Николай Райнов
Приказка за борчето

Имало едно хубаво зелено борче. Но то не било доволно, макар че растяло високо над скалите, по-горе от другите дървеса.

— Не се харесвам — казвало си то. — Иде ми дори да заплача, като гледам, че тия дървета под мене имат хубави зелени листа, а аз имам — вместо листа — бодли. Не приличам на дърво, а на таралеж.

Зачул го веднъж Горският цар — един благороден дядо с дълга бяла брада, дрехи от зелено кадифе и златна корона. Приближил се той до него и го запитал от какво се оплаква и какво иска.

Борчето му разказало тъгите си, па рекло най-сетне:

— Защо си ми дал бодли? Да плаша птиците ли? Украси ме с листа, само че не ща да са зелени — като тия на другите дървета, а — златни. Толкова силно да лъщят, че всички да ми завиждат.

Горският цар се засмял и рекъл:

— Помисли си малко, не ще ли ти бъде по-зле ако имаш златни листа. Ако ти се иска много — ще те украся, както кажеш.

— Няма какво да мисля — отсякло борчето ядосано. — Малко ли мислих досега? Искам златни листа.

— Добре. Ще ги имаш.

И наистина, на сутринта — като се събудило — борчето не могло да се познае: то било накичено с хубави златни листа — нарязани, къдрави, бляскави.

— Колко съм хубаво! — рекло си то. — Колко ли ще ми завидят моите другари, които растат хей там долу, под сипея! Аз съм по-хубав и от бука, и от клена, и от дъба, и от липата. Няма по-гиздаво дърво от мене. Няма и по-богато облечено.

Просто — замаяло се от радост.

Още повече се зарадвало, когато чуло как дървесата си шепнат:

— Я вижте борчето! То е цялото златно. Колко силно блещи навръх скалите! Сякаш звезда е паднала от небето.

Те му се радвали, но не му завиждали: тия дървета не били завистливи. А на борчето много се искало — да му завиди някой.

Ето че се задал човек с брадва в ръце. Той видял още от долу златното борче и се покатерил на скалата.

— Я виж — златно дърво! Дали да го отсека от корен? Страх ме е, че ще тежи много, щом е златно: не мога го отнесе до града. Па може и крадци да ме срещнат, да ме убият и да ми го вземат. По-добре ще сторя, ако му обера само листата. Като пораснат други, и тях ще обера.

И той окъсал всички листа от дървото, сложил ги в чувала и си отишъл. Всички листа окъсал — всички, до едно. Борчето оголяло. То стърчало навръх канарата като някой клонест прът.

— Аз приличам на просяк — рекло си то и се разплакало. — Ще умра от срам, като ме видят дърветата, що растат под мене. Оголях — като овчарска тояга. Що ми трябваше да искам златни листа?

А другите дървета, като погледали нагоре и го видели, рекли:

— Горкото борче! Обрали са му златните листа. Колко ли ще му бъде студено! Не е хубаво да си богат на тоя свят.

Те били добри дървета — не се присмели на нещастното борче.

А то плачело толкова силно, че го зачул Горският цар и дошъл.

— Защо плачеш, миличко? Къде ти са хубавите златни листа? Да не ги е някой обрал?

Дървото му разказало плачешком всичко.

— Искам стъклени листа — рекло то. — Да блестят и да звънтят от вятъра. Тях поне никой не ще ми вземе.

— Добре — казал старият горски дух. — Ще стане, както искаш. Но да не би после да се разкаеш?

— Няма, дядо, няма — рекло борчето.

На сутринта то се събудило, цяло окичено с хубави стъклени листа — червени, жълти, теменужени и сини. Когато изгряло слънцето, те заблестели. От всеки лист излизали лъчи — като ослепителни искри. А когато подухнел вятърът, те зазвънявали — като малки сребърни звънчета.

Цялата гора се зачудила.

— Блазе на нашето борче! — казали си дървесата едно на друго. — То е цялото от стъкло. И вижте го как блести и звънти! Струва ти се, че хиляди стада се прибират от планината.

Ден-два борчето се радвало. Радвали се и дървесата по склона. Ала ето че се задала буря. Тя, види се, завидяла на борчето и рекла да го оголи.

Па и то се много гордеело. Когато вятърът духнел, то казвало:

— По-силно духай, вихре! Колкото по-силно духаш, повече ще звънтят листата ми. Духай, духай — не се плаши!

Но вятърът му казвал:

— Ако духна повече, листата ти ще се счупят. Стига толкова.

