Николай Райнов
Страшният минотавър (Старогръцка приказка)

При полите на една висока планина, в някогашния град Трезена, живеела Етра с малкия си син Тезей. Дядото на Тезей, Питей, царувал в тая страна. Той се прославил с мъдрото си управление. Малкият Тезей, богато надарен от природата, се възпитавал под негов надзор и се ползувал от мъдрите му съвети. Момчето не знаело кой му е баща, но помнело, че още от най-ранно детинство майка му често го водела в гората, сядала с него на една скала, обрасла с мъх, и му говорела за баща му. Тя го наричала Егей, цар на Атика — със славния град Атина. Момчето много обичало тия разкази и често питало майка си защо баща му не живее с тях в Трезена. Етра му казвала с въздишка:

— Какво да се прави, мило дете? Царят трябва да се грижи за народа си. За него поданиците са също като родни деца, и той няма време да се грижи за семейството си. Той не е като другите родители. Баща ти никога няма да напусне страната, за да дойде да види любимия си син.

— Та не е ли възможно, мамо, аз да отида в славния град Атина и да кажа на цар Егей, че съм негов син?

— Възможно е, но не сега. Трябва да порастеш. Ти не си още толкова голям и силен, че да потеглиш на такъв път.

Но малкият княз настойливо^[1] я питал:

— А скоро ли ще порасна?

Майка му му отговаряла:

— Ти си още съвсем малък. Виждаш, че още не можеш да повдигнеш скалата, на която седиш.

Ала момчето си мислело, че е много силно. То хващало с двете си ръчици камъка, бутало го, дърпало го, но скалата не се помръдвала, сякаш е пуснала корени в земята. Това и не било за чудене: за да отмести тая тежка скала, човек би трябвало да бъде не само мъж, но и силен юнак.

Етра гледала смелите опити на сина си и тъжно се усмихвала:

— Виждаш ли, Тезей, колко си слаб? Още е рано да заминеш за Атина и да кажеш на Егей кой си ти. Когато отместиш тая скала и ми покажеш какво е скрито под нея, ще ти позволя да идеш при баща си.

Оттогава Тезей мислел само за Атина и често запитвал майка си скоро ли ще настъпи времето, когато ще може да отиде при баща си. Етра му казвала, че ще трябва да почака още няколко години и му напомняла какво би трябвало да направи. И момчето отново се залавяло да тласка камъка. Нежното му лице се зачервявало, пълните му ръчици усърдно работели, но силите му още не стигали. А изглеждало, че камъкът все по-надълбоко и по-здраво се враства в земята. Той бил цял обраснал с гъст мъх, сякаш е покрит със зелен килим.

Над него се преплитали клоните на дърветата, под него растели папрати и виещи се диви растения. Скалата се сливала с почвата и изглеждала като враснала в нея.

Трудна била работата на Тезей, но той растял не с дни, а с часове и се надявал скоро да отмести скалата.

Той често се опитвал и веднъж радостно извикал:

— Мамо, погледни: тя се помести! Виждаш ли, че земята наоколо се е малко напукала?

Но майка му му отговорила:

— Не, не, дете! Така ти се е сторило. Това е невъзможно. Ти си още малък.

Тезей не обърнал внимание на думите на майка си; дори й посочил едно изскубнато цвете. Той я уверявал, че това е станало от размърдването на камъка. Майка му виждала, че синът й не е вече дете, че скоро ще я напусне и тя едва ли ще го види вече.

След година майката и синът седели пак на скалата. Етра говорела колко ще се зарадва Егей на сина си, как ще се гордее с него пред народа и с какви почести ще го посрещне. Какво въодушевление пламтяло при тия думи в очите на Тезей! Каква сила се усещала в неговите движения! Той скочил и пламенно заговорил:

— Мила мамо, аз не съм вече дете. Аз съм мъж. Аз чувствувам голяма сила у себе си. Дошло е време да повдигна камъка.

— Не, почакай, мили Тезей!

— Аз чувствувам, че е време.

