Рей Бредбъри
Огромното

Като минаваше тази сутрин през поляната, Дъглас се натъкна на паяжина. Невидимата нишка докосна челото му и безшумно се скъса.

И от тази незначителна случка той застана нащрек: днешният ден няма да бъде като всички други. Освен това ще бъде различен и защото има дни, изтъкани само от мириси, сякаш можеш да вдъхнеш с носа си целия свят като въздух: вдишваш и издишваш — както обясняваше бащата на Дъглас и на десетгодишния му брат Том, докато пътуваха с автомобила извън града. Има други дни, разправяше още той, когато можеш да чуеш всеки гръм и всяко пошепване на вселената. Някои дни са хубави на вкус, а други — на пипане. А има и такива, когато забелязваш всичко наведнъж. Ето днес например мирише тъй, сякаш само за една нощ там зад хълмовете кой знае откъде се бе появила огромна овощна градина и всичко гъмжи от аромати чак до хоризонта. Въздухът мирише на дъжд, макар че на небето няма ни едно облаче. Струва ти се, че всеки миг някой от гората ще се разкикоти, а всъщност там е съвсем тихо…

Дъглас напрегнато се взираше в плуващите край тях поля. Не, не мирише на градина, нито на дъжд, пък и откъде ли, щом няма нито ябълки, нито облаци. И кой би могъл да се киска в гората?…

И все пак — Дъглас потръпна, — днес денят е някак си особен.

Автомобилът спря в сърцевината на тихата гора.

— Хайде, момчета, стига сте се занасяли! (Ръчкаха се едни друг с лакти.)

— Няма, татко.

Излязоха от колата, взеха сините тенекиени кофи и поемайки занемарения междуселски път, потънаха в мириса на земя, влажна от неотдавнашен дъжд.

— Гледайте за пчели — каза баща им, — те винаги кръжат около дивото грозде като палавници около кухнята. Дъглас!

Дъглас се стресна.

— Пак витаеш из облаците — рече баща му. — Слез на земята и тръгвай с нас.

— Да, татко.

Навлязоха в гората в индийска нишка: отпред вървеше бащата, едър и широкоплещест, след него Дъглас и накрая ситнеше малчото Том. Изкачиха невисокия хълм и погледнаха в далечината. Ей там, посочи с пръст баща им, там живеят огромните, по лятному тихи ветрове и плуват невидими в зелените дълбини, като призрачни китове.

Дъглас погледна нататък, не видя нищо и се почувства измамен — и баща му, и дядо му вечно говореха със загадки. И все пак… Дъглас затаи дъх и се ослуша.

Нещо трябва да се случи, помисли си той, знам вече.

— А ей тази папрат се нарича Венерини коси. — Бащата вървеше напред, без да бърза, синята кофа подрънкваше в ръката му. — А това усещате ли? — Той разрови земята с носа на обувката. — Милиони години се е наслоявал този хумус, есен след есен са падали листата, за да стане земята толкова мека.

— Гледай, гледай, промъквам се като индианец — обади се Том. — Съвсем безшумно!

Дъглас опипа земята с крак, но нищо не усети. През цялото време напрегнато се ослушваше. Обкръжени сме, помисли той. Нещо ще се случи! Но какво? — Той поспря. — Покажи се де! Където и да си! Каквото и да си! — мислено извика той.

Том и бащата продължаваха нататък по тихата, податлива земя.

— Няма на света по-нежна дантела — обади се тихо баща им.

Бе вдигнал ръка нагоре, където листата на дърветата се преплитаха с небето или може би небето се вплиташе в листата? Все едно, усмихна се бащата, цялото това е една дантела — зелена и синя; вгледайте се по-внимателно и ще видите как гората я плете като бръмчащ стан. Той бе застанал самоуверено като стопанин и леко и свободно, без да си търси думите им разказваше какво ли не. Често сам се разсмиваше на своите истории и от това те се лееха още по-свободно. Хубаво е понякога да послушаш тишината, разправяше той, защото тогава успяваш да чуеш как се носи прашецът на полските цветя, а въздухът бучи от пчели, да, наистина бучи! А това чувате ли го? Ей там, зад дърветата се лее водопадът на птиче цвърчене.

Ей сега, всеки миг, помисли Дъглас. Ето го. Вече е близо! А още не го виждам… Съвсем близо е! Почти до мен.

