Николай Райнов
Морски цар

Една баба отишла край морето да пере. Опрала, па нагазила до колене във водата да си измие краката. Изведнъж я щипнал по крака един рак. Тя изскокнала из водата, нарамила дрехите и си отишла. Вечерта изпържила яйца да вечеря. Сипала ги в паница, а тигана оставила под полицата. Похапнала си и си легнала. Но още не заспала, чула, че нещо тропа в тигана. По тропането познала, че е рак, и казала: „Какъв е този рак? Днес ме ощипа, в сега е дошъл чак в къщи!“

— Аз не съм рак — обадил се той, — а морски цар. Дойдох да ти стана син, та да ме ожениш за царската дъщеря. Сега си спи спокойно, а утре ще отидеш да искаш княгинята. Ако царят те попита какъв е син ти, ще му кажеш, че е рак.

На заранта бабата се натъкмила и отишла до двореца, но не посмяла да влезе. Чудела се как да поиска царската дъщеря за рак. Тъй отивала няколко пъти, обикаляла двореца, но не смеела да влезе. Най-после я видял сам царят.

— Какво искаш, бабо? — попитал я той, като забелязал, че заобикаля.

— Искам — казала, — дъщеря ти за сина си.

— Бива — отговорил царят, след като чул, че бабиният син е рак. — Бива, ако син ти може да направи един хубав дворец сред морето. Ако ли не може — и двама ви ще заколя.

Отишла си бабата угрижена и разказала всичко на рака.

— Не бой се, мамо — казал ракът. — Няма по-лесно от това.

През нощта ракът запляскал водата с опашката си и всички морски животни се събрали около него. Той им заповядал веднага да направят дворец сред морето — и то да няма по-хубав от него. На заранта дворецът величествено се издигал над морето и всички се чудели на бляскавите му украшения. Бабата отишла при царя и го намерила, че стои на балкона и гледа морския дворец.

— Харесва ми се дворецът, който е направил син ти — рекъл царят, — но кажи на сина си, че трябва да направи и мост оттам до тука, инак ще ви погубя.

За една нощ ракът построил моста: направен бил от лято желязо, от страните заграден с решетка от злато, а по върховете на решетката били наредени безценни камъни. Бабата пак се озовала при царя, който й рекъл:

— Ще дам дъщеря си на сина ти, ако направи лоза, която да покрива целия мост, всеки ден да цъфти, да завързва и до пладне гроздето й да узрява. Ако до утре не стане това, ще бъдете посечени.

Бабата си мислела, че това е вече невъзможно, та много се уплашила; едвам отишла до къщи и с разтреперан глас разказала на рака.

— Не бой се, мамо — рекъл той, — и това ще стане.

И на заранта наистина над целия мост шумоляла голяма лоза, която цъфтяла и връзвала.

Царят, смаян от тези чудеса, се съгласил и оженил дъщеря си за рака.

Веднъж царят поканил на вечеря всичките си дъщери. Те дошли с мъжете си, само най-малката дошла самичка. Сестрите, като я видели, посбутали се, поусмихнали се, а после почнали да я окайват, че мъж й е рак, та не може при хора на трапеза да седне. Но малката сестра не се натъжила. Ракът, като я изпращал, казал й, че и той ще дойде, но по-късно.

— Ще дойда — казал й той, — три пъти в три различни премени и на различни коне. Само ти ще ме познаеш, но никому да не кажеш. Похвалиш ли се, ще те оставя и ще забягна, та после, за да ме: намериш, ще трябва да скъсаш три чифта железни обуща.

Започнало се веселието на царската трапеза. Всички ядели и пиели и със съжаление поглеждали жената на рака. В това време пристигнал един юнак, голям хубавец, на вран кон, с черни сукнени дрехи. Скочил от коня, поклонил се на всички, подал един трендафил на най-голямата сестра и си отишъл. Всички се зачудили на неговата хубост и на добрите му обноски и рекли на най-малката сестра: „Ето момък за тебе, а ти се ожени за рак!“ Тя си премълчала.

След малко ракът пак дошъл, тоя път на сив кон, със сиви дрехи, все тъй хубавец. Той се поклонил, подал трендафил на втората сестра и си отишъл. Сестрите пак се спогледали и рекли на най-малката: „И този момък е като за тебе, но ти побърза, та се ожени за рак!“

Трети път дошъл ракът, на червен кон, с червени дрехи. Този път изглеждал много по-хубав. Всички се прехласнали в неговата хубост. А той се поклонил, подал трендафил на най-малката сестра — на жена си — и пак възседнал коня и отлетял.