И силните ръце на Тезей се впили в скалата. Той сбрал всичките си сили и решил — или да победи, или да умре. Скалата се разклатила. Още едно усилие — и той я повдигнал и я хвърлил настрана.

Тезей тържествувал.

Той дълбоко въздъхнал и с гордост погледнал майка си.

Етра се усмихнала просълзена и казала:

— Всичко е свършено, сине мой. Настанало е времето. Ти не бива вече да стоиш при мене. Погледни: сам баща ти е турил тук това и го е покрил с камъка, който ти отвали^[2].

Тогава Тезей видял, че скалата е поставена върху плосък камък с вдлъбнатина по средата. Той приличал на ковчег^[3], а скалата — на капак. В дъното на вдлъбнатината имало меч със златна дръжка и две обувки.

— Това е мечът на твоя баща — казала Етра, — и неговите обувки. Когато стана цар на Атина, той ми заповяда да те смятам за дете, докато не повдигнеш камъка. Сега ти можеш да препашеш меча, да обуеш обувките и да тръгнеш по дирите на славния си баща: ти можеш, както правеше той в младостта си, да побеждаваш великани и змейове.

— Още сега ще замина за Атина — извикал Тезей.

Но майка му го помолила да почака няколко дена, докле му приготви всичко, що му е нужно за път. Цар Питей се научил, че внук му се готви да отиде в Атина и със загриженост го посъветвал да отпътува по море. По такъв начин той безопасно и без умора щял да стигне в Атика, близо до столицата.

— Пътищата са много лоши — казвал царят, — и на всяка крачка се срещат разбойници и чудовища. Моят внук не бива да се излага на такава опасности; той е още млад и ще пътува сам: нека пътува по море.

Но тия думи само възбудили любопитството на Тезей и нему се поискало непременно да пътува по сухо^[4], за да види разбойниците и чудовищата. След три дена той се сбогувал с дядо си, поблагодарил му за всичките грижи, нежно целунал своята плачеща майка, изтръгнал се от нейните прегръдки и заминал.

Не могат се разказа многото Тезееви приключения по пътя към Атина. Юнакът избавил всички страни, отдето минал, от разбойниците, които толкова много плашели цар Питей. Един разбойник се казвал Прокруст. Той залавял пътниците, завеждал ги в своята колиба и ги турял на леглото си. Ако гостът излезе по-къс от леглото, той насила го разтягал, за да стане тъкмо колкото постелката; ако ли пък постелката се окаже по-къса от госта, той му отрязвал главата или краката, кискал се и се радвал на ужасното си забавление. Друг разбойник, на име Скирон, хвърлял жертвите си от една стръмна скала в морето. Тезей решил да го накаже, както заслужава и го хвърлил в морето от същата скала; но морето не искало да се омърси, като погълне тоя злосторник, а земята се зарадвала, че се е избавила от него, и също се отказала да го приеме. Затова той увиснал във въздуха, дето висял и досега, както казват някои.

Сетне Тезей се научил, че един грамаден глиган разорява селата. Юнакът убил чудовището и го дал на селяните. Те насолили месото му и го изяли.

Така вървял Тезей, не забравяйки целта на пътуването си, и из пътя си печелел слава на най-храбър юнак. Тая слава стигнала чак до Атина, и когато той влязъл в този град, жителите се трупали да го видят и в разговорите си често споменавали името му. Те възхвалявали Херкулес, Язон, Кастор и Полукс, но на Тезей, сина на своя цар, предричали още по-добра бъднина.

Тезей бил уверен, че го очаква великолепно посрещане в двореца на баща му.

Той не подозирал, че в Атина има врагове и че там го заплашва най-голямата опасност. Егей не бил много стар, но бил толкова претоварен с грижи, че преди време остарял и всеки ден слабеел. Братениците^[5] му разчитали, че той няма да проживее дълго и се надявали скоро да си поделят царството му. Появата на Тезей в Атина, па още и с такава слава, не им се харесала: те разбирали, че законният престолонаследник няма да се откаже от правата си в тяхна полза. По такъв начин Тезей, без да знае, въоръжил против себе си братовчедите си. Но той имал и друг, още по-силен враг: Медея, снахата на царя. Тя мразела Етра и нейния син и се надявала да направи сина си Мед наследник на престола.

