Николай Райнов
Джуджето Пум

Едно време хората не знаели що е злато и сребро. Тогава скъпите метали и скъпоценните камъни били зарити дълбоко в земята, дето ги правели и пазели джуджета, наречени гноми^[1].

Гномите били много. Те живеели под земята със своите семейства. Малките гномчета си играели в големите подземни стаи и коридори, изкопани от зайците, къртиците, бобрите и лисиците. Но те ходели и на училище.

Учел ги един стар гном с дълга бяла брада. Той се казвал Падок. Гномчетата се събирали по двадесет — тридесет души в едно широко подземие. Там Падок им преподавал всеки ден по един урок и ги изпитвал едно по едно — да види, запомнили ли са миналия урок. Като свърши с едни, идвали други.

Веднъж дошло ред на Пум, най-малкия гном, да бъде изпитан. Старият Падок си наместил очилата на носа, приличен на картофче, погладил си брадата, оправил си мустаците и запитал гномчето:

— Кажи ми, Пум, какви са длъжностите на всеки гном?

Пум си знаел добре урока. Той отговорил:

— Господине учителю, добрият гном трябва да пази дори при опасност за живота си съкровищата, които са му поверени. Той не бива никога да издава на хората тайните на земята. Той може да отива в хорските живелища и да помага на людете, но трябва да се крие — да го не видят и да се връща още преди да се е съмнало.

— Добре — казал Падок и кихнал толкова силно, че едно полско мишле, което минавало през училищната стая, се спряло, дигнало глава и го загледало уплашено.

А когато се свършил урокът, Падок извикал Пум насаме и му рекъл:

— Пум, ти тая нощ за пръв път ще излезеш на земята да помагаш на хората. Помни добре онова, което каза!

Най-голямото щастие за гномите било да ходят нощем по земята, защото светът, където живеят хората, е за тях съвсем нов свят. Затова и Пум очаквал нетърпеливо кога ще се мръкне, та да излезе между хората.

Смрачило се, земята се отворила и Пум излязъл. Лунната светлина го ударила в очите и той се спрял, докле се опомни. После тръгнал през полето, което му се видяло синьо, и често се спирал да погледа небето. Звездите му се стрували, че са гвоздеи, набити по него — гвоздеи с по един скъпоценен камък на главичката. Пум вървял към града.

Старият Падок му бил поръчал да отиде при момченцето, което живее в къщата срещу хълма, и да му разкаже урока за другия ден.

— То го е учило през деня — рекъл учителят, — но трябва да му се повтори през нощта, за да го научи добре.

Пум намерил къщата. Влязъл през заключалката^[2] и се озовал в спалнята на момчето. То се казвало Даниил. Джуджето се приближило до леглото, качило се на възглавницата и почнало да разказва урока на малкия Даниилчо.

През това време Пум си спомнил думите на стария Падок:

— Не бива да сядаш на носа на заспалия. Той си помислюва, че му е кацнала на носа муха, почва да се чеше и се събужда. Ти нямаш време да избягаш. Също тъй не бива да се разговаряш с хората: те дават лоши съвети. Оня гном, който се разговаря с тях, ще бъде осъден на двадесет години тежка работа в рудниците.

Съветът на учителя е добър, но на Пум много се искало да се покатери на Данииловия нос. Искало му се също тъй да се преметне там веднъж или два пъти. И той тръгва полека по ухото му, после — по бузата, най-сетне се качва на носа. Но в мига, когато се приготвя да се преметне, момчето се помръдва, отваря си очите и замахва с ръка, та шибва Пум и го отпраща насреща, чак на покривката.

Пум имал време да избяга, но бил много любопитен. Той не бил видял буден човек: искало му се да погледа Даниил, когато се събуди.

Момчето става и почва да дири мухата, що го е пробудила. То вижда Пум на покривката.

— Кой си ти?

— Аз съм Пум.

— Отде си дошъл?

— От страната на Мрака.

— На Мрака ли? Значи там е тъмно?

— Не е. Златото, среброто и скъпоценните камъни светят.

И веднага след това Пум изчезва.

Но Падок вижда къде какво става. Него никой не може да измами. Когато Пум се връща, учителят заповядва да го вържат и отведат пред съдиите. Падок е главен съдия. Осъждат Пум на двадесетгодишна тежка работа в рудниците: той е издал на хората най-голямата тайна, която всеки гном трябва да крие — и да не издава, дори ако го заплашват със смърт.

Пум отива в златните рудници. Той работи прилежно и не се отчайва. След двадесет години ще го пуснат и той ще живее — като по-рано — при родителите си. Жалко е само едно: през това време не ще може да отива между хората.

