Николай Райнов
Пленената княгиня

Едно време водата била княгиня. Тя и тогава се казвала — както сега — Вода. Княгинята Вода била и много хубава и много палава. Косите й били сребристи и толкова дълги, че стигали чак до петите й, обвивали я цяла, вълнували се на дълги талази след нея, когато вървяла. Очите й били синьо-зеленикави, бляскави като сибирски скъпоценен камък; в тях винаги се отразявало небето. Роклята й била от много тънка свила, сякаш от паяжина, синкава по цвят, с хубави сребристи преливи^[1]; тя се развявала от вятъра и краят й се къдрел подир княгинята, както се къдри морската пяна.

Навсякъде се разхождала княгинята Вода. Тя винаги бързала, никъде не се спирала, постоянно вървяла, всички страни на земята обхождала. И всички дървеса, животни, билки и камъни я познавали.

Боровете казвали от склоновете на планината:

— Вижте палавата княгиня колко бърза и колко леко стъпва! Тя върви, сякаш милва земята. Като че ли не ходи, а лети.

Никъде не се запирала^[2] тя. Мине, погледне — и отмине. Тъй правела винаги. Напразно мостовете се опитвали да я спрат. Те й викали още отдалече:

— Спри се, княгиньо! Постой малко, за да си поприказваме! Кажи ни, отде идеш и що си видяла там!

И я хващали за полата на роклята й — дано я задържат. Но тя се изплъзвала.

— Оставете ме: бързам! — казвала княгинята Вода. — Недейте се опитва да ми попречите: напразно ще отидат силите ви!

И тя пеела, като се носела все по-натам и по-натам. Пеела и се смеела в едно и също време.

— Никой не може да ме хване, — казвала тя. — Аз съм княгинята Вода, далечната княгиня, която няма свърталище. Мой дворец е целият свят. Аз се нося по цялата земя. Аз съм най-силна от всички.

Тя била много горделива. Дървесата, мостовете, скалите и големите камъни си играели с нея — дано я препънат, но нейната гордост ги не ядосвала. Не се ядосвали ни планините, ни горите, ни сипеите. Само един се ядосвал, като слушал гордата песен на княгинята Вода: той бил дядо Мраз.

— Ще ти кажа аз тебе! — заканвал се той на момата. — Ще те науча аз дали си най-силна от всички.

— Ти ли ми се заканваш? — отвръщала му княгинята. — Я се виж какъв си дребен и слаб! Стой настрана, че ей сега ще те стъпча!

Дядо Мраз бил джудже, с дълга бяла брада, бяла дреха от кожа и бледно лице. Нозете и ръцете му били тънки, той бил прегърбен от старост. Но не бил толкова слаб, колкото го мислела момата. Ядосан още повече от присмеха на княгинята, той налетял върху нея да я хване. Тя се изплъзнала от треперливите му ръце, но все пак усетила, когато той я духнал със студения си лъх. От това и станало тогава студено, че дори тръпки я побили.

Като се отървала от стареца, тя викнала към него:

— Хвана ли ме, стар треперко? Аз се изплъзнах от ръцете ти, както риба се изплъзва между ръцете на неопитен рибар. Не виждаш ли, че никой не може ни да ме улови, ни да ме спре?

— Ще си поговорим пак — рекъл дядо Мраз. — Недей бърза да се хвалиш! Сега бягаш, но скоро ще ми паднеш пак в ръцете: тогава ще видим!

И джуджето хванало дългата си брада, за да не я настъпи, па тръгнало към планинския връх, дето му било лятното живелище. Посрещнал го един висок, тънък и сух човек, много як. Той се казвал Студен вятър.

— Какво има, господарю? — запитал той дядо Мраз, на когото бил ратай. — Защо си толкова ядосан?

— Остави се! — отвърнало джуджето, като влязло в своята къща от лед и сняг. — Не мога да търпя горделивите хора. Тая надута княгиня ми се перчи, че била по-силна от мен: не съм можел да я хвана… Тя не знае, че аз на шега се допрях до нея — колкото да я сплаша. Но когато я срещна втори път, ще види: тогава няма да се шегувам…

Гласът на джуджето бил толкова силен, че цялата планина се разтресла. Боровете се спогледали един друг и уплашено си зашепнали:

— Пази Боже! Много е ядосан дядо Мраз! Какво ли чудо ще направи?