Братениците на царя са научили за пристигането на Тезей и излезли да го посрещнат, тъкмо когато той влизал в двореца. Те изкусно прикрили злите си намерения и уверявали братовчеда си, че много се радват, задето го виждат. Те му предложили да не казва отначало името си на своя баща, та да види ще познае ли той сина си. Тезей се съгласил. Той си мислел, че сърцето ще пошепне на бащата кой е той. Докато чакал позволение да влезе, изменниците отишли при царя и му казали, че един чужденец е дошъл в тяхната страна и крои нещо зло против него.

— Той моли за позволение да ти се представи.

— Каква дързост! — казал царят. — Кажете ми: какво да направя?

Злата Медея била приготвила отговора. Тя била магьосница. Имала си огнена колесница със запрегнати в нея крилати змейове. Медея често се издигала с нея под облаците. С нея тя се появила за пръв път в Атина и от тогава целият й живот бил редица престъпления. Тя била направила толкова изкусно една отрова, че всеки, който си допре устните до нея, веднага умирал.

Щом царят попитал какво да прави с чужденеца, Медея му казала:

— Възложи на мене да го накажа. Позволи му да се яви пред тебе, приеми го както прилича и му поднеси чаша с вино. Позволи ми само да капна в тая чаша няколко капки от отровата.

И Медея се усмихнала. Злата магьосница се готвела да отрови сина пред очите на баща му. Цар Егей заповядал да повикат чужденеца. Чашата поставили на една масичка до престола. Една муха кацнала на нея и веднага паднала мъртва. Медея я посочила с поглед на царя и отново се усмихнала любезно.

Довели Тезей пред царя. Юнакът нищо и никого не виждал, освен престарелия си баща. Неговата бяла коса му внушавала още по-голяма почит. Царят седял пред него на великолепен престол, с бляскава корона на глава и с жезъл в ръце. Той бил слаб, с изнемощяло тяло, но с мъжествено и благородно лице. В очите на юношата блеснали сълзи; и приятно и тъжно му било да гледа побелелия си баща. Но той се радвал, че ще може да му послужи за подкрепа, да се грижи за него с нежност и обич. На Тезей домъчняло. Сърце му не давало да изпитва повече паметта на стареца и той се хвърлил пред краката му.

Но той не успял да изговори дори и една дума от силно вълнение. Медея веднага се сетила какво става в душата на Егей. Тя се ухитрила да обясни лукаво вълнението на Тезей. Тя пошепнала на ухото на царя:

— Погледни го, царю честити, колко е смутен! Съвестта му е нечиста: той трепери и не може думица да изговори. О, той е много хитър! По-скоро му дай чашата!

Егей внимателно гледал юношата. Това високо чело, нежните устни и чудните очи пробуждали у него смътен спомен за любимото му дете. Но Медея отново пошепнала нещо на царя, и нейните думи влели отрова в душата му.

Той решил да даде на Тезей чашата с отровното вино.

— Добре си дошъл, приятелю! Аз се гордея с такъв гост. Вземи от моите ръце тая чаша и я изпий до дъно. Аз я поднасям само на заслужаващите такава чест, а ти напълно си я заслужил.

И Егей взел от масичката чашата и я подал на госта си. Но от слабост ли, или от вълнение, чашата затреперила в ръцете му и до половината се разляла.

Ала братанецът му се доближил до него и казал:

— Да не би, царю честити, да се съмняваш в ужасните намерения на злодееца? Та погледни — ето и мечът, с който той иска да те лиши от живот. Не губи ни минута: той може да те прониже ей сега!

Тогава Егей се изправил, озърнал се наоколо и с твърда ръка повторно подал чашата на Тезей.

— Пий! Пий! — строго и тържествено казал царят, както правел, когато произнася присъда. — Ти си заслужил това вино.

Тезей се приближил, за да вземе чашата, но не успял да я поеме.

Егей внезапно потреперил и казал:

— А отде си взел този меч?

