Николай Райнов
Старият войник

Имало едно време в някое далечно царство един стар войник, който служил на царя двадесет и девет години, единадесет месеца, три седмици и шест дена. Царят заповядал да го уволнят, защото иначе трябвало да му плаща пенсия.

Той бил толкова свикнал със службата, че не му се напущало. Дълго плакал и се молил да го оставят на служба, но никой не щял да го чуе: всички го смятали за оглупял. Ала понеже служил добре, царят позволил да го отведат в склада с дрехи и да му дадат да си избере каквото облекло иска.

Отишъл старият войник, защото дрехите му се били съвсем скъсали.

Най-напред видял една стара, ръждясала пушка. На приклада й пишело, че в каквото и да се прицелиш с нея, ще го улучиш. Но тоя надпис бил толкова изтрит, че се едва познавал: никой не го бил прочел.

— Позволи ми да взема тая пушка! — рекъл войникът на пазача. — Тя е тъкмо като за мене.

— Вземи я, вземи! — казал оня и се засмял. — Наистина е като за тебе.

Сетне запасният войник си избрал една стара чанта. На опакото й пишело все тъй нечетливо, че каквото пожелаеш да влезе в нея, ще влезе веднага.

— Тя е лика-прилика с пушката — рекъл той. — Да я взема ли?

— Вземи я, вземи! Ще ти прилича — казал пазачът и отново се засмял.

В един кът войникът намерил стари чизми без подметки. Но на ушите им пишело, че който ги обуе, ще може да изминава с една крачка цел ден път.

Пазачът ги погледнал, без да прочете писмото, засмял се и рекъл:

— Тъкмо тия чизми ти трябват: обуй ги! Те ще ти приличат.

— Добре — казал войникът, — да ги взема, щом намираш, че са за мене.

От стената той откачил чифт вехти панталони; като бръкнал в джобовете им, в единия намерил книжка, на която писало, че който ги носи, ще има толкова пари, колкото поиска.

— За такива панталони съм бленувал цял живот — рекъл той; — дали да ги взема? Какво ще кажеш?

— Никак недей се двоуми! Обувай ги и — толкова!

След това пазачът избрал най-вехтата шапка в склада — с перо, останало от преди сто години, показал я на войника и рекъл:

— Как ти се вижда тая шапка? Същински шлем, нали?

Войникът я разгледал; на опакото й пишело, че който я носи, ако я обърне три пъти, ще се подмлади: дори стогодишен да е, ще стане момък на двадесет години.

— Даваш ли ми я наистина? — попитал несмело старият войник.

— Твоя е: вземи я! — рекъл пазачът.

И като изгледал войника, нарамен с тия вехтории, засмял се, па му казал:

— Остава само едно: както си се пременил, да отидеш при царя да си вземеш сбогом.

— Направвам^[1] го — рекъл старият войник. — Бога ми, ще ида. Добре че ме подсети!

И — ето го: едно, две, три! — той тръгнал с войнишки вървеж, та право при царя.

— Боже Господи! Колко хубаво си се натъкмил! — рекъл му царят, като го видял.

— Да — отвърнал войникът, — много добре ми стоят дрехите.

Всички придворни почнали да се смеят, а най-много — трите царски дъщери.

Най-малката и най-веселата от тях, която била и най-хубава, го запитала:

— Искаш ли да се сгодиш за мене?

— Кой? Аз ли? — попитал учудено старецът.

— Че защо не? Бива! Само че ми се иска преди това да пообиколя да видя свят. И ти и аз сме още млади за женитба.

Всички се разсмели при тия думи, а войникът и княгинята си стиснали ръцете, както се прави при годеж.

Но на най-голямата княгиня това се видяло неучтиво и тя укорила сестра си:

— Бива ли тъй? Не те ли е срам да се подиграваш с тоя оглупял старец?

— Не е ли по-добре да му дадеш хляб за по пътя? — пошегувала се втората.

Но най-малката рекла:

— Ще му дам зер! Ей сега ще ида да му намажа един резен хляб с масло и сирене и ще го поръся с кимион.

И тя наистина се затекла до готварницата, отдето донесла огромен резен хляб, добре намазан.