— Няма да се счупят, няма — настоявало борчето. — Но ти не духаш повече, защото нямаш сила. Отслабнал ми се виждаш.

Вятърът се престорил, че не чува: той жалел борчето, изправено само навръх канарата.

Но бурята чула това. А тя е сестра на вятъра. Дошла и разклатила борчето.

— Силно ли искаш? Ей сега ще видиш какво се казва сила. Ще има да съжаляваш, че си оскърбил брат ми. Аз ще те науча.

И се извила бурята, затракали ония стъклени листа едно о друго, та се изпочупили, ни едно не останало на клоните.

Разплакало се отново борчето.

— Колко лошо нещо е завистта! — казвало си то. — Тая завистница — бурята — ме съсипа. Приличам на кост, оглозгана от вълци. Що да правя сега? Как да се оплача на Горския цар? Нали той ме запита дали няма да се кая?

А дървесата, като го гледали, казвали си:

— Горкото борче, как е окълцано! Що му трябваше да се закача с вятъра? Опасно е да нападаш брат, който има силна сестра.

Цял ден плакало борчето. Надвечер Горският цар минал да си обходи царството.

— Пак ли плачеш? — запитал той борчето. — Право да ти кажа, тебе не може да се угоди. Що искаш сега?

— Дай ми, дядо, мерджанови^[1] листа! Искам да са червени, мерджанови. Бурята няма да ги счупи, па и ще ми топлят през зимата.

— Хубаво — съгласил се горският дух. — Мерджанови искаш, мерджанови ще ти дам.

На заранта борчето било обрасло с мерджанови листа. Те не светели наистина и не звънтели, но били много хубави. Друго дърво нямало такива листа.

— Тъй ми е добре — казвало си борчето. — Сега поне ще ме оставят на мира. Хубаво е да не приличаш на другите. Няма в цял свят друго дърво като мене.

Това забелязали и дървесата.

— Борчето е като от кадифе — рекли те. — Колко чуден изглед има!

През деня дошли моми да берат малини. И те видели борчето с червените листа.

— Я вижте — рекли, — какво чудно дърво! — Листата му приличат на мерджан. Да го оберем, та да си нанижем от тях огърлици. За всички ни ще има. Па и в село ще занесем.

Наобиколили дървото и му обрали листата. То пак оголяло. И пак почнало да се оплаква.

— Не ща вече да не приличам на другите — казвало борчето. — Златни листа имах, обраха ги. Стъклени имах, счупиха ги. Мерджанови имах, и тях обраха. Искам зелени — като на другите дървета. Никой да ми не завижда, никой да ми не обира листата.

Чул го Горският цар, надарил го със зелени листа.

На сутринта то се погледнало: дърво — като всички дървета.

— Сега ми е добре — рекло. — Няма от що да се боя. Листата ми ще стоят.

Другите дървета, като се пробудили, почнали да си казват едно на друго:

— Я виж борчето! И то е като нас: листата му са също като нашите.

Но ето че през деня дошла една коза с козлета. Като видяла прясна зеленина по клоните на дървото, викнала на козлетата:

— Елате, елате тука! Вижте, каква крехка шума намерих! Яжте, та се наяжте!

И козлетата отишли. Нападнали дръвчето, изяли му листата до един. В козата му отхапала и върха.

Борчето заплакало. Свечерило се, станало му студено. Разтреперило се от студ. Плаче, та се къса.

— Що ми трябваше да искам листа, които не са за мене? Козлетата ме изядоха цяло, ни един лист не ми оставиха: оголиха ме, и върха ми отхапаха. Приличам на сухо царевично стъбло. Дядо, дядо, къде си? Върни ми бодлите: с тях ми беше хубаво.

Дошъл горският дух, позасмял се, па рекъл:

— Разбра ли най-сетне, глупаво дръвче, колко сбърка? Аз съм дал на всяко дърво каквото му трябва. Спи сега, па утре ще видим.

Цяла нощ борчето мръзнало. Но на сутринта видяло, че е обрасло пак с ония бодли, които имало в началото. То било щастливо. Не се гордеело, не искало да му завиждат.

А дърветата го погледнали, па казали:

— Борчето си е като напред^[2]. Не е ли така най-хубаво?

Бележки

[1] Мерджан (остар. и диал.) — червен корал, който се използва за украса, за направа на гривни и огърлици. — Бел.ел.кор. ↑

[2] Напред (разг.) — преди момента, в който се говори; по-рано, преди. — Бел.ел.кор. ↑