— Това е мечът на моя баща — казал Тезей с разтреперан глас, — а ето и неговите обувки. Майка ми Етра още от детинство ми говореше за него. Едва преди месец имах достатъчно сила да повдигна камъка. Под него намерих меча и обувките и дойдох в Атина, за да се поклоня на баща си.

— Сине мой! Сине мой! — извикал Егей и увиснал на шията му. — Познах очите на Етра, познах сина си!

Като чули тия думи, братанците на царя избягали. А Медея, щом видяла, че работата взема лош край, отдалечила се в стаята си и се заловила за магьосничество. Скоро се чуло съскане и свиркане под прозореца. Там се спуснали четири грамадни змея, впрегнати в огнена колесница. Медея взела със себе си своя син, царската корона, царското оръжие и всичко, що й се паднало под ръка, седнала в колесницата, шибнала змейовете и полетяла високо над града.

Царят чул съскането на змейовете, затекъл се към прозореца и с все сила викнал на магьосницата — никога вече да не се връща. Целият град се стекъл да види тая необикновена гледка и радостни викове огласили улиците.

Медея силно се разярила; със злобен вик тя спряла съскането на змейовете, хвърлила див поглед върху множеството през пламъка на колесницата, със зловещо проклятие простряла двете си ръце. Но ето че ненадейно тя изпуснала от колесницата торбата със скъпоценни камъни: около петстотин най-чисти елмази, хиляда едри бисери и две хиляди други скъпоценни камъни: всичко това тя била откраднала от ковчега на царя. Народът и децата събрали скъпоценните камъни и ги отнесли в двореца, но царят им съобщил, че им ги подарява от радост, задето е намерил милия си син и задето е изчезнала Медея.

Оттогава младият княз заживял в тясно приятелство с баща си. Старият цар искал той постоянно да седи до него на престола, който бил достатъчно широк и за двамата; Егей слушал ненаситно разказите на сина си за Етра, за детинството му и за първите опити да повдигне грамадния камък.

Но Тезей бил млад, смел и силен. Той ламтял за нови подвизи. Наскоро след пристигането си в Атина той победил един зъл бик и го показал на народа; царят и поданиците му се възхитили.

Една сутрин Тезей се пробудил от тежък сън. Вниманието му било привлечено от някакъв странен шум. Той се вслушал: от улиците, от всички къщи и от двореца стигали до него охкания, плачове, писъци и тежки въздишки. Всички тия жаловити гласове се сливали в разбъркана глъчка, която разбудила княза. Той скочил от леглото си, бързо се облякъл, грабнал меча си, обул си обувките и отишъл при царя, за да узнае каква е тая работа.

Егей тежко въздъхнал и казал:

— О, сине мой! Голяма скръб ни е налегнала. Днес е годишнината на едно тежко задължение. Всяка година в този ден ние трябва да хвърляме жребий, за да дадем от своите юноши и девойки няколко за храна на Минотавъра.

Тезей попитал:

— На Минотавъра ли? Какво е това чудовище? Мигар е невъзможно за човека да го победи?

Егей печално поклатил глава. Той подробно разправил на сина си какъв е Минотавърът. Това ужасно чудовище живеело на остров Крит; то било половина бик и половина човек. Минос, царят на остров Крит, построил за него живелище. Той твърде много се грижел за чудовището. Преди няколко години между Атина и остров Крит избухнала война. Победените атинци поискали мир. Предложили им тежки условия и те били принудени да ги приемат. Те се задължили да изпращат всяка година по седем юноши и седем девойки за храна на Минотавъра, любимеца на Минос.

Три години наред вече атиняните изпълнявали сключения договор. Сега отново дошъл съдбоносният ден. Родителите треперели за синовете и дъщерите си, юношите и девойките се страхували — да не би жребият да ги посочи за жертва на лакомото чудовище.

Тезей изслушал разказа и гордо се изправил. Погледът му изразявал и негодувание, и жал и смелост, и решителност.

— Този път атиняните ще изберат помежду си само шестима юноши — казал той: — седмият ще бъда аз. Ще видим, ще ме изяде ли Минотавърът.