А Даниил запомнил разговора с гнома. Но той не знаел къде ще да е страната на Мрака, за която говорело джуджето.

Той се питал:

— Коя ще да е страната на Мрака, осветявана от златото, среброто и скъпоценните камъни? Да не е царството на Нощта, което се осветлява от месеца, зорницата и звездите? Не ми се вярва.

В това време най-старите гноми се били събрали в големия подземен чертог — да обмислят какво да правят.

— Радвам се — казал Падок, — че малкият човек не знае къде е нашата страна. Инак тежко ни и горко! От край време се е предавало у нашия род — от баща на син, че най-страшно е, ако човекът се намеси в нашата работа. От човека няма по-ненаситно и по-жестоко животно. Той ще ни вземе съкровищата и ще ни пропъди вдън земя. Що да направим?

Дълго приказвали и най-сетне решили да наредят — стража да пази денонощно съкровищата.

Даниил пораснал. Той станал мъж. Но и тогава помнел още думите, които чул от джуджето. Веднъж тръгнал в гората по лов. Разчуло се било, че една мечка се настървила, та яде говедата на хората. Даниил намислил да я убие. Казали му, че живее в една голяма пещера в планината. Ловецът си взел лъка, свирнал на кучето си и потеглил.

Мечката той не намерил. Но кучето подушило заек и го подгонило. Даниил стрелял по него, но не го улучил. Заекът се скрил в една дупка, кучето почнало да рови с лапите си и когато ловецът се приближил, видял там дълбоко подземие. Той легнал на земята и се загледал. И ето, че отведнъж съзрял едно джудже — същото, което помнел от детинство. Гномът го видял и побягнал навътре.

Тоя гном бил Пум, назначен от Падок да пази онова място, където имало много злато и сребро. Той се затекъл да извести на своето племе, че идва неприятел.

Даниил разбрал къде е страната на Мрака. Той повикал много хора. Те надошли с търнокопи и мотики и почнали да копаят пръстта около заешката дупка. Гномите се нахвърляли на тях — за да бранят входа на съкровищницата, но ония били силни, та ги избили. Останалите гноми се скрили надълбоко в земята. Те почнали да пренасят своите съкровища колкото се може по-навътре, за да ги укрият от хората.

А мъжете в това време копаели. Никой не им пречел. Неочаквано пред тях светнало златото. Те се нахвърляли върху него — и се сбили кой повече да вземе. Хората приличали на зверове, които се борят за плячка.

И ето че се чул гласът на Земята, който говорел строго и заканително:

— Спрете! Вървете си! Ако ли продължавате да копаете, скъпо ще заплатите за златото, което ще намерите: сърцето ви ще закоравее — то ще стане по-твърдо от метала и вие ще се изколите един другиго.

Мъжете чули тоя глас, но не го послушали. Те почнали да копаят отново. Изровили големи подземия и почнали да ги подпират с греди, за да копаят още по-надълбоко. Гномите усетили, че съкровищата им са в опасност. И те почнали да разклащат земните пластове. От тия земетръси се срутили много подземия и затрупали сума хора. Но мъжете не се отчаяли. Те почнали да копаят отново: златото много им се харесало, то било скъпо, бляскаво и топло. Тогава гномите пуснали горещите извори — да бликнат и да потопят рудничарите. И вулкани избухвали, и пожари ставали. Много мъже измрели. Но златото поскъпнало от това. Всички го търсели. Всеки искал да има злато — колкото се може повече.

Хората се заловили да копаят на много места. Каквито и пречки да срещали, не се отчайвали. И трудът им не отишъл напразно. Те намерили не само злато и сребро, но и скъпоценни камъни.

Ала колкото повече намирали, толкова по-ненаситни ставали. Те се борели кой да заграби най-много. През нощта, когато богатите лягат, бедните ги убивали, за да им вземат съкровищата. Ония, които имали най-много, се сдружавали. Те накарвали тия, които нямат нищо, да им робуват. Тъй се ожесточило още повече сърцето на човека. Започнали се войни, кланета, избивания — все за злато. Цялата земя се обляла с кръв.

А джуджетата от оня миг престанали да се показват. Те не излизали вече нощем да помагат на хората. Криели се. От време на време само ги виждал някой, когато се заблуди в гората. Но — и да каже някому, че е видял гном, оня не вярвал и му се смеел.

— Тъй ти се е сторило — казвал. — Гномите са избити още едно време, когато хората намерили първото злато.