— Да — рекла най-голямата сестра. — Ти трябва да оставиш рака. Ето момък за тебе!

Малката сестра вече не могла да се стърпи. Домъчняло й, че я одумват сестрите й, а от друга страна се радвала, че мъж й е такъв хубавец, та искала да се похвали.

— Този е мъж ми — казала тя с гордост.

Но когато си отишла в къщи, не намерила мъжа си. Той се изгубил и никой не знаел, къде е. Тя се примолила на баща си да й направи три чифта железни обуща и три железни тояги, за да иде да търси мъжа си. Бащата й приготвил и тя тръгнала.

Ходила, питала и разпитвала, никъде го нямало. Когато двата чифта обуща и двете тояги се изтрили от път, княгинята замръкнала при един кладенец. През нощта дошла при кладенеца за вода една самодива. Тя видяла заспалата княгиня и се зачудила на нейната хубост, па я и съжалила, като я видяла толкова изморена от път. Тя събудила княгинята и я завела в своята горска къща, при сестрите си. Там имало и един непознат мъж. Той бил ракът, но княгинята го не познала.

Съмнало се. Самодивите една по една излизали и се изгубвали в гората. Последна излязла най-старата. Тя заръчала на гостенката си да измете само половината къща, а половината да остави неметена^[1].

— Ако не можеш да изметеш — рекла самодивата, — когато се завърна, на камък ще те направя.

Княгинята се загрижила как може да се мете половина къща. Загрижила се, разплакала се, а непознатият мъж й рекъл: „Ако искаш да се омъжиш за мене, ще ти кажа как се мете половина къща; инак самодивата ще те превърне на камък“.

— По-добре камък да стана — отговорила княгинята, — отколкото да се омъжа за тебе. Скъсала съм три чифта железни обуща, изтрила съм три железни тояги — да търся мъжа си, а сега да се дам на тебе!

Казал й той как да измете. Дошла самодивата и харесала метенето. После й казала да иде да й донесе очилата.

— Ако искаш да се омъжиш за мене — прошепнал мъжът на княгинята, — ще ти обадя, къде са очилата на самодивата.

— Не, по-добре камък да стана — отговорила княгинята и излязла навън.

Мъжът я последил^[2] и й казал, къде са очилата.

— Когато тръгнеш вдясно — разправил й той, — ще видиш, че от една чешма тече кръв. Ти речи: „Да беше бистра водата, щях да пия!“ Веднага ще протече бистра вода и ти пийни. По-нататък ще видиш стара фурна, неметена от много години. Речи и ней: „Да имаше в тази фурна хляб, щях да ям!“ Тя ще извади топъл хляб и ти хапни. Най-после, когато стигнеш в къщата, дето са очилата, ще видиш под калната и мръсна стълба мършаво магаре, на което са сложили кокали да яде. Ще му дадеш чисто сенце, а стълбата ще изметеш. След това се качи горе и влез в първата стая. В ъгъла има масичка, на нея — дървена кутия. В кутията са очилата. Вземи тях, а кутията остави.

Княгинята свършила всичко това. Самодивата се ядосала, като видяла, че й намерили очилата. Тя извикала на чешмата да удави княгинята.

— Не мога — отговорила чешмата, — тя пи от моята вода.

— Опечи я, фурно!

— Не мога — отговорила фурната, — тя яде от хляба ми.

— Изяж я, магаре!

— Никога няма да направя това — отговорило магарето, — защото тя ме нахрани с хубаво сено, когато вие ми давате само сухи кокали.

— Убий я, стълбо!

— И аз нищо няма да й направя — отговорила стълбата, — защото толкова години вие ме държите наметена, а тя ме дори изми.

Като видяла самодивата, че всички бранят княгинята, смилила се. Влязла в другата стая и след малко излязла в бели дрехи, с корона на главата, с дълги крила на плещите. След нея вървели всички самодиви — все в бели дрехи. Те трепнали с крилата си и запели самодивска песен.

Толкова било хубаво, че княгинята се унесла. Когато се свестила, пред нея стоял на червения си кон ракът в червени дрехи. Той не бил рак, а засмян хубав мъж, какъвто го знаела. Той я качил на коня си и я отвел в царството си. Там прибрал и старата жена, майка си, и заживели щастливо.