Но цар Егей казал:

— О, мили ми сине! Не излагай себе си на такава опасност! Ти си наследник на престола, ти стоиш по-високо от всеки закон.

— Затова именно искам и да отида. Аз съм твой син и желая да взема участие във всички бедствия на нашия народ. Ти отговаряш за страната си, за всекиго от поданиците си. Ти трябва да пожертвуваш най-скъпото си същество, а не да излагаш на опасност живота на гражданите.

Старият цар със сълзи на очи молел Тезей да не го напуска, да се съжали над старостта му и да не го оставя без оня мощен помощник, когото едва бил намерил. Но нищо не можело да разколебае Тезей. Най-сетне царят се принудил да се съгласи и да изпълни волята на княза.

Кораб с черни платна се спрял до брега. Тезей с шестима юноши и седем девойки — все хубавици — се упътил към пристанището. Огорченото множество вървяло след тях. И скръбният цар вървял към пристанището, облегнат на ръката на сина си.

Тезей се изкачвал на кораба, когато царят му направил знак, че желае да говори с него.

— Мили сине — казал Егей, — ти виждаш тия черни платна; те са знак за тъжното събитие. Аз съм вече стар; не зная, ще дочакам ли завръщането на кораба. Но докато съм жив, всеки ден ще дохождам тук да гледам морето — за да видя не се ли забелязват платна. И ако някой щастлив случай те избави от Минотавъра, разпореди се да се украси корабът с блестящи като сребро платна. Тогава аз и моят народ ще знаем, че се завръщаш като победител и ще те посрещнем с тържество, каквото до сега атиняните не са още виждали.

Тезей обещал да запомни тая молба. Всичко било готово, платната били опнати и корабът бързо отплувал, тласкан от вятъра и от тежките въздишки на целия народ и се скрил от очите им. Североизточният вятър го носел по запенените вълни, като че ли не подозирал гибелната цел на пътуването. Па и младежта скоро забравила скръбта си. Всички се смеели, танцували и играели, додето най-сетне забележили синкавите върхове на планините в остров Крит. Чак тогава те млъкнали и се замислили.

Тезей стоял на кувертата, между моряците, и гледал мъгливото очертание на планините, които се сливали с облаците. Два пъти му се показвало някакво бляскаво отражение във вълните.

Те се доближили до брега и Тезей видял един огромен бронзов великан. Той равномерно крачел по брега, минавал от един нос на друг и с тежките си стъпала разбивал крайбрежните вълни. Лъчите на слънцето се пречупвали върху бляскавото му тяло и пръскали светлина наоколо.

Тезей се чудел и не разбирал — човек ли е това, или някаква огромна машина. Исполинът носел на рамото си грамадна бронзова тояга.

— Какво е това? — попитал Тезей един моряк.

— Това е Талус, бронзовият човек.

— Човек ли е той, или машина?

— Та и самият аз не знам това, — отговорил морякът. — Казват, че сам Вулкан, най-изкусният ковач на света, го бил изковал за цар Минос. Машина не може от само себе си да обикаля три пъти в денонощието острова. Великанът по този начин пази остров Крит и заплашва с тоягата си всеки кораб, който се реши да мине край бреговете му.

Корабът все повече и повече се приближавал. Тезей чувал металическия звук от крачките на великана, пляскането на вълните по брега, а понякога и шума на падащите откъслеци от скали. Исполинът се спрял. Той разкрачил нозете си над два носа, вдигнал страшната си тояга под облаците и в тая заплашителна стойка изглеждало, че всяка минута е готов да се нахвърля с цялата си тежест върху кораба. Ето че най-сетне великанът отворил бронзовите си устни и запитал:

— Отде идете?

Гръмовитият глас млъкнал, а екът още дълго време го разнасял във въздуха като огромна камбана.

— От Атина — отговорил капитанът на кораба.

— Защо сте дошли? — попитал пак великанът.

Той заплашително размахвал тоягата си, като че ли иска да превърне целия кораб на трески.

— Ние водим седем юноши и седем девойки за храна на Минотавъра.