И всички почнали да клатят глави. Чак долу в полето се зачула лошата закана на джуджето. И треви, и цветя се разтреперили. Листата на дърветата закапали от страх: не можели вече да се държат на клоните. Самата земя се сгърчила от уплаха.

— Нещо страшно ще стане! — зашепнали всички.

На другия ден, още рано сутринта, ратаят на дядо Мраз — Студеният вятър — започнал да фучи от гората към полето. И последните листа, които били останали по клоните на дърветата, опадали. Земята закоравяла. Зайците се разтичали нагоре-надолу и започнали да се провикват:

— Бягайте — крийте се: дядо Мраз ще направи нещо!

Всички животни се изпокрили в дупките си. А дядо Мраз изпратил втория си слуга — Снега — да покрие земята. И ето, че Снегът почнал да си къса големия бял кожух и да хвърля по̀земи парцали — къде по-едри, къде — по-дребни. Цялата земя побеляла.

Княгинята Вода видяла това и се уплашила. Където и да стъпи, все й мокрело. Небесносините й чехли прогизнали. Тя не можела вече да ги влачи — станали тежки, като че ли са от олово. Роклята й не хвърчала вече зад нея, а се влачела по̀земи — окаляна, тежка, смачкана. Княгинята не можела да тича. Тя вървяла бавно и на всяка стъпка затъвала. На едно място чехлите й пропаднали под снега. Тя потънала до колене. Едвам си измъкнала нозете, но те били боси. Трябвало боса да тръгне по снега. Станало й студено. Разтреперила се. Почнала да плаче и да вика за помощ. Но нямало кой да я чуе. Около нея хвърчали големи черни гарвани. Те грачели и й се подигравали.

— Я вижте княгинята Вода! Дрехата й е изкаляна — черна е като нас. Княгинята, която пееше и се хвалеше, че никой не може да я спре, сега плаче: тя е робиня на дядо Мразовия ратай — Снега.

Тия думи ядосали много момата. Тя решила — каквото ще да става — да се затича, дано избяга от гарваните. Засилила се, но видяла, че не може. Нозете й почнали да се вкочаняват. Скоро се мръкнало. Тя се спряла всред полето. А полето било мъртво. Мъртво било всичко наоколо. Едри звезди блещукали по небето, но те не гледали към княгинята. Само месецът осветявал сребристите й коси и я поглеждал жаловито.

И ето че изведнъж някой тихо се доближил до момата. Той бил дядо Мраз. Джуджето стъпвало толкова безшумно, че княгинята Вода не го усетила. Но тя усетила как неочаквано я стиснали железните му пръсти — и тоя път вече тя не могла да се изтръгне.

— Ти си моя пленница, горделивке — рекъл й дядо Мраз. — Ще те отуча аз от твоята гордост. Няма да смееш вече да се хвалиш със своята сила.

И като рекъл това, той зазидал бялата хубавица в стената на един голям кристален дворец. Там останала тя. Не можела да се помръдне. Не можела да издаде вик за помощ. Тя била пленница на джуджето, което е баща на злата магьосница Зима.

Княгинята можела само да плаче. И тя плачела денем и нощем. По кристалните стени се стичали сълзите й, но и те замръзвали на цели гроздове. Тъй пленницата Вода оплаквала своята свобода, но никой не й се притичал на помощ. Никой не виждал мъките й. Никой нямал и сила да й помогне. Магьосницата Зима била приспала всичко живо.

Замъкът, в чиято стена била зазидана момата, бил голям. Той покривал половината земя. Там магьосницата Зима канела на угощение своите приятели. Идвали прегърбени джуджета, чиито пръсти приличали на камшици. Други били високи и сухи, с гърла като ковашки мехове. Дъхът им бил толкова студен, че вледенявал всекиго, когото облъхне. Трети били каменни, с коси като игли и с пръсти като куки; тялото им било обрасло с трънчета. Имало всякакви. Всички били зли, съскали, когато приказват, махали, заканвали се. Домакинята ги черпела със сладолед, който правела от сълзите на плачещата княгиня. На гостите той се виждал много сладък: току лапали, мляскали — и все искали още. За да накарат княгинята да плаче, те я мушкали, биели, ядосвали, подигравали й се.