— А, провървя ни! Гледайте — диво грозде! — обади се баща им.

Не биваше сега! — възкликна в себе си Дъглас.

Обаче Том и бащата вече се бяха навели и потапяха ръце в шумолящия храст. Магията се разнесе. Онова застрашително, смразяващо нещо, което се надигаше и приближаваше крадешком, готово да се нахвърли върху него и да разтърси душата му, изчезна!

Опустошен и замаян, Дъглас се отпусна на колене. Пръстите му потънаха дълбоко в зелената сянка и изплуваха пак, обагрени с ален сок, сякаш бе забил нож в гората и сега пъхаше ръце в откритата рана.

 

 

— Хайде на закуска, момчета!

Кофите са напълнени повече от половината с диво грозде и горски ягоди; наоколо бръмчат пчели — но това съвсем не са пчели, както казваше баща им, а целият свят тихичко мърка своята песен; седнаха на обраслия с мъх ствол на съборено дърво, задъвкаха сандвичите и се опитваха да слушат гората тъй, както я чуваше баща им. А той, усмихнат под мустак, косо попоглежда Дъглас. Сякаш искаше да каже нещо, но замълча, отхапа пак от сандвича и се замисли.

— В гората един сандвич с шунка има съвсем друг вкус, отколкото вкъщи. Нещо съвсем различно, нали? Може би по-остър или кой знае какъв… Джодженът ли му се отразява, смолата ли? И ти се отваря такъв апетит!

Дъглас спря да дъвче и близна хляба и шунката. Не, не… най-обикновен сандвич си беше.

Том кимна и продължи да дъвче.

— Да, татко.

Преди малко почти щеше да се случи, мислеше Дъглас. Не знам какво точно, но нещо голямо, просто огромно. Само че се подплаши. И къде ли е сега? Може би се е скрило в онзи храст? Не, някъде зад мен е. Да, да, тук… Тук, до мен.

Дъглас скришом опипа корема си.

То пак ще се върне, трябва само малко да се почака. Знам, че няма да ме заболи, не за това идва при мен. Но пък за какво? За какво?

— А ти знаеш ли колко пъти сме играли бейзбол тази година? — ни в клин, ни в ръкав го попита Том. — А в миналото? А в още по-миналото?

Устните му бързо-бързо шаваха.

— Аз всичко съм си записал! Хиляда петстотин шестдесет и осем пъти! А знаеш ли колко пъти съм си мил зъбите за десет години живот? Шест хиляди пъти! А пък ръцете съм си мил петнадесет хиляди пъти и съм спал само нощем малко повече от четири хиляди пъти. И съм изял шестстотин праскови и осемстотин ябълки. Обаче круши само двеста, понеже не ги обичам много. И за каквото и да ме попиташ, всичко съм си записвал! А ако си спомниш, и изчислиш всичко, което съм правил през тези десет години, ще се получат просто хиляди милиони!

Ето, ето, помисли Дъглас, пак приближава. Защо? Дали защото Том плямпа? Но какво общо може да има с Том? Той дрънка ли дрънка с пълна уста, баща им седи умълчан, напрегнат като рис, а Том не спира, съска и се пени като сода.

— Прочел съм четиристотин книги, а филми и повече съм гледал: четиридесет филма с Бък Джоунз, тридесет с Джек Хокс, четиридесет и пет с Том Микс, тридесет и девет с Хът Гибсън, сто деветдесет и два мултипликационни за котарака Феликс, десет с Дъглас Феърбенкс, осем пъти съм гледал „Призрак в операта“ с Лон Чани, четири пъти Милтън Силз, даже и на един любовен съм бил — с Адолф Менжу, само че тогава трябваше да стоя деветдесет часа в тоалетната на киното, докато свърши тази глупост и пуснат „Котката и канарчетата“ или „Прилепът“, май беше. Ама на тоя филм пък всички като се вкопчиха един в друг и цялото време непрекъснато пищяха. И през тези години съм изял четиристотин захарни пръчки, триста карамел-мута, седемстотин фунийки сладолед…

Том дрънка още дълго, цели пет минути, докато баща им го прекъсна:

— А колко ягоди набра днес, Том?

— Точно двеста петдесет и шест — отвърна Том, без да му мигне окото.