— Минете! — извикал великанът.

Гърдите му се раздрусали от силния вик и във въздуха се зачул тътнеж.

Корабът се промъкнал между носовете в пристанището, а великанът започнал отново обиколката си.

Когато корабът спрял до брега, един отряд от стражата на Минос дошъл да отведе жертвите. Въоръжени войници заобиколили Тезей и неговите другари и ги повели към царя. Когато ги видял, Минос намръщил гъстите си рошави вежди. Той само за едно се грижел: да прегледа дали доведените хора са добра храна за Минотавъра.

Царят заповядал да му ги довеждат един по един и всекиго потупвал с жезъла си. Юношите се разтревожили, девойките се разплакали. Дошъл ред и на Тезей. Царят внимателно се вгледал в него; той забележил спокойствието и решителността му и строго го попитал:

— Мигар не се боиш, че ще те разкъса Минотавърът?

— За доброто на другите аз жертвувам живота си, и го давам без страх и колебание. А ти, цар Миносе, мигар не се боиш от собствената си съвест? Нима не те е грях да даваш всяка година по четиринадесет невинни жертви за храна на Минотавъра? В очите ще ти кажа: с всичките си украшения и царствени знакове, ти си по-страшен и от самия Минотавър.

Царят прихнал да се смее и казал:

— А, така ли говориш с мене? Нека Минотавърът почне обяда си с тебе!

До престола на царя стояла неговата дъщеря, по име Ариадна, хубава, добра и нежна. Със сълзи на очи гледала тя своите връстници. Най-много й дожаляло за благородния и неустрашим Тезей. Когато стражата отвела нещастниците, тя се хвърлила пред краката на баща си и го помолила да ги освободи.

— Мълчи! Това не е твоя работа. Иди поливай цветята си и не мисли вече за презрените атинци!

Нещастниците били отведени в тъмницата, дето ги посъветвали по-скоро да легнат да спят, защото Минотавърът рано обядвал. Седемте девойки и шестимата юноши изнемощели се търкулнали на пода и заспали. Само Тезей не спял. Той чувствувал силата и смелостта си и решил да спаси живота им. През цялата нощ той ходел из тъмницата.

Малко преди полунощ вратата полекичка се отворила и влязла хубавата Ариадна с факел в ръце.

— Тезей не спиш ли? — попитала тя.

— Не спя. Не мога и да спя, когато ми остава само една нощ да живея.

— Върви след мене! Само по-тихо! Без шум!

Тезей не разбирал къде се е дянала стражата.

Ариадна отворила всички врати и Тезей се озовал на чист въздух; отвън светела пълната луна.

— Тезей, ти можеш да се качиш на кораба си и да отплуваш към Атина.

— За нищо на света няма да направя това. Аз няма да напусна остров Крит, докато не убия Минотавъра, не спася другарите си и не избавя родината си от този ужасен данък.

— И аз така мисля — казала Ариадна; — тогава върви след мене, доблестни Тезей. Ето твоя меч: той ще ти потрябва. Да те закриля съдбата!

Тя го завела в една гъста, непроходима гора. Там било съвсем тъмно. Скоро те се озовали пред висока мраморна стена, обвита с пълзящи растения. Но тя нямала нито врата, нито проход. Ариадна натиснала с нежните си пръсти една плоча и се образувал проход; след като минали двамата, проходът се затворил зад тях.

— Ето ни в прочутия Лабиринт, казала Ариадна. — Построил го е Дедал, а сетне си е направил крила и като птица е отлетял от нас. Дедал бил много изкусен, но от всичко, което е направил, най-удивителното е Лабиринтът. Пристъпим ли само няколко крачки, през целия си живот ще се скитаме из стаите му, без да можем намери нито изхода, нито входа. В средата на Лабиринта ще намериш Минотавъра.

— Но как ще го намеря? Нали сама казваш, че тук лесно би могъл да се заблуди човек?

В това време се разнесъл глух шум, нещо като рев на бик, смесен с човешки глас. В този див рев Тезей доловил опита на чудовището да изговори нещо. Но ревът бил отдалечен, тъй щото трудно било да се каже дали е рев на бик, или човешки глас.