— Много ти благодаря — рекъл й войникът. — Хайде сега, до виждане!

И той се поклонил, козирувал и си тръгнал пак с войнишки ход.

Тоя стар войник бил наистина малко разсеян или — по-право да река — голям забраван. Той забравил, че с вехтите чизми би могъл, ако поиска, да изминава по цял ден път на всяка крачка. Като вървял три дена, той изял големия резен хляб и се уморил.

В това време минала по пътя талига с чували жито. Карал я един воденичар.

— Ей, воденичарю! — викнал старецът. — Чакай да се кача на талигата!

— Нямам време — рекъл оня. — Цели петдесет километра има до мелницата. Кога ще те чакам да се качваш?

И отминал.

Тогава чак войникът се сетил за чудния дар, що имал. Той стегнал чизмите и тръгнал. С една крачка се намерил пред воденицата, дето седнал да си почине.

Късно след обяд пристигнал и мелничарят.

— Как дойде толкова бързо? — попитал той стареца.

— Пешком.

— Щом можеш пешком да вървиш толкова бързо, ти сигурно ще да можеш да направиш и други чудни работи. Хайде ела да обядваме!

Хапнали, пийнали. Воденичарят се напил и — като се напил, разплакал се.

— Ах, колко съм нещастен! — викал той и плачел.

— Защо бе?

Защо ли? Той бил продал душата си на дявола за пусти пари. В замяна на душата му дяволът пращал млеварите^[2] все при него, та воденичарят направил голямо богатство. Но уречените двадесет и пет години изтекли. Защо му е богатство, когато тоя ден дяволът ще дойде да му вземе душата?

— Да, дяволът се грижи за своите — рекъл войникът. — Но аз ще ти помогна, ако можем да се спазарим.

О, разбира се: воденичарят бил готов да му даде всичко, що поиска оня. Той имал седем дъщери, все хубавици: войникът можел да вземе, която си хареса за жена и да получи в зестра половината му имот.

— Нямам работа с дъщерите ти — рекъл старецът. — Аз съм сгоден за царската дъщеря. Па и парите ти не ща, защото си имам колкото ми трябват.

Като не знаел какво друго да му обещае, мелничарят се разплакал отново. Разплакал се толкова силно, че и на жабите във воденичната вада дожаляло.

— Я стига си ревал! — казал войникът. — Аз ще те отърва от дявола, ако ми обещаеш, че ще мелиш на бедните безплатно.

Оня обещал на драго сърце.

— Тогава ето какво ще направиш. Когато дойде дяволът, ще го посрещнеш добре и ще му сложиш богата трапеза. На масата ще туриш и едно тесте карти за игра. Другото остави на мене!

По едно време пристигнал дяволът. Цялата воденица се разтърсила.

— Готов ли си, воденичарю? — викнал той.

— Не бързай много, де! — рекъл оня. — Седни, та похапни, а пък аз ще вървя да се сбогувам с жена си и седемте си дъщери, па ще дойда.

Дяволът почнал да яде и да пие, като поглеждал от време на време войника, който бъркал картите.

— Кой си ти? — запитал го той.

— Войник, който е служил двадесет и девет години, единадесет месеца, три седмици и шест дена. Уволниха ме без право на пенсия. Отивам на гости у добрите хора, които ме нахранват и ми дават тесте карти. Но никой не ще да играе с мене, защото залагам по много.

— По колко залагаш? — запитал дяволът, като си приближил столчето. — Само едно ще ти кажа: не ща да си залагаш душата, защото съм сигурен, че един ден ще бъде и без това моя. Па и сега в пъкъла има толкова много войници, че всички места са заети.

— Може — рекъл войникът.

Той си бръкнал в панталоните, извадил сто жълтици и ги сложил. И дяволът сложил сто. Войникът спечелил и прибрал парите.

— А сега ще сложим повече — рекъл дяволът и турил хиляда жълтици. — Ти никога не си виждал толкова пари.

— Вярно е, че не съм — казал старецът. — Но поне сега ще ги погледам.