Баша им се разсмя. Свършиха закуската и отново тръгнаха из горските сенки да събират диво грозде и дребнички горски ягоди. Навеждаха се чак до земята, ръцете им бързо и ловко си вършеха работата, кофите все повече натежаваха, а Дъглас се ослушваше и мислеше: ето, ето го пак, съвсем близо е, точно зад рамото ми. Не се оглеждай! Работй, събирай ягоди, хвърляй ги в кофата. Огледаш ли се, ще го подплашиш. А-а, не, този път няма да го изпусна! Но как да го подмами по-наблизо, за да го види, да го погледне право в очите? Как?

— А пък аз си имам една снежинка в кибритена кутийка — каза Том и се засмя, поглеждайки ръката си — от ягодите тя беше цялата червена, като ръкавица.

— Млъкни! — едва не му извика Дъглас, но не, не биваше да крещи; ще се подплаши от ехото и ще изчезне.

Чакай… Том приказва, а то приближава: значи, то не се страхува от него, Том дори го привлича, Том също е донякъде то…

— Това беше още през февруари, заваля сняг и аз подложих кутийката — Том захихика, — хванах една по-едра снежинка и хоп! — захлупих я, после бързо изтичах вкъщи и я пъхнах в хладилника!

Още по-близо, съвсем близо. Том дрънкаше непрестанно, а Дъглас не сваляше очи от него. Можеше изведнъж да отскочи и да избяга, пък и откъм гората се надигаше някаква страхотна вълна. Всеки миг можеше да се сгромоляса и да ги смаже…

— Да, моля ти се — продължи Том, докато обираше един храст диво грозде. — Аз единствен в целия щат Илинойс имам снежинка посред лято. Да се пребиеш, никъде другаде няма да намериш такова съкровище. Утре ще я отворя. Дъг, ако искаш, и ти можеш да погледнеш…

По друго време Дъглас би подсвирнал презрително — голяма работа, снежинка, представи си. Но сега към него стремително се носеше онова огромното, всеки момент щеше да се сгромоляса от ясното небе и той само зажумя и кимна.

Том така се изненада, че дори престана да събира ягоди, обърна се и погледна брат си.

Дъглас бе застинал тъй, както бе приклекнал. Как да устоиш на такова нещо! Том нададе войнствен вик, хвърли се върху него и го повали на земята. Изтърколиха се в тревата и се запремятаха, размахали юмруци.

Не, не! За нищо друго не биваше да мисли! И изведнъж… Май този път всичко е наред! Да! Връхлитащата вълна не се подплаши от това сборичкване, от сбиването им; и ето — тя ги заля, плисна се широко около тях и ги понесе и двамата по гъстата зелена трева в глъбините на гората. Том цапардоса Дъглас по лицето. В устата му нахлу солена топлина. Дъглас сграбчи брат си, притисна го здраво и те замряха, само сърцата им бясно блъскаха и дъхът им свистеше. Най-после Дъглас крадешком поотвори едно око: нима и сега нищо?

Не, ето го този път, ето го цялото, точно такова, каквото си е.

Като огромна зеница на великанско око, което също се е отворило току-що и поглежда изумено, право в очите му впери поглед целият свят.

И той разбра: ето какво бе дошло тъй неочаквано и вече щеше да остане в него, за да не го напусне никога вече.

АЗ СЪМ ЖИВ — помисли той.

Пръстите му трепереха, порозовели от светлината на стремителната кръв, като късчета от незнайно знаме, невиждано досега, открито за първи път… Чие е това знаме? На кого трябваше да се кълне сега във вярност?

Едната му ръка още притискаше Том, но той съвсем го бе забравил и предпазливо опипа светещите алени пръсти, сякаш искаше да снеме ръкавица, после вдигна длан нагоре и ги огледа от всички страни. Пусна Том, обърна се по гръб с ръка все още издигната към небесата и сега целият беше само очи — които като часови през бойната кула на неизвестна крепост оглеждат моста — и вдигната ръка с пръсти, в които на светлината потрепваше кървавочервеното знаме.

— Какво ти е, Дъг? — попита Том.

Гласът достигна до него далечен и тайнствен, сякаш някъде изпод водата, от дъното на зелен, обрасъл с мъх кладенец.