Ариадна разтреперана стискала ръката на Тезей, а с другата си ръка притискала гърдите си; сърцето й силно туптяло от страх. Тя шепнела на Тезей:

— Тоя рев е на Минотавъра. Върви все в посока към него, по извивките на Либиринта и скоро ще намериш чудовището. Почакай! Дръж края на това кълбо от копринени конци: аз ще държа другия му край. Ако победиш, конецът ще те отведе обратно до мене. Прощавай, храбри Тезей!

Юнакът хванал края на конеца с лявата си ръка, измъкнал меча от ножницата, хванал го с дясната си ръка и тръгнал смело по извивките на Лабиринта. Не може да се каже как са били устроени тия безкрайни ходове.

И пет крачки не бил направил Тезей — и той вече изгубил от очите си Ариадна; след десет крачки, главата му се зашеметила от извивки. Той вървял, без да се спре; ту минавал под ниски сводове, ту се изкачвал по няколко стъпала, ту минавал през врати, които веднага след това се затваряли. Струвало му се, че стените сами се развъртат пред него, като прежда от вретено, и го обграждат с чудноватите си извивки. А дивият глас все се чувал — ту наблизо, ту надалеко — буен, ужасен рев, смес от мучене на бик и вик на човек.

Внезапно облаци забулили луната. Станало толкова тъмно, че Тезей сто пъти забърквал пътя си и сам не знаел, накъде да тръгне. Той би си помислил, че се е заблудил, ако конецът му не напомнял, че другият му край се намира в нежната ръка на Ариадна. Тезей с твърди крачки вървял към ужасния рев. Викът ставал все по-силен и по-ясен; при всяка нова извивка, Тезей можел да очаква, че ще срещне чудовището. Най-сетне той се озовал на една широка площадка, в самия средец^[6] на Лабиринта, и видял Минотавъра.

Само рогатата му глава напомняла бик; тялото му приличало и на волско и на човешко. Чудовището било застанало на задните си крака, а с предните си служело като с ръце. Минотавърът живеел усамотено, озлобен към всичко живо. Ужасният звяр тропал бясно с крака и силно ревял, като изричал някакви неразбрани думи. Тезей разбрал, че звярът се оплаква от участта си и от глада, който го мъчи. Той ревял от омраза към всичко живо и от желание да погълне всички хора.

Тезей ни най-малко не се уплашил. Той не се нуждаел от подкрепа, но все пак слабото потреперване на конеца удвоило смелостта му. Ариадна се стараела да му предаде целия си запас от сила, колкото и малък да бил той. Тъкмо в това време го забележил Минотавърът и навел главата си, за да го набоде на рогата си, като надал ужасен рев, сякаш иска да каже:

„О, омразен човече! Аз ще те набода на рогата си, ще те подхвърля петдесет метра нагоре и ще те разкъсам със зъбите си!“

Тезей се сещал за намеренията на чудовището не по неговия вик, а по движението му. Страшно насочените срещу него рога говорели по-ясно от дивите викове. Тезей казал на врага си:

— Опитай се!

И между тях се завързала люта, мълчалива борба. По едно време чудовището се измамило и ударило рогата си о стената. От този неочакван удар то толкова страшно заревало, че едва не се съборил половината Лабиринт и всички жители на остров Крит помислили, че се е явила силна буря. Разяреният до беснота^[7] Минотавър започнал да тича тежко и несръчно. Сетне враговете застанали един срещу друг, дръзко и смело се изгледали и отново пламнала упорита борба между рогата и меча. Най-сетне Минотавърът се спуснал върху Тезей, засегнал с рога си ръката му и го повалил на земята; изглеждало, че победата е негова. Той направил отчаян скок, отворил устата си и се готвел вече да откъсне главата му, когато внезапно Тезей станал и отбягнал този удар. Той силно замахнал с меча си, ударил чудовището по шията и биковата глава отскочила пет метра нависоко, а обезглавеният труп рухнал на земята с цялата си тежест. Луната отново светнала, сякаш в този миг целият свят се е избавил от всички злини и завинаги е изчезнало злото.