Дядо Мраз бил много по-добър от своята дъщеря — Зима. За да утеши своята пленница, той й подарявал всеки ден по някой нов скъпоценен накит: елмазна огърлица, корона от бисери, кристална гривна, пръстени от сребро с елмази, бляскави чехли. Но тя не се утешавала. Защо й са всички тия хубави украшения, когато не може да пее, да се смее и да тича, накъдето й се иска? Защо й са накити, когато е пленница?

Но ето че един ден всичко се променило. Един царски син дошъл в страната, където се издигал високият кристален дворец. Тоя княз се казвал Слънце. Той минал край двореца и разсеяно погледнал. Видял момата, която плачела и въздишала. И тя го видяла. Князът бил голям хубавец. Лицето му блестяло. Очите му били огнени. Дрехите — златни, ослепителни. От него излизали буйни лъчи — толкова силни, че покривът на двореца, съграден от най-крехки кристални пръчици, почнал да се изтънчава^[3] и да се топи.

Князът Слънце погледнал засмяно взиданата^[4] пленница. Като го видяла, тя престанала да плаче. Толкова добре й станало. Но князът бързал тоя ден: той трябвало да обиколи много земи, за да види къде що има и къде как живеят хората. На княгинята Вода се искало много да го помоли да я отърве от плен, но я било свян да му каже. Доста й било и това, че я погледнал усмихнато.

На другия ден князът Слънце минал пак. Тогава се спрял по-дълго. От голямата топлина на лъчите му почнали да се разтапят и големите стълбове, които крепели покрива, па и стените на двореца. Но след това князът си тръгнал: дълъг път трябвало да извърви той.

Тъй идвал той всеки ден, все по-рано и по-рано — и все по-дълго оставал. И ето че настъпил денят, когато всичко трябвало да се промени. Рано сутринта, додето княгинята Вода още сресвала дългата си сребриста коса, князът Слънце дошъл. Той спрял пред кристалния дворец своята златна колесница, слязъл от нея и рекъл на момата:

— Искаш ли да те освободя?

— Искам! — рекла радостно княгинята.

— Ами съгласна ли си да ми станеш жена?

— Съгласна съм.

— Добре, но аз ще превърна косата ти от сребърна на златна. Искаш ли?

— Искам: тогава ще приличам на тебе. Твоята коса е златна като дрехите ти.

— И туй добре, но трябва да съблечеш своята синкавозелена дреха и да облечеш друга — златна, везана с бисер и скъпоценни камъни. Искаш ли?

— Искам: тогава ще изглеждам по-хубава, защото ще светна като тебе.

— Добре, но оная рокля не ще ли ти бъде тежка? Тогава ти не ще тичаш тъй палаво, както си тичала до оня ден, когато те е пленил дядо Мраз.

— Нищо. Омръзна ми това тичане. Не ща вече да тичам, стига да съм свободна.

— Добре тогава. Излез: ти си свободна!

Като казал това, князът Слънце прострял ръце към кристалния дворец и цялата сграда рухнала изведнъж. Княгинята Вода се видяла свободна. Тя се омъжила за княза Слънце и почнала да пътува с него по света на златна колесница, впрегната в огнени коне. Нейният съпруг й превърнал косата от сребриста в златиста. Той я облякъл в златотъкана рокля, извезана с бисер и скъпоценни камъни.

Когато Слънцето си имало много работа, то заминавало само̀, а Водата дълго гледала светлите бразди, които оставяла златна му колесница. Минало се време. Народили им се деца — реките, езерата и моретата. Майката Вода не била вече горделива. Тя нямала и време да лудува: трябвало да си гледа децата. И ако някое от тях почне да скача и да тича палаво насам-натам, казвала му:

— Синко, недей си мисли, че си пръв по бързина? Ако лудуваш много, дядо Мраз ще те хване и ще те зазида в своя кристален дворец.