Николай Райнов
Вълшебното гърне

Имало едно време един зъл и жесток цар, който измъчвал своите поданици. В неговото царство живеел един беден човек, който пазел границата. Граничарят имал петнадесет деца, кое от кое по-малки. Майка им била умряла, съсипана от работа. Колкото и да се трудел, бащата все не можел да ги изхрани, защото данъкът бил голям, а земята му — малко и безплодна.

На граничаря било толкова мъчно, че му идвало неведнъж да се обеси. Но той си казвал:

— Ето че имам петнадесет сирака да гледам. Ако останат и без баща, както са без майка, ще измрат от глад.

Един ден край граничарската къща минала една бабичка.

— Дай ми малко вода да пийна — рекла тя на граничаря, — че съм много изморена. А още дълъг път ме чака.

Той й рекъл:

— Вода нямаме. Оня кладенец, дето го виждаш там, пресъхна, а царят ни е лош, та не иска да плати да се изкопае друг. Вода има чак в планината и децата носят, но те са на училище. Ще ти дам малко мляко. То е толкова малко, че не ще нахрани ни едно от децата ми. Изпий го поне ти, та да се не карат за него!

Бабата изпила млякото, поблагодарила на човека и му рекла:

— В замяна на млякото, що ми даде, вземи това гърне: то ще ти потрябва.

И тя му подала едно глинено гърне.

Но граничарят й рекъл:

— Дай това гърне на някого, който има що да вари в него. Аз нямам.

— Нищо от това: вземи го. То е вълшебно гърне. Сложиш ли го на огъня, ще се напълни с всичко, което поискаш.

— Благодаря — рекъл граничарят, като се позасмял. — А ти, като имаш това гърне, защо дойде да искаш от мене вода? Да му беше рекла да се напълни!

— Можех, но нямах огън — казала бабата и си отишла.

На пладне децата се прибрали и поискали да ядат. Баща им запалил огъня, сложил гърнето, а децата се наредили наоколо.

— Татко, гърнето е празно — рекли някои от тях — Що ще варим у него?

Но в тоя миг гърнето се разскачало на три крака.

— Тръгвам, тръгвам, тръгвам — завикало то.

Всички почнали да скачат около него и да се смеят.

— Я гледай ти чудо! — викнал бащата. — Накъде тръгна бе, гърне?

— Вървя, вървя, вървя! — викало то.

— Накъде отиваш? — запитал отново граничарят.

Но то все повтаряло, че върви, върви, върви.

— Добре — казал човекът. — Върви в царския дворец и ни донеси нещо за ядене.

Гърнето скочило и толкова бързо се запътило към града, че скоро изчезнало. След малко се върнало, пълно с вкусна гозба.

— Ида, ида, ида! — рекло то.

— Добре — казал граничарят. — Спри сега да хапнем, па после ще видим!

Насядали около гърнето и се наобядвали до насита.

Тъй направили и вечерта, и на другия ден, и на третия. Сетне граничарят опитал дали гърнето не ще му донесе и нещо друго. Сгрял го на огъня и го пратил да донесе нему и на децата дрехи. То донесло. След седмица граничарят трябвало да плати данъка си. Той пратил гърнето да му донесе пари от царското съкровище и то наистина донесло. Тъй малко по малко граничарят се снабдил с всичко, каквото му трябвало: картофи, моркови, месо за през зимата, дрехи и обувки за децата, пастърма, сирене, дори дърва. Освен това по три пъти на ден гърнето носело гозба за закуска, обед и вечеря.

Царят забелязал, че от двореца изчезват различни неща. Той обвинил слугите си, но те успели да се оправдаят. Заповядал на стражарите да пазят навсякъде, но никой не сполучил да хване крадеца.

Веднъж от съкровището му изчезнали много пари. Тогава решил сам да пази. Току^[1] видял гърнето, че идва в двореца. Той се зачудил, как може гърне само да върви на три крака.

— Ей, чакай малко! — рекъл му той.

— Вървя, вървя, вървя! — обадило се то.

— Виждам те, че вървиш — рекъл той, — но кажи ми, отде идеш и къде отиваш!

— Вървя, вървя, вървя! — повторило гърнето и се запътило право към царската изба, понеже граничарят му бил поръчал да донесе от най-хубавото вино.

— Чакай, чакай: не натам! — викнал царят, който решил да узнае кой праща това чудновато гърне.

Той седнал на него и рекъл:

— Върви сега, да те видя!

Гърнето полетяло бързо-бързо през двореца към пътя. Царят се уплашил. Искал да скочи, а не можел — така се бил залепил за гърнето, че не можел да се отлепи. Той надавал викове, махал с ръце; придворните и слугите тичали след него викали, но гърнето се не спирало.

Когато стигнало до хижата на граничаря, той бил излязъл да го посрещне. Като видял царя, уплашил се.

Но гърнето се въртяло, без да спре, все на едно място, тъкмо пред вратата, а царят не слизал.

— Вървя, вървя, вървя! — викало то.

— Върви по дяволите! — рекъл граничарят. — И отнеси оногова, който те е яхнал, па после ела пак, че ще ми трябваш.

И гърнето отнесло царя в пъкъла.