Тезей въздъхнал с облекчение, облегнал се на меча си и почувствувал леко размърдване на копринения конец. През цялото време на борбата той не го изпуснал. Той бързо тръгнал по пътеводния конец и скоро намерил изхода от Лабиринта. Царкинята плеснала ръце и казала:

— Ти си победил чудовището!

— Благодарение на тебе, мила Ариадно, аз се връщам победител.

— Сега трябва по-скоро да събудим другарите ти. Вие трябва да отплувате, преди да се разсъмне. Ако изгревът за слънцето ви завари тук, баща ми ще си отмъсти за Минотавъра.

Разбудили пленниците. Тям се не вярвало, че Минотавърът е убит. Но избавителят им ги подканил да побързат. Трябвало да отпътуват, преди да изгрее слънцето. Те се качили бързешком на кораба. Само Тезей останал да се сбогува с Ариадна. Той й казал:

— Мила Ариадно, ела с нас. Баща ми, цар Егей, моята мила майка Етра, всички майки и бащи в Атина, всички твои връстници — всички ще те обичат и почитат като избавителка. Нищо няма да смекчи гнева на цар Минос, когато се научи, какво си направила.

Ариадна стиснала ръката му, отдалечила се и казала:

— Не, Тезей, аз не мога да отплувам с вас! Баща ми е вече стар и освен мене, никой друг не го обича. Тая загуба би го убила. Най-напред той ще се разсърди, но скоро ще прости на единствената си дъщеря и аз съм уверена, че след късо време и самият той ще се радва, задето не ще трябва да жертвува всяка година по седмина юноши и седем девойки за лакомия Минотавър. Сбогом, нека съдбата те покровителствува!

Тя говорела искрено, благородно и скромно. Тезей се простил с нея, качил се на кораба и заминал. Когато излезли от пристанището, задухал тих ветрец и носят на кораба почнал да пори кипящите вълни. Верният бронзов страж пристигал в това време от другата страна. Бегълците отдалеко забележили блестящата му снага. Великанът ги приближавал, без да ускорява, нито да забавя крачките си. Талус все пак повдигнал тоягата си и без да обърне внимание на разстоянието, тежко я спуснал по посока на кораба. Но тоя отчаян замах повлякъл великана — и огромният човек рухнал в морето, като грамадна ледена планина.

Голяма била веселбата на завръщащата се младеж. Игрите преставали само когато корабът се твърде силно залюлее. Най-сетне стигнали в Атина. Но една печална случка помрачила общата радост.

Цар Егей бил помолил сина си в случай на победа да замени черните платна с бели. Но Тезей забравил това. Младежта се веселяла, играела, танцувала. За нея било все едно — дали платната са бели, черни или с цвета на дъгата. И корабът плувал като гарван със зловещи крила.

Колкото и слаб да бил цар Егей, той пак всеки ден се качвал на една скала и чакал завръщането на кораба. Щом забележил черните знамена, помислил си, че син му е загинал, и в отчаянието си се хвърлил в морето от високата скала.

Морето погълнало нещастния цар Егей.

Тезей бил отчаян от скръб. Той станал цар на Атина. След това изпратил да доведат майка му, слушал мъдрите й съвети по работите на управлението и живял дълго, обичан от народа си.

Бележки

[1] Настойливо (остар.) — настойчиво, настоятелно. — Бел.ел.кор. ↑

[2] Отвалям, отваля (диал.) — с валяне, с търкаляне отмествам, отмахвам нещо. — Бел.ел.кор. ↑

[3] Ковчег (остар. и диал.) — сандък. — Бел.ел.кор. ↑

[4] По сухо — по суша. — Бел.ел.кор. ↑

[5] Братеник (диал.) — братов син; племенник, братанец. — Бел.ел.кор. ↑

[6] В средеца — в средата. — Бел.ел.кор. ↑

[7] Беснота — състояние или проява на силна ярост; бяс, беснеене. — Бел.ел.кор. ↑