Под Дъглас шепнеха тревите. Той отпусна ръце и усети кадифените им ножници. И някъде далеч в гуменките се размърдаха пръстите на краката. В ушите му, като в раковини, въздъхна вятърът. Многоцветният свят се преливаше в зениците като пъстрите багри в кристално кълбо. Гористите хълмове бяха осеяни с цветя, сякаш с късчета слънце и огнени отломки небе. По огромното преобърнато езеро на небосвода се мяркаха птици, като камъчета, запратени от ловка ръка. Дъглас шумно дишаше през зъби и сякаш вдишваше лед и издишваше пламъци. Хиляди пчели и водни кончета пронизваха въздуха като електрически заряди. Десетте хиляди косъмчета на главата на Дъглас израснаха с една милионна от милиметъра. В двете му уши биеше по едно сърце, трето се блъскаше в гърлото, а истинското кънтеше оглушително в гърдите му. Тялото му жадно дишаше с милионите си пори.

Аз наистина съм жив, мислеше Дъглас. Досега не съм го знаел, а може и да съм го знаел, не помня вече.

Извика си го веднъж, дваж, десет пъти! Че как иначе! Да живееш цели дванадесет години на този свят в нищо и да не подозираш! И изведнъж такова откритие: както се боричкаха с Том, внезапно тук, под дърветата, да се натъкне на този бляскащ златен часовник, този изключителен хронометър, който се навива веднъж на седемдесет години!

— Ама, Дъг, какво ти е?

Дъглас нададе див рев, сграбчи Том и отново се затъркаляха по земята.

— А бе ти да не откачаш?

— Откачам!

Търкаляха се по склона на хълма, слънцето гореше в очите и устата им като парченца лимоненожълто стъкло; задъхваха се като риби, изхвърлени от водата, й се смееха до сълзи.

— Дъг, да не си се побъркал!

— Не, не, не, не!

Дъглас зажумя: в тъмното меко пристъпваха петнисти леопарди.

— Том! — И още по-тихо: — Том… как мислиш, дали всички хора знаят… дали знаят, че са… живи?

— Знаят, разбира се! Че ти какво си мислеше!

Леопардите безшумно отминаха нататък в тъмнината и погледът вече не можеше да ги достигне.

— Хубаво е да е така — прошепна Дъглас. — Хубаво е, ако всички знаеха.

Той отвори очи. Баща им, с ръце на кръста, се извисяваше над тях и се смееше: главата му опираше в зеленолистния небосвод. Очите им се срещнаха.

Дъглас потръпна. И татко знае — разбра той. — Всичко е било замислено! Той нарочно ни доведе тук, за да ми се случи това! Той е съучастник в заговора и всичко знае. А сега знае, че и аз вече знам.

Огромната ръка се спусна от висините и го издигна във въздуха. Олюлявайки се на омекналите си нозе между баща си и Том, изподраскан, разчорлен и все още зашеметен, Дъглас внимателно опипа лактите си — бяха като чужди — и удовлетворено облиза разбитата си устна. После погледна баща си и Том.

— Аз ще нося всички кофи — каза той. — Днес искам сам да нося всичко.

Те загадъчно се усмихнаха и му подадоха кофите.

Дъглас стоеше, леко олюлявайки се и товарът — целият изтичащ сок на гората — му откъсваше ръката. Искам да почувствам всичко, което може да се почувства, мислеше той. Искам да се изморя, искам ужасно да се изморя. Не бива да забравям нито днес, нито утре, нито по-нататък.

Тръгна опиянен с тежкия товар, а след него заплуваха пчелите, мирисът на диво грозде и ослепителното лято; по пръстите му подпухнаха блажени пришки, ръцете му онемяха и той се запрепъва. Бащата сложи ръка на рамото му.

— Недей — измърмори Дъглас. — Нищо ми няма, чудесно ще се справя…

Още цял половин час ръцете, краката и гърбът му чувстваха тревата и корените, камъните и кората на дървото, които сякаш се бяха отпечатали по тялото му. Този отпечатък почна малко по малко да се заличава, топеше се и му се изплъзваше, Дъглас вървеше и мислеше за това, а брат му и умълчаният му баща вървяха след него, предоставяйки му сам да прокарва път през гората към неправдоподобната цел — към шосето, което ще ги закара обратно в града…