приисква да убиеш този, когото обичаш, за да не те измъчва повече.

Чудовището се понесе към фара. Сирената ревеше.

— Да видим сега какво ще стане — каза Макдън.

И изключи Сирената.

Настъпи тишина, толкова дълбока, че в стъклената кабина чувахме как бият сърцата ни, чувахме бавното гладко въртене на фара.

Чудовището спря, вцепени се. Огромните му очи-прожектори примигваха. Разтвори паст и изръмжа като вулкан. Обърна глава на една страна, после на другата, сякаш търсеше потъналия в мъглата звук. Погледна към фара. И отново изръмжа. Изведнъж зениците му пламнаха. Изправи туловището си, удряйки по водата и се хвърли към кулата с изражение на ярост и мъка в огромните си очи.

— Макдън! — изкрещях. — Включи Сирената!

Макдън хвана прекъсвача. В момента, когато го включваше, чудовището отново се изправи. Мярнаха се мощните крайници и бляскащата паяжина на рибешката кожа между пръстовидните израстъци, които задраскаха кулата. Огромното око от дясната страна на изкривената от страдание муцуна пламтеше пред мен, като казан, в който можеш да паднеш със задавен вик. Кулата се разтърси. Сирената ревеше и чудовището ревеше. То обхвана кулата и зъбите му изскърцаха по стъклото; посипаха ни парчета стъкло.

Макдън хвана ръката ми.

— Надолу! По-бързо!

Кулата се олюля и се поддаде. Сирената и чудовището ревяха. Втурнахме се презглава надолу по стълбите.

— По-бързо!

Успяхме да се вмъкнем в мазето под стълбата в момента, когато кулата над нас почна да се срутва.

Хиляди удари на падащи камъни, кулата се тресеше, Сирената се задави. Чудовището се стовари върху кулата. Кулата се сгромоляса. Стояхме с Макдън безмълвно и слушахме как се взривяваше нашият свят.

И толкова. Само мрак и плясъкът на вълните в купчината разбити камъни.

Но и…

— Слушай — тихо каза Макдън. — Слушай.

След секунда дочух. Отначало свистенето на поеман въздух, после жалното скимтене, объркаността, самотата на огромния, звяр, който, изпълвайки въздуха с противния мирис на туловището си, лежеше безсилно над нас, отделен само от един пласт тухли. Чудовището задъхано ревеше. Кулата изчезна. Светът изчезна. Гласът, който го зовеше през милионите години, изчезна. И чудовището, раззинало паст, ревеше и ревеше с мощния глас на Сирената. А корабите, които минаваха от там нея нощ, макар и да не виждаха светлината, чуваха гласа и си мислеха: „Да, ето го и него — самотния глас на Сирената в Лоунсъм-бей!^[1] Значи всичко е наред. Минали сме носа.“

И така до сутринта.

Палещото слънце вече клонеше на запад, когато спасителната команда разчисти камарата камъни над мазето.

— Срути се и толкова — мрачно им каза Макдън. — Вълните я разбиха и тя се разруши.

Той ме ощипа по ръката.

Никакви следи. Тихо море, синьо небе. Само острият мирис на водорасли откъм зеленикавата тиня по останките от кулата и по крайбрежните скали. Бръмчаха мухи. Океанът се плискаше.

Следващата година построиха нов фар, но аз по това време почнах работа в града, ожених се и имахме уютна, топла къщичка, чиито прозорци златеят в есенните вечери, когато вратата е затворена, а от комините се издига дим. Макдън беше пазач на новия фар, изграден по негови указания от железобетон.

— За всеки случай — обясняваше той.

Новият фар беше готов през ноември. Веднъж късно вечерта отидох сам на брега, спрях там, загледах се в сивите вълни и се ослушах за гласа на новата Сирена: един… два… три… четири пъти в минута, далеч в морето, самотен.

Чудовището? Повече не се е връщало.

— Отиде си — каза ми Макдън. — Отиде си в Бездната. Разбра, че на този свят не бива да обичаш прекалено силно. Отиде си в дълбините, в Бездната да чака още милион години. Горкото! Все да чакаш, да чакаш, да чакаш… Да чакаш.

Стоях в колата и слушах. Не виждах нито кулата, нито прожектора над Лоунсъм-бей. Само чувах Сирената… Сирената… Сирената… Струваше ми се, че чудовището реве.

Искаше ми се да кажа нещо, но какво?

Бележки

[1] Самотният залив. — Б.пр. ↑