И той извадил също хиляда жълтици и заложил. И тоя път спечелил. Дяволът сложил след това две хиляди, сетне — четири, най-после — осем. Войникът през цялото време печелел.

— Нямам повече пари у себе си — казал тогава дяволът. — Почакай малко да отида да донеса от къщи.

— Тъй ли? Да имаш да вземаш! И ти ли си от ония, които гледат да избягат насред играта? Аз мислех, че играя с дявола.

— С него играеш наистина.

— Щом е тъй — скоро в чантата ми!

И дяволът влязъл в чантата. Понеже бил висок, той трябвало да се свие на четири. Войникът закопчал чантата, а оня почнал да охка и пъшка отвътре. Без да го слуша, старецът легнал и се наспал.

На заранта той се сбогувал с мелничаря и му напомнил за обещанието — да не взема пари от бедните.

По пътя дяволът почнал отново да пъшка и охка.

— Моля ти се, пусни ме! — завикал той. — Ако ме пуснеш, няма да водя в пъкъла никакъв войник.

— Добре, но това не стига.

— Обещавам ти да не вземам никого от това царство, освен шивачите.

— Съгласен съм — рекъл войникът. — Хайде, излизай!

Дяволът излязъл и почнал да се протяга, за да си намести костите.

— Аз ти обещах — рекъл той, — да не вземам войници. Фелдфебелите влизат ли в това число?

— Не, не — казал войникът. — Всички фелдфебели можеш да вземеш — то си е твоя работа.

Дълго ходил след това войникът. Понеже вървял бързо, той обиколил едва ли не цялата земя. Минали шест месеца, той се явил в двореца.

— Добър ден! — рекъл на царя. — Приготви се за сватба: дойдох да взема княгинята.

— Ти си луд — викнал царят. — На ти една княгиня! — и му залепил плесница.

— Тъй ли? Я скоро в чантата!

И царят влязъл в чантата. Понеже бил дебеличък и кормест, главата му се подавала отвън.

— Пусни ме, войниче! Пусни ме, моля ти се: ще ти дам княгинята.

И старецът го пуснал. Царят довел най-голямата си дъщеря.

— Не беше тази годеницата ми — рекъл войникът — Но все едно! Запасният войник не бива много да избира.

— Никога няма да се омъжа за тоя дръвник! — викнала княгинята и паднала в несвяст.

Царят довел по-малката.

— Никога няма да взема това градинско плашило! — изпищяла тя и паднала до сестра си.

— Я да видим третата — рекъл старецът. — Дано тя излезе по-умна!

Но в това време царят свикал войниците и слугите и им заповядал:

— Хванете тоя безделник и го хвърлете в тъмницата, но му вземете чантата, че може пак да извърши кой знае що!

Те се хвърлили към него, но войникът гръмнал с пушката — и те нападали всички мъртви един върху друг като сардели.

— Скоро викай годеницата! — рекъл той на царя.

Царят я довел.

Момата дошла, позагледала войника и рекла:

— Значи, ти си!

— Да, аз съм.

— Ти си годеникът ми.

— А ти си годеницата ми.

— Хайде да се оженим.

— Да, ще се оженим. Затова съм и дошъл.

Момата се хвърлила на шията на войника, а той обърнал три пъти шапката си и тя видяла, че е прегърнала не старец, а двадесетгодишен момък.

Сестрите й се свестили и като видели чудото, идело им да се скъсат от завист. Те толкова се ядосали, че се хвърлили в реката и се удавили.

Изведнъж се явил дяволът.

— Да вървя ли да взема двете княгини? — запитал той войника.

— Вземи ги, да ти са честити! — рекъл оня.

След това се обърнал към царя, потупал го по рамото и му казал:

— Върви сега нареди каквото трябва за сватбата. След това аз ще се кача на престола. А после ще обмислим каква пенсия ще получаваш.

Така и станало.

Бележки

[1] Направвам — бих направил (проста форма на условното наклонение на „направя“; изразява не просто възможност, а готовност за извършване на действието). — Бел.ел.кор. ↑

[2] Млевар, мливар (диал.) — човек, който е отишъл на воденица за смилане на зърнени храни. — Бел.ел.кор. ↑